Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (24) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXIII

В момента, когато Лусета отмяташе завесата, в главата й проблесна мисълта, че гостът може би съвсем не е този, когото тя очакваше, но беше късно да се направи каквото и да било.

Непознатият бе много по-млад от кмета на Кастърбридж — светлокос, строен, хубавец. Носеше елегантни сукнени гети с бели копчета и грижливо лъснати високи обувки с безброй капси за връзките, бричове от светло рипсено кадифе, сако от чер велветин^[1] и жилетка, а в ръката — камшиче със сребърна дръжка. Лусета пламна от смущение и полунацупила устни, полуусмихната изрече:

— О, направих грешка!

За разлика от нея гостът нямаше никакво желание да се усмихне.

— Извинете, моля — каза той с виновен тон. — Дойдох и попитах за мис Хенчард, а ме въведоха при вас; иначе не бих се осмелил така грубо да се вмъкна в стаята!

— Аз бях груба — отговори тя.

— Може би съм сгрешил къщата, мадам? — попита мистър Фарфри, примигвайки от смущение и нервно потупвайки гетите си с камшичето.

— О, не, сър… седнете. Щом сте вече тук, елате по-близо и сядайте — любезно го покани Лусета, стремейки се да го избави от чувството на неудобство. — Мис Хенчард скоро ще дойде.

Това, разбира се, не беше съвсем вярно, но нещо в този млад човек — някаква северняшка стегнатост, привлекателност и очарование, които й напомняха добре настроен музикален инструмент — онова, което възбуди към него интереса на Хенчард, Елизабет-Джейн и веселата компания от „Тримата моряци“, също допадна на Лусета, така че неочакваната му поява й бе приятна. Гостът се поколеба, хвърли поглед към стола, реши, че няма да бъде кой знае каква беда, ако остане (тук той сгреши), и седна.

Внезапното нахълтване на Фарфри се обясняваше с това, че Хенчард му разреши да се среща с Елизабет-Джейн, ако има сериозни намерения. Отпърво Доналд не обърна внимание на безцеремонното писмо на Хенчард, но една изключително успешна сделка го постави в добра позиция към всички и той разбра, че сега може да си позволи да се ожени, щом пожелае. А коя девойка бе толкова мила, скромна и подходяща във всяко отношение, ако не Елизабет-Джейн? В добавка към личните й качества женитбата с нея щеше да доведе и до примирение с бившия приятел Хенчард. Затова Фарфри прости на кмета за неговата рязкост и тази сутрин, на път за панаира, се отби в дома му, където научи, че Елизабет сега живее у мис Темпълман. Амбициран, задето не я намери очакваща и готова да се срещне с него — мъжете са толкова суетни! — той побърза към Високата къща и там попадна не на Елизабет, а на нейната господарка.

— Днес, изглежда, има много голям панаир — каза Лусета, защото погледите и на двамата естествено бяха привлечени от оживлението на площада. — Много са ми интересни многолюдните ви панаири и пазари. Мисля си за толкова неща, като ги гледам от прозорците си!

Той не знаеше какво да отговори на това, но ето че до тях достигна глъчката на тълпата — гласовете звучаха като шум на мънички вълни в притихнало море; от време на време някой глас се открояваше сред другите.

— Често ли гледате през прозореца? — попита Фарфри.

— Да… много често.

— И навярно търсите с очи някой ваш познат?

Кой знае защо, тя му отвърна следното:

— Просто наблюдавам всичко като на картина. Но сега — и тя се извърна любезно към него — сега може би… ще търся вече вас. Често идвате тук, нали? О,… шегувам се! Но е толкова забавно да търсиш сред тълпата познат човек, дори ако не ти е нужен! Но това разпръсва ужасната потиснатост, която те обзема, ако нямаш поне един познат сред множеството — тогава то ти е напълно чуждо.

— Имате право!… Вие, изглежда, сте много самотна, мадам.

— Никой не би могъл да си представи колко съм самотна.

— Обаче се говори, че сте богата.

— Дори да е така, аз не умея да се наслаждавам на своето богатство. Преселих се в Кастърбридж, решила, че ще ми е приятно да живея тук. Но не съм сигурна дали не съм се лъгала.

— Откъде пристигнахте, мадам?

— От околностите на Бат.

— А аз съм от околността на Единбург — изрече тихо той. — По-добре да живееш в родния си край — това е неоспорима истина; но се налага да отидеш там, където ще изкарваш препитанието си. Тъжен факт, обаче няма спасение от него! И все пак тази година успях да се замогна тук. О, да — продължи той с искрено въодушевление. — Виждате ли онзи човек с кашмиреното сако? Тази есен купих от него голямо количество пшеница, когато цената беше ниска, а сетне, когато цените поотскочиха, продадох всичко, с което разполагах! Тогава това ми донесе незначителна печалба, но се оказа, че фермерите са задържали пшеницата си в очакване на по-високите цени; да, задържали са я, макар че плъховете опустошаваха купите със зърно. И ето че веднага щом продадох моята пшеница, цените на пазара паднаха и аз изкупих запасите на онези, които я бяха задържали — взех я още по-евтино, отколкото предишния път. А после — темпераментно възкликна Фарфри с грейнало лице — след няколко недели я продадох, когато цената й пак се повиши! По такъв начин аз не търсех веднага реализирането на голяма печалба, а я трупах лека-полека и за кратко време спечелих петстотин фунта… Тъй беше! — Забравил къде се намира, Доналд удари с ръка по масата. — А тези, които задържаха стоката си, не изкараха нищо!

Лусета го погледна критично, ала с интерес. За нея той бе човек от съвсем нов тип. Накрая Фарфри премести очи върху домакинята и погледите им се срещнаха.

— Но аз, разбира се, ви отегчих ужасно! — възкликна той.

— Съвсем не — отвърна тя и леко поруменя.

— Наистина ли?

— Наистина. Вие сте много интересен.

Сега Фарфри се поизчерви.

— Под това „вие“, което употребих, разбирам всички вас, шотландците — побърза да се поправи тя. — Не изпадате в крайностите, присъщи на южняците. Докато ние, обикновените хора сме или страстни, или равнодушни, пламенни или студени. А вие имате в себе си и двете температури едновременно — високата и ниската.

— Какво искате да кажете с това? Моля, обяснете ми, мадам.

— Вие сте необикновено жизнени… мислите сериозно за вашето преуспяване. След миг, ако изпитате тъга, си припомняте Шотландия и своите приятели.

— Да, понякога си мисля за родното гнездо — съгласи се простодушно той.

— И аз също… доколкото ми е възможно. Защото съм родена в стара къща, която събориха да не грози града, и всъщност няма какво да си припомням вече.

Лусета скри от него — а би могла да му разкаже, — че родната й къща е била не в Бат, а в Сент-Елие.

— Но планините, мъглите и скалите са останали! Това не е ли равносилно на роден дом?

Тя поклати глава.

— А за мен е така… за мен е така… — прошепна той. И се вглъби в мисли за своя роден север. Както и да си обясним това — с националността на Фарфри или с индивидуалността му, — Лусета беше права, като каза, че нишката на живота му е изплетена от две влакна — търговското и романтичното — понякога твърде лесно отличими едно от друго. Като отделни цветове в пъстър шнур тези противоположности се преплитаха, без да се слеят.

— Желаете ли да се върнете в родината? — попита тя.

— О, не, мадам! — отвърна Фарфри, като бързо се опомни.

Отвъд прозорците пазарът сега бе в пълен разгар, многолюден и шумен. Всяка година на него наемаха работна ръка и днес тълпата рязко се отличаваше от онази, която бе тук преди няколко дни. Отдалеч тя изглеждаше светлокафява, изпъстрена с бели точици, защото основната й маса представляваха ратаите, дошли да търсят работа. С белите одежди на каруцарите се омесваха големите бонета на жените, същински чергила, памучните им рокли, и карираните шалове — тук наемаха и жени. В тълпата, на ъгъла на тротоара, стоеше стар овчар, който привлече вниманието на Лусета и Фарфри с неподвижността си. Той бе явно сломен човек. Животът му бе тежък най-вече поради това, че бе съвсем изнемощял. Така се бе прегърбил от тежката работа и старостта си, че ако го доближеше някой изотзад, нямаше да забележи главата му. Овчарят бе забил гега в канавката и се опираше на кривия й край, излъскан от многото години триене в дланта на притежателя й и блестящ като сребро. Старецът бе забравил къде се намира и защо е дошъл тук; той не откъсваше очи от земята. Недалеч от него се водеше пазарлък, който пряко го засягаше, но той не дочуваше нищо и в главата му, изглежда, витаеха приятни спомени за успешното спазаряване на младини, когато бе майстор в работата си и лесно го наемаха за всяка ферма.

Спазаряването се водеше между един фермер от далечно графство и сина на стареца. И стигна до задънена улица. Фермерът не искаше само кора без средина — с други думи, стареца без младия, а пък синът, във фермата, където работеше сега, си имаше любима, която стоеше до него, очаквайки резултата с пребледнели устни.

— Тежко ми е да се разделя с тебе, Нели — изрече младежът развълнувано. — Но виждаш: не мога да обрека на глад баща си, а той след Благовец ще е без работа. Само на трийсет и пет мили ще съм от тебе.

Устните на момичето затрепериха.

— Трийсет и пет мили! — прошепна то. — Никак не е близко! Едва ли ще те видя повече!

И наистина тридесет и пет мили са отчайващо голямо разстояние, ако си поразен от стрелата на Купидон; защото и в Кастърбридж младежите си бяха като всички млади хора.

— О, не… няма да те видя, знам — повтори девойката, когато той стисна ръката й, а тя извърна лице към дома на Лусета, за да не види любимият сълзите в очите й. Фермерът каза, че дава на младежа половин час да си помисли и като се сбогува с нажалената двойка, се отдалечи.

Лусета погледна Фарфри с очи, плувнали в сълзи. За нейно учудване и неговите очи бяха навлажнени.

— Колко жестоко е това! — изрече тя със силно чувство. — Не бива влюбените да се разделят! Ако зависеше от мен, щях да позволя на всички да живеят и се обичат, както пожелаят!

— Може би ще успея да наредя така, че те да не се разделят — каза Фарфри. — Имам нужда от млад каруцар, а може би ще наема и стареца… да, ще го наема; той няма да ми коства кой знае какви разноски и все ще ми послужи за някаква работа.

— О, колко сте добър! — възкликна тя възторжено. — Идете да поговорите с тях и ме уведомете, ако всичко се нареди добре!

Фарфри излезе и тя видя как той заговори с тримата. Очите им блеснаха от радост и скоро уговарянето свърши. Фарфри се върна при Лусета веднага след това.

— Постъпихте великодушно — рече Лусета. — Доколкото зависи от мен, аз ще позволя на всичките си слуги да имат любими, ако желаят! Последвайте и вие моя пример!

Фарфри веднага стана сериозен и леко поклати глава.

— Принуден съм да бъда по-строг — каза той.

— Защо?

— Вие… вие сте богата, а аз съм търговец на зърно и сено, който тепърва си пробива път.

— Но аз съм много амбициозна.

— Не бих могъл да ви обясня съвсем ясно това. Защото не умея да разговарям с дами, амбициозни или не. Повярвайте — изрече Доналд с тон на дълбоко съжаление, — старая се да бъда любезен с хората… а на повече не смея да се надявам.

— Виждам, че сте наистина такъв, какъвто се представяте — забеляза тя, явно взела връх над него в размяната на излияния. Смутен от тази проницателност, Фарфри отново се извърна към прозореца и устреми очи към гъстата тълпа на панаира.

Двама фермери се срещнаха, стиснаха си ръце и понеже застанаха под самия прозорец, думите им прозвучаха съвсем отчетливо:

— Виждал ли си младия мистър Фарфри тая сутрин? — попита единият фермер. — Обеща ми да се срещнем тук точно в дванайсет, а вече няколко пъти обходих целия панаир, но никъде не го открих, макар че той обикновено държи на думата си.

— Пък аз забравих за тази среща — измърмори Фарфри.

— Значи, ще трябва да си ходите, така ли? — попита Лусета.

— Да — отвърна Доналд. Ала не помръдна от мястото си.

— Вървете, вървете — подкани го тя — Ще си изгубите клиента.

— Е, мис Темпълман, ще ме накарате да се разсърдя! — възкликна Фарфри.

— Тогава не ходете, останете още малко.

Фарфри с безпокойство наблюдаваше търсещия го фермер — той вече се упъти натам, където стоеше Хенчард, а това не предвещаваше нищо добро; младият шотландец откъсна очи от прозореца и погледна Лусета.

— Иска ми се да остана, но за съжаление трябва да вървя! — изрече той. — Работата не бива да се пренебрегва, нали?

— Нито за миг.

— Така е. Друг път ще се отбия пак… разрешавате нали, мадам?

— Разбира се — потвърди тя. — Колко странно е това, което стана тази сутрин между нас.

— Ще има за какво да си мислим, като останем сами, нали?

— Хм, не зная! Всъщност в това нямаше нищо особено.

— Не, не съм съгласен. О, не!

— То вече отмина, както и да гледаме на него, а пазарът налага да си тръгнете.

— Да, да. Пазарът… работата! Бих искал на света да няма никаква досадна работа!

Лусета едва не се разсмя и щеше да го стори, ако не беше в момента леко развълнувана.

— Колко сте непостоянен! — каза тя. — Не бива така бързо да променяте желанията си.

— До тази сутрин нямах дори и помисъл за такива неща — изрече шотландецът, загледан в нея: изпитал простодушен свян от слабостта си, той като че се извиняваше за тази слабост. — Това е само от момента, когато дойдох тук и ви видях!

— В такъв случай не бива да се виждате с мене повече. О, боже, чувствувам, че съм ви отклонила от правилния път!

— Но дори да не ви срещам, ще продължавам да ви виждам в мислите си. Отивам си… благодаря ви за любезното гостоприемство.

— А аз ви благодаря, задето останахте при мен.

— Може би там, на улицата, след няколко минути отново ще мога да помисля за пазара — прошепна той. — Но не зная… не зная!

Когато Фарфри вече беше до вратата, Лусета каза с вълнение:

— След време вие навярно ще чуете за мене думи в Кастърбридж. Ако ви кажат, че съм кокетка, или се хванат за някои подробности от миналото ми, не бива да им вярвате, защото не е истина.

— Заклевам се, че няма да им вярвам! — горещо я увери той.

Така приключи първата им среща. Лусета очарова младия шотландец и сърцето му се изпълни с чувство към нея, а той пробуди в Лусета дълбока симпатия, понеже й даде възможност по нов начин да осмисли своето бездействие. Защо стана така? То бе необяснимо и за самите тях.

В най-ранната си младост тя едва ли би обърнала внимание на някой търговец. Но нейните успехи и несполуки и най-вече непредпазливото й поведение на остров Джързи, когато срещна Хенчард, така й повлияха, че престана да обръща внимание на общественото положение на хората. Докато беше бедна, обществото, към което Лусета принадлежеше по рождение, не я приемаше, а сега тя вече не желаеше да се сближава с него. Жадуваше за кътче, където да се приюти и да се радва на покой. Беше й все едно дали там постелята ще бъде мека или твърда, искаше само топлинка.

Фарфри излезе, без да си спомни, че бе дошъл тук да се види с Елизабет. Лусета го наблюдаваше от прозореца как се промъква сред гъстата тълпа от фермери и ратаи. Тя усети по походката му, че чувствува погледа й върху себе си, и сърцето й, трогнато от скромността му, изпита влечение към него… и приобщи на своя страна разума, който твърдеше, че не бива да допуска Фарфри отново да я посети. Младият шотландец влезе в покрития пазар и Лусета го изгуби от очи.

Три минути по-късно, когато стопанката на Високата къща вече се бе отдръпнала от прозореца, прокънтяха няколко силни удара по входната врата и в стаята дотича прислужницата.

— Кметът — съобщи тя.

Лусета, изтегнала се на софта, мечтателно се взираше в разперените си пръсти. Тя не отвърна веднага и прислужницата повтори думите си, като прибави:

— Казва, че разполага с малко време.

— Така ли? Е, тогава му кажи, че ме боли глава и е по-добре да не го задържам днес.

Прислужницата отиде да предаде на госта нейните думи и Лусета чу как вратата се затвори.

Лусета бе дошла в Кастърбридж, за да засили чувствата, които изпитваше към нея Хенчард. И ги засили, но вече не се радваше на успеха си.

Сега тя не мислеше както сутринта, че Елизабет-Джейн й пречи и не чувствуваше остра необходимост да се отърве от девойката, за да привлече към себе си втория й баща. Когато Елизабет се върна, без изобщо да предполага поради невинността си, че нещата са взели друг обрат, Лусета я доближи и каза искрено:

— Много се радвам, че се завръщате. Ще останете при мене дълго, нали?

Елизабет в ролята на куче — пазач, което трябва да пропъжда баща си — това беше новата идея, изпълнила Лусета с приятно чувство. Хенчард я бе пренебрегнал, въпреки че я бе невероятно компрометирал в миналото. А най-малкото, което той трябваше да направи, след като вече е свободен, а тя е станала богата, беше горещо и бързо да откликне на поканата й.

Вълната на чувствата й се надигаше, спадаше, къдреше се на бръчкави извивки и извикваше в душата й тревожни опасения. Така измина за Лусета този ден.