Овидий
Метаморфози (108)

Атис

Имаше хълм и въз хълма равнинна площадка, която

се зеленееше само от пищна растителност злачна,

беше от сянка лишена. Едва там уседна певецът

богосъздаден, едва той докосна звънтящите струни,

сянка над мястото легна — не липсваше стволът хаонски,

ни хелиадският лес, ни дъбът със шумната корона,

ни мекостволи липи, нито бук, нито лавър безбрачен,

нито леската трошлива, за копия годният ясен,

невъзловата ела и превитият с жълъди дъб и

на веселбата дървото — чинарът, петнистият явор,

водният лотос, до него върбите крайречни, чемширът —

вечно в зеления цвят, тамариската с тънките клонки,

миртата капчеста, още калината с синкаво зърно,

също пристигна и ти, витокраки бръшляне, дойдоха

буйни лози и с лозите облечени брястове, с тях и

осени, бори, дървото, с червените ягоди тежко,

гъвките палми, с които се възнаграждава победа,

пиния, с клони отдолу подкастрени, с рошаво било,

на богомайката свята, защото под нея отърси

Атис човешкия образ и в нейния ствол вкорави се.