Овидий
Метаморфози (11)

Аргус

Цяла стотица очи окръжаваше лоба на Аргус —

винаги само по две се притваряха редом за дрямка,

другите в същото време оставаха будни на стража.

Даже и гърбом извит, от Ио не откъсваше поглед,

и да обърне лице, пак Ио пред очите му беше.

Денем я води на паша, щом слънцето подземи слезе,

той я затваря и срамен синджир о врата й овързва.

Само с дървесни листа и с горчиви треви тя се храни,

не на легло, на земята, невинаги върху морава

клетата ляга, жада утолява от мътни потоци.

Искаше тя за молба да протегне ръцете към Аргус,

бе от ръцете лишена и нямаше що да протегне.

Опит за поплак направи, устата мучене изтръгна

и от звука ужаси се, от своя си глас се изплаши.

Стигна веднъж до брега, върху който играеше често —

беше брегът на Инах. Но когато се зърна в потока

с чужди рогове, побягна, от себе сама погнусена.

Нито самият Инах се досети, ни речните нимфи

кой е пред тях. След сестрите си тя, след баща си пристъпя.

Дава им да я помилват, за тяхна почуда се гали.

Хватка трева престарелият бог на реката поднася,

лиже му пръстите тя и целува родителски длани.

Дава на сълзите воля, да можеше и да говори,

помощ поискала би, би разкрила тя име и мъка.

Но вместо думи кракът начертава на пясъка букви,

дава тъжовната вест за телесната метаморфоза.

„Горко ми!“ — виква бащата Инах и прегръща рогата

и белоснежния врат на юницата, стенеща тежко.

„Горко ми! — викна отново. — Нима си ти, щерко, която

търсих накрай света аз, но додето не бях те намерил,

по-леко носех скръбта! Ти мълчиш, занемяла не можеш

дума да кажеш пред мен. Из сърцето изтръгваш въздишки,

можеш единствено с рев да отвръщаш на моите думи.

Аз, без да зная, ти готвех и сватбени факли, и ложе,

първата моя надежда бе зетят, а втората — внуци,

но ще добиеш сега мъж от стадо, сега син от стадо.

Нямам аз право в смъртта да потърся от мъката изход —

бог за беда съм, за мен са заключени смъртните двери,

неутешимата моя печал вековечно ще трае.“

Но го напъжда, тъй както се вайка, звездатият Аргус.

Татко от рожба изтръгва, той нея към паши далечни

тегли, а сам върху връх възвисен в планината се качва,

сяда и гледа оттам надалече по всички посоки.

Но не можа да изтрае властителят на боговете

мъките на Форонида и викна сина си от светла

дева плеяда с повеля да вземе живота на Аргус.

Той на краката крилете привърза и в мощна десница

взе сънотворния жезъл, над къдрите гуглата сложи.

Вече Меркурий готов, от палата на своя родител

скочи за миг на земята и гуглата сне от главата,

още крилете свали, но си жезъла само запази.

Същи пастир, през полята направо подкарва козите,

пътем подбрани, и почва да свирка с тръстички скрепени.

Беше пазачът Юнонин обаян от новата песен.

„Можеше, който да си, да поседнеш до мен на скалата —

викна му Аргус. — Не ще за добитъка ти да намериш

другаде по-сочен злак, за пастирите по-хладна сянка.“

Сяда там Атлантиад и с обилни брътвежи запълва

в разговор целия ден, на тръстичките свързани свири,

тайно опитва се той да приспи предпазливите взори.

Съпротивява се оня на меката сънна омая —

ако и част от очите да тънеха в дрямката вече,

другите будни държи, и запитва — била е открита

свирката скоро едва — от кого е била тя открита.