Овидий
Метаморфози (106)

Орфей и Евридика

Шествува бог Хименей по безкрайния въздух, наново

в плаща шафранен обвит, към киконски далечни предели,

дето гласът на певеца Орфей го тъжовно приканва.

Той прилетява дотам, но не носи тържествени химни,

радостно ведро лице и поличби за щастие бъдно.

Даже и факелът, който държеше в десница, мъждее,

пуши сълзливо и съска, от силния мах не припламва.

Изходът по-страшен бе от предвестните знаци. Когато

стъпяше с роя наяди в полето, невестата млада

падна в миг мъртва, от змийския зъб уязвена в петата.

Дълго за нея рида пред небето певецът родопски

и най-накрая реши да предума подземните сили,

одързости се до Стикс през Тенарската порта да слезе.

Мина тълпите без плът и задгробните призрачни сенки,

пред Персефона и царя на мъртвите в скръбното царство

той се яви и запя песента в съпровода на струни:

„О божества на света, обитатели на дълбината,

сетна обител за всички, които сме тленни родени!

Ако на мен разрешите притворната реч да оставя,

истина вам ще мълвя, аз не съм се тук спуснал да гледам

мрачния Тартар, не ща да овързвам на песа медузки

шията с трите глави, по които се гърчат аспиди.

Ида за свойта жена. Че настъпена с крак пепелянка

в нея вля яд и отнесе годините на младостта й.

Болката аз пожелах да възмогна, не искам да крия,

но Купидон ме надви. На земята е той всеизвестен.

Тука дали е така, се съмнявам, но сигур така е.

Ако не лъже слухът за похитата древна, вас също

е съчетал Купидон. В долината на страх и боязън,

в тез онемели поля и в безкрайната бездна кълна ви —

на Евридика съдбата скосена сплетете отново.

Всички ви принадлежим и макар с краткотрайна забава,

рано ли, късно ли, все към едничкия отдих ний крачим.

Всички насам се стремим, тук е сетната наша обител —

вие човешкия род управлявате най-дълговечно!

Ето и тя, щом съзрей в отредените нейни години,

пак ще се върне при вас. Но сега ми я дайте за малко.

Ако венчалния дар ми откаже съдбата, аз нивга

горе не ще се вестя. Ще ви радва смъртта на двамина.“

Тези слова той мълвеше с раздвижени струни за приглас.

В сълзи душите без плът се обляха. Не гонеше Тантал

чезнещи бързо води. На Иксион запря колелото.

Дроба орли не кълвяха, Белидите лакти опряха

в празните урни. А ти на скалата си седна, Сизифе.

Казват, че от песента овлажнели за пръв път страните

на Евменидите три умилени. Не връщат молбата

нито съпругата царска, ни властникът на дълбината.

Те Евридика зоват. Между скоро дошлите тя беше,

стъпяше горка едва, угнетена от змийската рана.

Заедно с нея прие уговорка героят родопски

да не поглежда назад, докато долината Авернска

той не отмине съвсем. Ще пожертвува инак дара си.

В нямо мълчание двама възкачваха стръмна пътечка,

беше тя душна, безлюдна, застлана с мъгла непрогледна.

Стигнали бяха току до междата на земното царство.

Жаден за нейния лик и тревожен от нейната слабост,

взор той към нея възви и невестата мигом изчезна.

Страстно протегнал ръце да прегърне, прегръдка да сети,

друго не сети злочест, а едничкия полъх от нея.

Дваж тя изпита смъртта, но съпруга си не укори тя.

Но за какво да го тя укорява — че той я обича?

Сетното свое „прощавай!“, едва до слуха долетяло,

тя отдалече изрече и пак в дълбината се върна.