Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (45) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XLIV

В същото време човекът, за когото те говореха, продължаваше самотния си път на изток, докато умората не го обори; тогава той започна да се оглежда за място, където да си почине. Сърцето му бе така измъчено от раздялата с Елизабет, че не можеше и да помисли да нощува в някое селско ханче или дори в най-бедната къщурка, затова отби към една нива и легна под една купа с пшеничени кръстци. Не изпитваше глад, а тежестта, налегнала душата му, го накара да заспи дълбоко.

На другия ден лъчите на яркото есенно слънце, проникнали през стърнището, го събудиха рано. Той отхлупи коша и закуси с храната, която си носеше от къщи за вечеря, после огледа грижливо вещите си. Бе принуден да поеме на гърба си всичко, което взе със себе си, и въпреки това потули при инструментите нещичко и от имуществото на Елизабет-Джейн — вече й бе ненужно: ръкавици, обувки, изписано от нея листче и други дреболии, а в джоба си имаше къдрица от нейната коса. Огледа всичко, затвори коша и продължи пътя си.

Пет дни тръстиковият кош на Хенчард пътешествува на раменете му по шосето между живите плетове; ярко жълтият му цвят понякога привличаше окото на някой земеделски труженик и той, надникнал иззад синора от храсти, се вглеждаше в шапката и главата на непознатия и в наведеното му лице, по което сенките на клоните се движеха в безкрайна върволица. Скоро пролича, че пътникът се е насочил към Уейдън Прайърс, където пристигна следобед на шестия ден…

Известният хълм, на който всяка година бе уреждан панаир, запомнен от много поколения, сега пустееше: там нямаше нито хора, нито изобщо нещо друго по-забележително. Наблизо пасяха няколко овци, но те се разбягаха, когато Хенчард спря на билото. Той остави коша на тревата и се огледа със скръбно любопитство; скоро позна пътя, по който преди двадесет и пет години се изкачи с жена си на това възвишение, толкова паметно за двамата.

— Да, от тази страна се изкачихме — реши той след огледа. — Тя носеше детето, а аз четях листа с баладата. Отбихме през поляната тук някъде… Сузан беше толкова печална и уморена, а аз съвсем не разговарях с нея заради проклетата си гордост и огорчението ми от бедността. Тогава зърнахме палатката; тя като че беше от тази страна… — Хенчард мина на друго място; всъщност палатката не бе стояла тук, но му се струваше, че е била на това място. — Ей тука влязохме вътре, тука седнахме. Аз седях с лице натам. После се напих и извърших престъплението си. Изглежда, Сузан, е прекрачила онзи „омагьосан кръг“^[1], когато за последен път се обърна към мен, преди да тръгне с моряка; думите й и сега звънят в ушите ми, както и риданията й. „О, Майк! Живяхме две години и видях от тебе само лошо! Отсега нататък не съм вече твоя… ще си опитам щастието другаде.“

Той изпитваше не само огорчението на човека, който, оглеждайки честолюбивото си минало, вижда, че чувствата, които са били принесени в жертва на това честолюбие, са стрували не по-малко от придобитите от него материални блага; изпитваше още по-силно огорчение при мисълта, че и разкаянието не му донесе нищо. За извършеното в палатката той бе съжалил отдавна, но опитите му да замени честолюбието с любов претърпяха същия крах, както и честолюбивите му замисли. Оскърбената му жена провали тези негови опити, измами го с такава великолепна наивност, че измамата й му се струваше почти добродетелна. Колко странно: нарушенията на законите на обществото бяха създали такова цвете на природата като Елизабет. Стремежът на Хенчард да си измие ръцете, да се откаже от живота, отчасти се обясняваше с това, че бе разбрал цялата противоречива непоследователност на битието — лекомислената готовност на природата да поддържа еретическите социални принципи.

Идването му тук беше акт на покаяние и той реши да се махне далеч от Уейдън-Прайърс, в друга част на страната. Но не можеше да не мисли за Елизабет и за онзи край, където живее тя. По тази причина на центробежната сила на отегчението му от живота противодействуваше центростремителната сила на любовта му към доведената дъщеря. Ето защо той не тръгна по права линия — все по-далеч и по-далеч от Кастърбридж, — а постепенно, почти несъзнателно се отклоняваше от избраната посока и неговият път, също като този на канадски горски обитател, лека-полека очерта окръжност, чийто център беше Кастърбридж. Когато изкачваше някой хълм, Хенчард се ориентираше, доколкото можеше, по слънцето, луната и звездите, опитвайки се да си изясни в каква посока от това място са Кастърбридж и Елизабет-Джейн. Той се надсмиваше над самия себе си за тази своя слабост, но всеки час, дори на всеки няколко минути, се мъчеше да си представи какво върши тя в момента, как седи и става, как излиза от дома си и се връща, докато мисълта за враждебно настроените към него Нюсън и Фарфри не заличаваше образа на момичето, както поривът на студен вятър унищожава отражението във водата. И Майкъл тогава си казваше:

„Глупак си ти, глупак! Всичко заради дъщерята, която изобщо не ти е дъщеря!“

Най-сетне си намери подходяща работа, защото през есента се търсеха работници за балирането на сеното. Постъпи в една ферма край стария западен път, който свързваше новите търговски центрове с глухите селища на Уесекс. Искаше да се установи някъде по-близо до пътя с надеждата, че тук, на петдесет мили от тази, която му беше толкова скъпа, ще се намира по-близо до нея, отколкото на място, отстоящо на два пъти по-късо разстояние от Кастърбридж, но разположено далеч от главен път.

Така Хенчард се върна към предишното си състояние — онова, в което се бе намирал преди двадесет и пет години. Погледнато отстрани, нищо не му пречеше да започне нов подем и като използува придобития опит, да постигне сега повече, отколкото можеше да постигне на времето едва пробудилата се негова душа. Но за това пречеше онзи хитър механизъм, който боговете са създали, за да сведат до минимум човешките възможности за по-добър живот — механизмът, който устройва всичко така, че умението да действуваш идва pari passu^[2] спрямо отслабналата воля за действие. Той нямаше никакво желание повторно да превърне в арена света, който за него сега представляваше бедна сцена с грозно боядисани декори.

Като орязваше с ножа стъблата на ароматните треви, Майкъл често си мислеше за съдбата на човечеството и си казваше: „И тук, и навсякъде хората умират преждевременно, като листа, попарени от ранна слана, макар да са нужни на семействата си, на отечеството, на света, а аз, изгнаникът, бреме за земята, никому не съм потребен и презиран от всички, живея пряко воля!“

Често той се заслушваше в разговорите по пътя и вършеше това, разбира се, не от обикновено любопитство, а с надеждата, че някой пътник, който идва от Кастърбридж за Лондон или се връща в Кастърбридж оттам, рано или късно ще заговори за града, който той напусна. Кастърбридж беше толкова далеч, че желанието на Хенчард едва ли би се осъществило, и все пак стремежът му бе възнаграден: най-сетне от пътя долетя към него думата „Кастърбридж“, изречена от един човек, който караше каруца с чергило. Хенчард се втурна през нивата, на която работеше, към вратичката в живия плет и извика на каруцаря, непознат за него.

— Да… оттам идвам — отвърна на въпроса на Хенчард запитаният. — Аз, таквозинка, се занимавам с превозване натам и насам, ама в днешно време, когато хората вече могат и без коне, на работата ми скоро ще й дойде краят.

— А какво ново има там в града, а?

— Всичко си е както преди.

— Чух, че мистър Фарфри, бившият кмет, се готви да се жени. Истина ли е това?

— Право да си кажа, хич не знам. Не, като че ли не.

— Какво приказваш, Джон… забрави ли? — обади се някаква жена, седнала по-навътре в каруцата. — А пакетите, дето ги карахме в началото на тая седмица? И хората приказваха, че скоро ще се вдига сватба… в деня на свети Мартин.^[3]

Мъжът отговори, че не си спомня такова нещо, и каруцата, дрънчейки, пое по хълма.

Хенчард бе сигурен, че паметта на тази жена не я лъже. Твърде е възможно сватбата да е определена за деня на свети Мартин — защото нито младоженецът, нито булката имаха причини да я отлагат. Хенчард би могъл, разбира се, да пише на Елизабет и да я запита, но го възпираше инстинктивното опасение, че по този начин ще наруши уединението си. А, от друга страна, Елизабет, като се сбогуваше с него, каза, че ще й бъде неприятно, ако той не дойде на сватбата й.

Сега Хенчард постоянно си припомняше, че го пропъдиха не Елизабет и Фарфри, а неговото накърнено честолюбие, подсказало му, че не е желан. Той повярва в завръщането на Нюсън, без да има убедителни доказателства, че капитанът наистина възнамерява да се завърне, а още по-малко — че Елизабет-Джейн ще го посрещне радостно, и абсолютно никакви доказателства, че ако Нюсън се завърне, ще остане. Ами ако е сгрешил? Ако всички тези неблагоприятни обстоятелства съвсем не са налагали вечната му раздяла с Елизабет, която той обича? Защо да не опита още веднъж да поживее край нея; да се завърне, да я види, да се оправдае пред нея, да измоли прошка за измамата, с всички сили да се постарае да запази нейната обич — заради това си струва да тръгне и се озове при нея, дори с риск да получи отказ и може би рискувайки самия си живот.

Но как да се откаже от решенията си, без да даде повод на съпрузите да го презират за неговата непоследователност — този въпрос изглеждаше на Хенчард страшен и не му даваше покой.

Продължи още два дни да реже и балира сено, после колебанията му внезапно свършиха с отчаяно решение да върви на сватбеното празненство. От него не очакват поздравления — нито писмени, нито устни. Елизабет бе огорчена от решението му да не присъствува на сватбата й; неочакваната му поява навярно ще запълни мъничката празнина, която се е образувала в справедливата й душа от този негов отказ.

В стремежа си колкото може по-малко да се натрапи в деня на радостното събитие, с което неговата особа никак не хармонираше, той реши да пристигне на сватбата не по-рано от вечерта, когато компанията вече ще се е развеселила и в сърцата на присъствуващите ще възникне кроткото желание да забравят миналото.

Тръгна пеш два дни преди празника на свети Мартин, надявайки се да изминава по шестнадесет мили през всеки от трите дни, включително и деня на сватбата. На пътя му се намираха само два по-значителни града — Мелчестър и Шотсфорд; той отседна в Шотсфорд на втората вечер не само за почивка, а и за да се подготви за вечерта на следващия ден.

Не разполагаше с други дрехи, освен работното облекло на гърба си, вече цялото в петна и обезформено след двумесечна постоянна употреба; а не искаше да помрачава сватбения празник дори и само с външния си вид, затова се отби в един магазин и направи някои покупки. Купи си сако и шапка — скромни, но прилични, — нова риза и кърпа за врата, както и някои други, по-незначителни неща; решил, че сега външността му вече няма да оскърби Елизабет, се зае с друго, по-интересно нещо — избирането на подарък за нея.

Какво да й подари? Той бродеше напред-назад по улицата, поглеждайки със съмнение витрините, угнетен от мисълта, че нещата, които би желал да й купи, не отговарят на възможностите на бедняшкия му джоб. Накрая погледът му се спря на една клетка с щиглец. Клетката беше проста, малка, магазинчето — скромно, и като попита за цената, Хенчард реши, че може да си позволи този малък разход. Завиха теления затвор на птичката с един лист от вестник и с клетката в ръка Хенчард тръгна да търси място за нощуване.

На другия ден той започна последния етап от пътя си и скоро доближи онази местност, която някога бе средище на търговската му дейност. Помоли един колар да го качи и част от пътя пътува, седнал в дъното на фургона, в най-тъмния му ъгъл; другите пътници, предимно жени, които се качваха за кратко разстояние, сядаха по-отпред във фургона и оживено коментираха местните новини, не на последно място сватбата в града, към който приближаваха. Според тях вечерта в деня на сватбата щяла да свири градската духова музика, но опасявайки се да не би склонността към пийване и хапване, присъща на този състав, да вземе връх над професионалното му майсторство, били решили да извикат и бъдмънтския оркестър, за да разполагат с резерв от изпълнители, ако потрябва.

Хенчард не научи почти нищо, което да не бе знаял до този момент, но много се развълнува, когато тихият звън на кастърбриджките камбани достигна до пътниците — фургонът бе спрял на билото на хълма Йолбъри, за да се спуснат запъвачките на колелата, тъй като предстоеше стръмно слизане. Това бе малко след дванадесет часа.

Звънът вещаеше, че всичко се развива добре, че нищо непредвидено не се е случило, че Елизабет-Джейн и Доналд Фарфри са станали съпрузи.

Когато Хенчард чу камбаните, не му се искаше да продължава с бъбривите си спътнички. Звънът на камбаните го трогна до сълзи и изпълнявайки решението си да не се мярка по улиците на Кастърбридж до вечерта, за да не смути Фарфри и младата му жена, той още на хълма слезе от каруцата, като пое вързопчето си и клетката с щиглеца, и скоро остана сам на широкия бял път.

Намираше се на същия хълм, край който преди две години бе чакал Фарфри, за да му съобщи за опасната болест на жена му Лусета. Тук нищо не бе се променило: листата на дърветата шумоляха пак като въздишка, само Фарфри имаше друга жена и Хенчард бе дълбоко убеден, че тази жена е по-добра от първата. Той се надяваше, че сега Елизабет-Джейн ще има по-уютен дом от този, в който живееше по-рано.

Прекара останалата част от следобеда в странна напрегнатост, мислейки непрекъснато за срещата си с нея, и както остриганият Самсон горчиво се надсмиваше над себе си заради своето вълнение. Трудно можеше да се очаква, че младоженците ще нарушат обичаите на Кастърбридж с нещо ново — да заминат на сватбено пътешествие веднага след венчавката; но дори и да заминеха, Хенчард щеше да дочака завръщането им. Все пак той искаше да знае със сигурност дали новобрачните са си у дома и приближавайки града, попита един човек, който идваше от пазара, дали са заминали, или не; отвърнаха му, че не са и доколкото било известно, къщата им на Житарската улица била пълна с гости.

Хенчард изтри праха от обувките си, изми ръцете си в реката и закрачи из града на мъждивата светлина на фенерите. Не бе необходимо да се осведомява предварително за каквото и да е, защото като приближаваше дома на Фарфри, и най-ненаблюдателният човек би разбрал, че в този дом празнуват шумно и сам Доналд участвува във веселбата: на улицата се чуваше съвсем добре как той пее с голямо чувство една народна песен за милия си бащин край, който толкова обичаше, че нито веднъж не намери време да го посети. На тротоара пред къщата се бяха изправили зяпачи и Хенчард, като не искаше да привлече вниманието им, бързо приближи към вратата.

Тя бе разтворена широко; в ярко осветения вестибюл хора се изкачваха и слизаха по стълбите. Хенчард се обезсърчи: ако влезе с мръсните си обувки, с вързопчето в ръка, с бедните си дрехи, ненужно ще оскърби тази, която обича, и може би ще получи отказ от съпруга й да го приеме в дома им. Затова отново излезе на улицата, сви зад ъгъла към задния двор, който му бе така добре познат, мина през градината и безшумно влезе в кухнята, временно оставил клетката с птичката под един храст на двора, за да не направи лошо впечатление, като се яви с такъв подарък в ръка.

Самотата и скръбта така бяха отслабили характера му, че той сега се боеше от всичко, което би пренебрегнал по-преди, и вече започна да съжалява, задето дръзна да се яви тук в такъв ден. Но неочаквано му помогна една възрастна жена, която стоеше сама в кухнята — изпълняваше временно задълженията на икономка през периода на голяма суматоха, възцарил се в домакинството на Фарфри. Тя бе от хората, които нищо не може да учуди, и все пак за нея — външно лице в този дом — молбата му можеше да изглежда чудновата; жената обаче с готовност се съгласи да се качи на горния етаж и да предаде на стопанина и стопанката, че е дошъл „един от скромните им стари приятели“.

Впрочем, като размисли, тя добави, че по-добре той да не остава в кухнята, а да мине в малката задна гостна, където сега нямало никой. Въведе го там и се отдалечи. Но веднага щом жената отмина площадката на стълбите и доближи вратата на главната гостна, музиката подхвана нова мелодия и тя се върна да обясни, че ще почака, докато танцът свърши, защото мистър и мисис Фарфри също станали да танцуват.

Вратата на гостната, за да има повече простор, бе свалена, а вратата на стаята, където беше Хенчард — отворена: всеки път, когато танцуващите, като се въртяха, я доближаваха, пред него се мяркаха поли и развяващи се къдрици, а в дъното се виждаше почти цялата музика, подскачащата сянка на лакътя на цигуларя и края на лъка на виолончелиста.

Това веселие подразни Хенчард — наистина Фарфри бе млад и бързо се запалваше от танците и песните, и все пак Хенчард не разбираше как може един съвсем солиден човек, вдовец, преживял тежки изпитания, да прави такава шумна веселба. Още повече недоумяваше как тихата Елизабет, която имаше влечение към по-скромния живот и която знаеше въпреки моминството си, че бракът е нещо доста по-различно от танците, на драго сърце участвуваше в това шумно веселие. Впрочем, заключи той, младите не могат да приличат на старите, а силата на обичая е непреодолима.

Танцът продължи и когато танцуващите се развихриха из цялата стая, Хенчард за пръв път видя дъщерята, която някога не бе обичал, и която после го бе смирила, а сега сърцето му тъгуваше за нея. Тя беше с бяла копринена или атлазена рокля — Хенчард седеше толкова далеч, че не можеше да определи точно от каква материя е роклята й, — не беше с нюанс на кремаво нито с млечен оттенък, а снежнобяла, — и лицето на младоженката изразяваше по-скоро приятна нервна възбуда, отколкото веселие. Скоро се показа и Фарфри, който, като танцуваше, привличаше вниманието с шотландския си темперамент. Брачната двойка не танцуваше заедно, но Хенчард забеляза, че при всяка промяна на фигурата, когато те за малко трябваше да танцуват един с друг, лицата им се озаряваха от много по-нежни чувства, отколкото до този момент.

Лека-полека Хенчард откри танцьора, който играеше с такъв жар, че дори Фарфри не можеше да се мери с него. Това му се видя странно, а още по-странно бе обстоятелството, че този танцьор, затъмнил всички останали, бе кавалер на Елизабет-Джейн. За пръв път Хенчард го забеляза, когато той леко кръжеше из стаята, гърбом към вратата, снишил глава и кръстосал краката си така, че те образуваха нещо подобно на буквата „X“. Но ето че той се завъртя в другата посока: гърдите с бялата жилетка са изпъчени, а главата отдръпната назад; и най-отпред се мяркат подскачащите му крака. Това щастливо лице… то вещаеше гибел за последните надежди на Хенчард. Това бе лицето на Нюсън. Значи, той все пак е тук и го е изместил.

Хенчард приближи стола си до вратата и няколко секунди остана неподвижен. После се възправи като тъмна развалина, помрачена „от сянката на своята отритната душа“.

Вече не можеше да понася твърдо ударите на съдбата. Много се вълнуваше и му се щеше да си тръгне, но не успя, защото танцът свърши, икономката съобщи на домакинята за очакващия я непознат и Елизабет веднага влезе в стаята.

— О, това… това сте вие, мистър Хенчард! — изрече тя и се отдръпна.

— Как? Елизабет? — възкликна той и сграбчи ръката й. — Как каза? Мистър Хенчард? Не бива, не бива така да ме оскърбяваш! Наричай ме негодният стар Хенчард… както искаш… само не така студено! О, мило мое момиче… виждам, че си ме заменила с друг… истинския си баща. Значи, ти е известно всичко; и все пак не му отдавай цялото си сърце! Остави едно малко местенце и за мен!

Тя се изчерви и лекичко освободи ръката си.

— Бих могла да ви обичам винаги… и с радост бих го сторила — изрече тя. — Но възможно ли е това, след като зная, че така сте ме измамили… така жестоко сте ме измамили! Уверихте ме, че моят баща не ми е баща… години наред криехте от мен истината, а после, когато обичащият ме мой истински баща дошъл да ме потърси, вие жестоко сте го отблъснали с коварната измислица за смъртта ми, което така дълбоко го е покрусило. Мога ли да продължавам да обичам човека, постъпил така с нас!

Хенчард отвори уста да каже нещо, да й обясни. Ала отново стисна устни и не отрони нито звук. Можеше ли той за миг да я разубеди, да изтъкне обстоятелствата, смекчаващи вината за тежките му прегрешения!… Можеше ли да изтъкне, че отначало сам е бил измамен и не е подозирал, че тя е чужда дъщеря, преди да научи от писмото на майка й, че неговата дъщеря е мъртва?… Можеше ли в отговор на второто й обвинение да обясни, че лъжата му е била последната карта на страстния играч, за когото нейната обич е по-скъпа от собствената чест? Много неща му пречеха да се оправдае, особено това, че недостатъчно ценеше себе си, за да опита да облекчи страданията си с гореща молба или убедителни доводи.

Отказа се от правото си на самозащита, за да спести тази тревога на Елизабет.

— Не се разстройвай заради мен — каза Хенчард с тон на горделиво превъзходство. — Никак не желая такова нещо… особено в ден като този. Напразно съм дошъл при тебе… виждам, че съм сгрешил. Но това е за последен път и трябва да ме извиниш. Няма да те безпокоя повече, Елизабет-Джейн… няма — до последния си дъх! Лека нощ. И сбогом!

Преди Елизабет да вникне в смисъла на думите му, той си тръгна и излезе през задния вход — откъдето беше влязъл. Тя повече не го видя.