Овидий
Метаморфози (103)

Синовете на Калироя

Току да положи тя клетва,

че подир него на други такъв дар не ще подарява,

клетвата осуетява Темида: „Започва се вече раздорна

битката в Тива — мълви тя — и само от Юпитер може

да се надвий Капаней. Ще са братята в раните равни,

ще се разтвори земята и своята сянка пророкът

приживе още ще види. На майка за татко синът им

ще отмъсти, наведнъж благочестен и неблагочестен,

и сполетян от бедата, лишен и от дом, и от разум,

ще го преследва ликът Евменидин и майчина сянка

чак докато му жената поиска съдбовното злато,

докато мечът фегейски прониже роднинското тяло.

Щерката на Ахелой Калироя ще проси горещо

за челядта си невръстна от мощния Юпитер зрелост.

Да не остане смъртта на мъстителя дълго безмъстна,

Юпитер ще сподоби развълнуван с дара на снаха си

и дъщерята несъща, в момци ще превърне децата.“

Щом с прорицателни устни Темида, към бъдното зряща,

рече това, боговете се впуснаха да негодуват.

Ропотът беше, защо се не удостояват и други

с този подарък. Оплаква се от възрастта на мъжа си

Палантиада. Оплаква се блага Церера, задето

вече сивеел Язион, а Мулцибер млади години

за Ерихтоний поисква, Венера е също тревожна

за бъдността: за Анхиз подмладени години желае.

Всеки бог има любимец, и шумният ропот нараства

от благосклонност, додето си Юпитер устни разтваря

и възклицава: „Към мен ако храните що-годе почит,

от що роптаете? Вярва ли някой от вас, че е мощен

да превъзмогне Съдбата? Едничка Съдбата възвърна

към младостта Иолай, от Съдбата едничка съзряват

рожбите на Калироя, а не от принуда и милост.

И над вас, и — да го вие с по-леко сърце понесете —

даже над мен е съдбата. Да можеше да я променям,

нямаше моят Еак от годините да се превива,

щеше във вечен младежки разцвет Радамант да сияе

заедно с Минос. Не е той на почит, че горката немощ

тегне над него, не може да властвува както по-рано.“

Действуват силно словата на Юпитер. Всеки замлъква,

след като вижда как грохват от старост Еак, Радамант и

Минос. Додето той беше в разцвета на своята сила,

всяваше страх и самото му име сред мощни народи,

а се страхува сега от Милет, от сина на Дейона,

който е горд от младежката мощ и от Феб — от баща си.

Вярваше Минос, че той му властта застрашава, и все пак

нямаше сам смелостта от родината да го изгони.

Но доброволно избягваш, Милете, и с бързия кораб

пориш вълните егейски и върху азийската суша

дигаш стени, оттогава зовани по своя строител.