Овидий
Метаморфози (101)

Дриопа

Свърши тя и натъжена за старата своя робиня,

охна. Но тъй се обърна снаха й към нея в скръбта й:

„Ти се разчувствува, майко, че взела нов образ жената

чужда на вашата кръв. Но какво ли ще е да разкажа

чудната сестрина участ, макар че и сълзи, и горест

пречат на моите думи? Единствена беше на майка —

аз съм от друга родена. В Ехалия беше Дриопа

първа по своята хубост, но беше веднъж я насилил

този бог, който простира властта си над Делфи и Делос.

Ала Андремон я взе, за щастлив той минаваше в брака.

Езеро има наблизо, брегът му възлиза несетно —

истински бряг на море, окръжават го миртови храсти.

Слезе до него Дриопа, незнаеща своята орис.

Повече да негодуваш, венци тя ще носи на нимфи.

В скута държеше дете, ненавършило още година,

беше й бремето сладко, и с топло го мляко доеше.

Ненадалеч от вълните, с цвета на тирийския пурпур

водолюбивият лотос цъфтеше за плод изобилен.

Почна Дриопа да къса оттам цветове за забава

на младенеца. Поисках и аз да бера като нея —

бях до сестра си наблизо. Но гледам, че кървави капки

от цветовете се стичат и клонките в тръпки се тръскат.

Знайно било, чак сега го разказват небрежни селяци:

нимфа Лотида при бяг от страстта на Приап си там скрила

преобразеното тяло, запазило нейното име.

Но на сестра ми то бе неизвестно. Тя в уплах се дръпна,

нимфите да изостави, които бе вече почела.

Пуснаха корен краката. При опита да ги измъкне

тялото само отгоре помръдна, расте му отдолу

мека кора, слабините тя цели полека обхваща.

Щом се видя, се опита с ръка да си скубе косите —

шепата шума напълни, главата й листи покриха.

А младенецът Амфис (той от дядо си Еврит туй име

беше получил) разбра, че гърдата на майка му вече

закоравява — бозае, но млечният извор пресеква.

Аз наблюдавах отблизо жестоката случка, но, сестро,

да ти помогна, не бе ми по сили. Доколкото можех,

гледах с прегръдка да спирам и ствола пълзящ, и клонака

и — да призная — желах под кората сама да се свия.

Ето Андремон, мъжа й, след него нещастен бащата,

двамата търсят Дриопа. Додето те търсят Дриопа,

лотоса аз им посочих. Целуват стъблото му топло,

хвърлят се те пред дървото, в самия му корен се

вкопчват.

Само лик, скъпа ми сестро, запази, а другото всичко

беше дърво. От листата, израсли из клетото тяло,

сълзи росят. И доде е възможно и дава устата

проход на нейния глас, тя във въздуха жалбата лее:

«Ако на клетите вярват, заклевам се пред боговете,

злото съвсем не заслужих. Невинна възмездие нося!

Непровинена живях. Ако лъжа, то нека изсъхнат

и ме оголят листата, отсечена с брадва да пламна.

Но поемете детето от тези ми майчини клони

и на кърмачка го дайте, под моята сянка то често

нека бозае и нека под моята сянка играе.

Щом проговори, да дойде и майка си да поздрави то

с тъжните думи: „Таи се под този ствол моята майка.“

Но да страни от блата, цветове от дърво да не къса,

нека да знае, че всеки храст крие божествено тяло.

Сбогом, съпруже, прощавай, прощавайте, сестро и татко!

Ако живей любовта ви, от рани на острия косер

и от уста на добиче ми листите вие пазете.

Щом не ме удостоява съдбата към вас да се свеждам —

вие лица протегнете, до моите устни елате,

още доде се досягат, подайте ми горе детето!

Вече гласът ми пресеква. По бялата шия се вие

гъвкото лико, погребвам се аз под зелени върхари.

Но ми от взора снемете ръце, и без вашата грижа

вече кората пълзи и ми тули светлика замиращ.»

Чезнат словата, с тях чезне устата, и още за дълго

клонките пазят топлика на преобразеното тяло.“