Овидий
Метаморфози (1)

Сътворението

Тегли духът ми да пея как в нови тела се превръщат

формите. О, богове — та нали ги превръщате вие, —

почина мой вдъхновете, водете стиха ми неспирен

до настоящите дни от самото световно начало!

Преди морето, земята, небето, покриващо всичко,

само един бе ликът на природата в тази вселена,

хаос наречен — сурова и неразчленена грамада —

нищо, освен тежина неподвижна и заедно сбрани

кълнове срещуположни на свързани зле елементи.

Още титан над света не кръжеше да праща светлика,

още и лунния сърп не изпълваше с прирасти Феба

и не висеше твърдта сред околния въздух свободно

при равновесно тегло, и не беше протягала още

Амфитрита ръце до далечния край на земята.

Имаше, вярно, и твърд, и море, и не липсваше въздух,

ала нездрава твърдта, неплавателна беше водата,

въздухът беше без зрак. Не запазваше своя лик нищо.

Всяко враждуваше с всяко, защото в отделното тяло

топлото беше в борба със студеното, сухото с влажно,

мекото с твърдо, това, що тежи, с вещество безтегловно.

Тази вражда отстрани бог — природната по-добра сила.

Той от небето твърдта отдели, от твърдта пък водата

и от по-гъстия въздух откъсна небето лазурно.

Щом като всичко разви и от тъмната маса извлече,

свърза неща, по места отделени, в съгласие мирно.

Тъй на небесния свод безтегловната огнена сила

блесна и място избра висината отгоре над всичко,

въздухът по лекота и пространство остана след нея.

По-плътна, земната маса притегли по-грубите части,

стегната от тежестта. Подир всички околната влага

крайното място зае да опаше кръга на земята.

Щом като тъй разположи природата богът безимен,

щом я така раздели, разделеното в слоеве свърза.

И от самото начало заобли земята, да бъде

равна от всички страни, на кълбо с исполински размери.

После разля нашироко морета, от буйните ветри

да се вълнуват, отвред да връхлитат брега на земята.

Извори той, езера и блата необятни придаде,

ограничи с брегове лъкатушни реките, които

в разни посоки текат — от тях някои почвата пие,

други догонват морето, през чисти полета се вливат

в равната, волната шир, за да плискат крайбрежия, не бряг.

И повели да се ширнат поля, долини да се смъкнат,

да зашумят лесове, да се дигнат планински чукари.

Както небесния свод прекосяват два пояса вдясно,

толкова пояса вляво, но има и по-горещи пети,

богът грижовен така раздели обградената тежест

също на толкова дяла: пет пояса стелят земята.

Който заема средата, от жега не се обитава,

двата с дълбок сняг покри, между тях разположи

два други,

даде на тях мекота, като смеси студа с топлината.

Въздухът висна над тях с по-голяма от огъня тежест,

толкова също стои след земята по тежест водата.

Там повели и мъгли, повели да се облаци трупат

с тътнещи гърмове вкуп, за да сепват сърцата човешки,

и с ветровете, които пораждат светкавични бури.

Все пак творецът световен не им позволи да вилнеят,

както си искат, в ефира: и днес те се мъчно удържат,

щом като в разни страни устремяват напора си всички,

да не разкъсат света, че такава е братската свада.

Евър завя към Аврора, към Персия и Набатея,

към върховете, огрени от ранния утринен блясък.

А бреговете, които съгрява вечерното слънце,

близо лежат до Зефира. Към скитите страшен напира

и към Голямата мечка Борей. А земята насрещна

кваси Южнякът безспир с устойчивите облаци тежки.

Горе тогава разся той ефира кристално прозрачен,

без тежина и съвсем от утайките земни пречистен.

Тъкмо на всичко така постоянните слогове сложи,

и по небето навред заблестяха звездите, които

бяха под гъстия мрак спотаявани толкова дълго.

Без живина да не би от вселената кът да остане,

с образи на богове, със звездите насели небето.

Даде вълните за дом на сребристите риби, земята

своите твари прие, пък пернатите — лекият въздух.

Но същество, по-свещено от тях, с по-възвишена мисъл,

нямаше още в света за господство над всички околни.

И появи се човекът — дали от божествено семе

оня творец, първоизвор на свят по-добър, го създаде,

или земята, едва от ефира висок отделена,

свежа, бе скътала кълн от предишното сродство с небето?

Нея примеси синът на Япет с дъжделивата влага,

образа на боговете всевластни така пресъздаде.

Докато другите твари наведени гледат земята,

стори човешкия лик възвисен, за да вижда небето,

и повели на човека да свръща очи към звездите.

Тъй, дотогава сурова, от облик лишена, земята

беше сега променена с незнайните образи хорски.