Овидий
Метаморфози (104)

Библида

Докато следваше там лъкатушния бряг на баща си,

който — Меандър, насреща си често тече, Цианея,

щерка му, лична по хубост, Милете, те срещна и скоро

двама близнаци — Библида и Каун — роди тя от тебе.

Дава Библида урок да обичат девойките чинно.

Пламна Библида по брат си, потомъка на Аполона:

не както брата сестрата го люби и не както трябва.

Не осъзна отначало огньовете, лумнали в нея,

тя не помисли за грях, че си братът обсипва с целувки

или че шията тя му обвива с ръцете си често.

Дълго измамвана беше от мнимото чувство на нежност.

Но любовта из ден в ден надделява. Да види тя брата,

иде нагиздена, силно желай да изглежда красива

и забележи ли друга красавица, тя й завижда.

Но не е още наясно пред себе си. Щение още

огънят не предизвиква, но вътре страстта й клокочи.

Брата зове господар, обръщение родствено мрази

и предпочита да бъде зована „Библидо“, не „сестро“.

Будна, — все още не смее нечисти надежди да храни

в жарко сърце, но кога се отпусне в спокойната дрямка,

често любимия вижда и сякаш в прегръдка се слива

с него, и поруменява, макар от съня упоена.

Чезне сънят й. Тя дълго немее и пак, и пак търси

сънния образ, накрай с колебливо сърце произнася:

„Горко ми! Що означава сънят ми в нощта безсловесна?

Щом го не чакам наяве, защо се тогава присъня?

Но е наистина хубав дори за враждебните взори

и ми се нрави, аз можех, мой брат да не бе, да го любя.

Беше достоен за мен. Но за жалост рождена сестра съм.

Щом пък наяве не бих се решила на нищо подобно,

нека се често възвръща това ми видение сънно!

Няма свидетел в съня, ала има мираж на блаженство.

Нежна Венеро и с майка си нежна крилат Купидоне,

о, каква радост изпитах, каква осезаема страст и

как си в леглото лежах отмаляла до костния мозък!

Как ми е споменът сладък, макар от тъй кратка наслада!

Беше стремглава нощта, завистлива към нашия почин.

О, ако можех с промяна на името с теб да се слея,

Кауне, щях да се аз назовавам снаха на баща ти,

Кауне, щеше да бъдеш наричан ти зет на баща ми!

Да отредяха небесни съвместно да имаме всичко,

но без предците! Защо ти не беше от мене по-знатен?

Аз, ненагледни, не зная коя ще направиш ти майка,

но пък за мене, за жалост на същи родители рожба,

нищо, освен брат ще бъдеш. Дели ни, което ни свързва.

Но туй видение що означава за мене? Какво пък

сънища значат? Но все пак не значат ли сънища нещо?

О богове! Боговете — те могат сестри да залюбват.

Ето Сатурн — за съпруга вземал Опс, сестра си рождена,

Тетия взел Океан, олимпийският властник — Юнона.

Имат божествен закон. Но защо по небесното право

земните нрави отмервам и чужди съюзи опитвам?

Или греховния огън в сърцето си аз ще сподавя,

или, не мога ли, нека загина и нека да легна

мъртва на одър и нека там мъртвата брат ми целува!

Но се изисква да стигнем съгласие двамата — може

то да се нрави на мене, за него да бъде престъпно.

А на Еол синовете от сестрино ложе не бягат!

Но откъде аз ги зная, защо ги за пример аз вземам?

Де ме той влачи? Далече от мене, нечисти огньове!

Нека си братът сестрата обича по ред и прилика.

Но ако беше той първи възпламнал от обич по мене,

може би щях към безумния аз да съм по-милостива?

Бива ли, щом не съм щяла копнежа му да пренебрегна,

аз да го моля? И как да говоря? И как да призная?

Нуди страстта, ще успея! Скове ли свенът ми езика,

може потайно писмо да разкрие стаения огън.“

Тъй тя реши и надви мисълта колебание всяко,

та се привдига встрани и на левия лакът опряна:

„Нека сам види — мълви, — ще призная безумната обич!

Горко ми! Де се понасям? Кой огън ми жари душата?“

И с треперяща ръка да чертае обмислени думи,

в дясната хваща калема, а в лявата гладкия восък.

Тъкмо започне, и спира, чертае, и восък проклина,

пише и трие, променя, отхвърля, приема писмото,

редом го взема и хвърля, и хвърля, и взема отново.

Що тя желае, не знае. Това, що току-що решава,

не одобрява. В лице смелостта със свена й се бори.

Вече написва „сестра“, но решава „сестра“ да изтрие

и върху новия восък такива слова издълбава:

„Влюбена поздрав ти праща, която, освен ведно с тебе,

няма да бъде щастлива. Срамувам се да се разкрия

и ако питаш що искам: безименна бих аз желала

да те постигна и в мене да видиш Библида, когато

мога да бъда спокойна, че моят копнеж ще се сбъдне.

Че съм ранена в сърцето, ти можеше лесно да видиш

по слабостта, по цвета, по лицето, по влажните взори

и по въздишки, които изтръгвам без явна причина,

и по прегръдките чести, по тези целувки, които,

може би ти забелязваш, съвсем на сестра не подхождат.

Но и самата, макар и в сърцето си с тежката рана,

ако и с жарко безумство в гърдите си, всичко опитах —

знаят това боговете, — накрай да се аз излекувам,

дълго се съпротивявах горка на стрелите могъщи

на Купидона. По-силно аз страдах, отколкото вярваш,

че би понесла девойка. Надвита съм, ето признавам,

и съм принудена плахо да моля за твоята помощ.

Влюбена, можеш единствен ти да ме спасиш и погубиш.

Ето избирай. Не враг те замолва, а тази, която

близо до тебе стои и желае да бъде до тебе

още по-близо и с теб да се свърже чрез по-плътна връзка.

Старците нека си гледат закона — кое е престъпно,

що е възможно, що не, и в порядките да се придържат.

На възрастта ни Венера, богинята дръзка, прилича.

Още не знаем що може и вярваме, че е възможно

всичко — сами боговете велики ни служат за пример.

Нас нито бащина строгост, ни страх пред мълвата възпира,

нито боязън пред друго. Тогава какво ще ни плаши?

Нашата сладка измама сестрата и братът ще крием.

Имам си аз свободата със теб насаме да говоря,

явно разменяме двама прегръдки и явно целувки,

що ми е повече нужно? Смили се, страстта си признавам —

нямаше да я призная, но зноят сърцето ми тласка, —

да те не сочи над гроба ми надписът: Ти си виновен!“

Щом й ръката запълни със знаците целия восък,

сетния ред изчерта на дъската, че площ не достигна,

и подпечата вината със своята гема, с плача си

тя я накваси, защото в езика й нямаше влага.

Поруменяла, извика служител от своята свита

и с нерешителна ласка: „Мой верни, предай писъмцето —

тя го замоли и после, след време, прибави: — … на

брат ми.“

Докато да го даде, из ръцете изпусна писмото.

Тази поличба я сепна, но все пак го прати. Издебнал

време удобно, слугата предаде потайните думи.

Младият внук на Меандър зачете, но още несвършил,

в ужас внезапен изпаднал, захвърли дъсчиците с восък.

С мъка ръката сдържа от лицето на плахия вестник

и: „Доде можеш, проклет помагачо на страст незаконна,

бягай — му рече — далеч! Ако твоята смърт не влечеше

още и нашия срам, със живота си би ми платил ти!“

Той се измъква изплашен и гневните думи на Каун

на господарката казва. Отхвърлена ти си, Библидо,

ледена студенина ти обзема снагата, бледнееш.

Но със свестта й се върна и прежната нейна полуда

и приглушено изрече езикът й следните думи:

„Тъй ми се пада! Защо му показах така безразсъдно

своята рана? Защо запечатах словата, които

трябваше да се потулват, на восъка толкова бързо?

Трябвало с околни думи аз най-напред да разузная

как е духът му настроен. Дали е бил благоприятен

вятърът, с край на платното е трябвало да го изпитам

и след това в безопасно море да се впускам. Сега пък

на неизпитани ветри платната съм аз поверила.

Нося се право в скали, ще потъна и цял върху мене

ще връхлети океанът, платната не ще оцелеят.

Да се предпазвам от обич престъпна ми още тогава

сигурна личба подсказа: когато дъсчиците връчвах,

аз из ръце ги изпуснах и рухна ми всяка надежда.

Трябвало да променя може би и деня, и кроежа,

по-скоро само деня? Божество ме съветвало явно,

пратило сигурна личба, но аз съм била заслепена.

Лично е трябвало аз да разкрия безумната обич,

да му говоря сама, не на восъка да се осланям —

сълзите щеше, лицето на влюбена щеше да види,

повече можех да кажа, отколкото хваща дъсчица.

Можех, дори да се тегли, на шията да му се хвърля

и ако той ме отблъсне, да види, че гина пред него,

да му обгърна нозете, простряна да моля пощада!

И не успее ли само едно, бих опитала всичко,

заедно всичко да може да трогне сърцето му твърдо.

Може би имал е част от вината и моят вестител?

В час неудобен при него отишъл е, вярвам, когато

нямал свободна минута, била мисълта му заета!

Ето кое ме погуби. Той ни от тигрица е раждан,

нито сурова скала или твърдо желязо той носи

или елмази в гръдта си, ни мляко бозал от лъвица!

Въпреки всичко ще бъде надвит! Ще опитам отново,

без тегота до последно дихание аз ще упорствам.

Първо, да можех да върна постъпката, по-добре беше

да не съм почвала, второ, щом вече започнах, ще свърша.

Ако от бляна си аз се откажа, не мога самата

да излича от ума му безумната моя постъпка.

Ако престана, ще мисли, че моята воля е слаба,

повече даже — че аз чрез коварство му готвя съблазън,

или най-малко ще вярва, че мене ме тласка не богът,

който гръдта ми гнети и гори, а влечение плътско!

Най-сетне връщане няма. Ужасното вече извърших —

писах, греха пожелах: опетнена е моята воля.

Само това да извършех, не бих се зовала невинна.

Туй, що остава, е много за блян, за вина то е малко.“

Казва това и (така й се лута смутено сърцето)

за дързостта си се кае, и дръзва отново, не знае

мярка и смее нещастна да бъде отхвърляна често.

Щом като края не вижда, далеч от вина и родина

Каун побягва и нов град на чужда земя той издига.

А на Милет дъщерята — разказва мълвата — от мъка

обезумяла — раздрала одеждата тя от гръдта си

и в безразсъдството длани започнала в нея да удря.

Явно безумна издава стремежа си към страст греховна,

тъй като тя изоставя родина и дом ненавиждан

и по следите на брата, побягнал от нея, поема.

Както, Семелино чадо, теб славят в екстаза на тирса

всяко тригодие редом исмарските волни вакханки,

виеше тъй през полята просторни Библида пред взора

на бубасийски невести. Остави и тях и споходи

карите, лелеги бойки и после ликийската област.

Скоро остави и Крагос, Лимира, вълните на Ксантос,

хребета още, от който изригваше зноя Химера —

чудото с гръд и уста на лъвица, и змийска опашка.

Вече накрай лесовете, от дълга гонитба сломена,

падаш, Библидо, и стелеш коси въз коравата почва,

просната тамо, с лицето затискаш листака нападал.

Неведнъж с нежна прегръдка лелегските нимфи опитват

да я привдигнат, съветват я неведнъж как да лекува

своята страст и утеха на глухата мисъл внушават.

Няма Библида лежи и в зелените злакове впила

нокти, ридае, овлъгва тревата с потоци от сълзи.

Нимфи наяди тях в извор с несекващи струи събрали —

както предава мълвата, — какво по-добро те да сторят?

Ей като капки смола от кората със свежия нарез

и като лепкаво масло, течащо из земното лоно,

както вълната, която, доскоро скована от зима,

пак се на слънце топи подир първия дъх на Фавоний,

тъй се всълзява Библида, на Феб злополучната внучка,

и се превръща на струи, които и днес в долината

с нейното име тъжовно под тъмния дъб си ромонят.