Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (18) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XVII

Поведението на Хенчард подсказа на Елизабет-Джейн, че е допуснала някаква грешка, участвувайки в танците. Душевната простота й пречеше да разбере каква е тази грешка, докато една позната жена не й обясни причината. Тя, доведената дъщеря на кмета, била нарушила приличието с това, че е танцувала сред пъстрата тълпа на хората, събрали се в павилиона.

Ушите, страните и брадичката на Елизабет пламнаха като червени въглени: тя реши, че нейните склонности очевидно не са достойни за общественото й положение и ще й донесат позор.

Почувствува се много нещастна и затърси с очи майка си, но мисис Хенчард, която по-слабо и от Елизабет-Джейн разбираше кое е прилично и кое не, вече си бе отишла, предоставяйки на дъщеря си да се прибере в къщи, когато намери за добре. Девойката навлезе в една от онези стари, тъмни алеи с гъсти клони — сводове от живи дървеса, които ограждаха града; тук тя се спря, погълната от мисли.

Няколко минути по-късно след нея тръгна някакъв мъж; той веднага я позна, тъй като върху лицето й падаше светлина от шатрата. Това бе Фарфри, тръгнал си оттам след разговора с Хенчард, от който бе узнал за своето уволнение.

— Вие ли сте, мис Нюсън?… Навсякъде ви търсих! — рече той, превъзмогнал тъгата си, че ще се раздели със своя работодател. — Мога ли да ви изпратя до ъгъла на вашата улица?

В главата на девойката се мярна мисълта, че и тази нейна постъпка може да бъде изтълкувана като неблагоприлична, но не отказа. Тръгнаха заедно отпърво по Западната алея, а после по Крикетната и след известно време Фарфри наруши мълчанието:

— Изглежда, скоро ще се разделям с Кастърбридж.

— Защо? — плахо попита Елизабет-Джейн.

— Ей тъй… по делови причини… нищо друго. Но по-добре да не говорим за това… Всяко зло за добро. Напразно съм се надявал да потанцувам с вас още веднъж:

Тя отговори, че не умее да танцува… както трябва.

— Грешите, можете! Приятно е да се танцува не с онези, които са се научили да правят разните там стъпки, а с човек, който чувствува танца… Страхувам се, че разгневих баща ви, като намислих тези танци! А сега навярно ще ми се наложи да замина накрай света!

Тази възможност се стори на девойката толкова печална, че тя въздъхна, но така, че спътникът й да не забележи нищо. Мракът предразполага хората към излияния и шотландецът (той може би все пак бе чул въздишката на момичето) продължи в порив на откровение:

— Ако бях по-богат, мис Нюсън, и ако вашият втори баща не ми се бе разсърдил, скоро щях да поискам нещо от вас… да, щях да го поискам още тази вечер. Ала сега не смея!

Какво е щял да поиска, той не разкри, а тя поради своята неопитност не се досети да го поощри и не изрече нито дума. Така, стеснявайки се един от друг, те вървяха по градските стени, докато наближиха края на Крикетната алея; след двадесетина крачки редиците дървета свършваха и вече се показаха пресечката и уличните фенери. Съзнавайки това, те спряха.

— Изобщо не научих кой се пошегува с нас и ни изпрати тогава в дърноувърския хамбар — започна Доналд с приятния си глас. — А вие научихте ли, мис Нюсън?

— Не — отвърна тя.

— Интересно с каква цел бе сторено!

— Навярно заради шегата.

— Причината е по-скоро друга. Може би на някого му се е искало да постоим там, да почакаме и да си поговорим. Е, нищо! Надявам се, че кастърбриджци няма да ме забравят, ако си замина.

— Сигурна съм. Няма да ви забравим! — Изрече тя сериозно. — На мене… много ми е мъчно, че заминавате.

Доближиха едно място, осветено от фенер.

— Ще си помисля, още за това — каза Доналд Фарфри. — Няма да ви изпратя до вкъщи, а ще се разделим тук, иначе баща ви ще се разсърди още повече.

Разделиха се: Фарфри отново навлезе в тъмната Крикетна алея, а Елизабет-Джейн продължи по улицата. Съвсем несъзнателно тя затича с всички сили и спря едва когато достигна вратата на дома си. „О, господи, какво ми става?“ — помисли тя, задъхана тежко.

Като си влезе, девойката се вглъби в значението на загадъчните думи на Фарфри, казал, че желае, но не смее да й поиска нещо. Елизабет, момиче наблюдателно и мълчаливо, отдавна беше забелязала как расте авторитетът на младия шотландец сред гражданите и вече опознала натурата на Хенчард, се опасяваше, че дните на Фарфри като управител са преброени; затова разривът им никак не я учуди. Но навярно, мислеше си тя, мистър Фарфри все пак ще остане в Кастърбридж въпреки думите си и въпреки своето уволнение. И тогава по неговото поведение тя ще успее да разгадае тайнствените му намеци.

Следващият ден бе ветровит — така силно ветровит, че като се разхождаше в градината, Елизабет намери късче от черновата на някакво делово писмо с почерка на Доналд Фарфри, изхвръкнало от кантората и прелитайки над стената, попаднало тук. Тя занесе в къщи това ненужно късче и почна да рисува буквите, възхищавайки се от хубавия почерк на Доналд. Писмото започваше с думите „Уважаеми сър“ и като написа на друг къс хартия „Елизабет-Джейн“, момичето наложи върху „сър“ името си и се получи „Уважаема Елизабет-Джейн“^[1]. От това съчетание страните й в миг поруменяха, тя пламна цяла в жар, макар че никой друг не бе свидетел на това, което направи. Бързо накъса листчето и го изхвърли. Успокои се и й стана смешно заради самата нея; разходи се из стаята и отново се разсмя — не весело, а по-скоро печално.

В Кастърбридж бързо се разчу, че Фарфри и Хенчард са решили да се разделят. На Елизабет-Джейн много й се искаше да разбере ще си замине ли наистина мистър Фарфри от града и дори се разтревожи, защото вече не можеше да се самоизмамва и да крие от самата себе си причината. Накрая тя научи, че Доналд не възнамерява да замине. Един търговец, който се занимаваше с покупко-продажба на зърно и сено като Хенчард, но в много по-скромни размери, прехвърли правата си на Фарфри и той реши да започне самостоятелна търговия.

Сърцето на Елизабет-Джейн запърха като птиче, щом тя узна за това събитие, което означаваше, че Доналд ще остане; и все пак, мислеше си тя, ако поне малко я обича, щеше ли да се реши да обрече на неуспех своите намерения да се обвърже с нея, като започне конкуренция с мистър Хенчард? Не, разбира се; поддал се е на някакъв моментен порив, затова бе така нежен с нея.

Много й се искаше да разбере дали външността й онази вечер на танците не е породила краткотрайна любов от пръв поглед и за да провери, облече същите одежди — муселинената рокля, коприненото си жакетче, пантофките… взе слънчобрана и се изправи пред огледалото. Ликът, който се появи там, можеше според нея да породи само мимолетен интерес, не повече. „Достатъчно съм хубава, за да замая някому главата, но недостатъчно, за да задържа чувството му за по-дълго“ — дълбокомислено изрече тя и настроението й помръкна, защото реши, че Фарфри вече е разбрал колко безинтересен и обикновен е вътрешният мир, скрит зад привлекателната й външност.

Оттогава, всеки път, когато сърцето я потегляше към младия шотландец, тя си казваше с горчива ирония: „Не, не, Елизабет-Джейн… такива мечти не са за тебе!“ И се стремеше да не го среща и да не мисли за него. Първото й се удаваше добре, но второто — не толкова.

Хенчард се огорчи, разбрал, че Фарфри не смята да се примирява занапред с характера му, но като узна, че младият човек е решил да му съперничи в търговията, се разгневи безкрайно. За този cour^[2] на Фарфри — опитът да започне самостоятелна търговия в града — Хенчард научи в общината след едно заседание и изразявайки мнението си за това пред другите членове на съвета, викаше така високо, че гласът му се чуваше чак до градската помпа. Тези гръмовити изблици на Майкъл Хенчард, макар да беше кмет, църковен настоятел и така нататък, още през дългите години на неговото въздържане показваха, че и сега под маската на външното спокойствие в душата му клокочи буйният вулкан на страстите, както в онзи ден, когато продаде жена си на Уейдънския панаир.

— Да, той ми е приятел; а аз пък негов… не е ли така? Бог вижда: щом не съм му бил приятел, тогава какъв съм му бил, ако смея да попитам? В деня, когато дойде в Кастърбридж, обущата му бяха съвсем окаяни. И нима не го задържах тук… не му помогнах да намери препитание… Помагах му и с пари, и с всичко, което му бе потребно. Не съм се пазарил с него… казах му: „Сам си определи заплатата.“ По-рано бях готов да деля с младия човек последния си къшей хляб, толкова ми допадаше! А сега да ме предизвиква така! Но проклет да е, ще премеря сили с него… в честна покупко-продажба, в честна! И ако не успея да изместя от пазара такъв младок като него, не струвам пукнат грош! Ще видим ние кой познава работата си и кой не я разбира!

Колегите му от градската управа се отнесоха към него не особено съчувствено. Сега Хенчард не беше вече толкова популярен, както преди две години, когато го избраха за кмет поради необикновената му енергичност. Тази енергичност на житаря бе донесла полза на всички тях, но неведнъж ги бе и уязвявала — ту един, ту друг. Хенчард напусна кметството и пое по улицата сам.

Като пристигна в къщи, той си спомни нещо с горчиво задоволство. Повика Елизабет-Джейн. Влязла и видяла лицето му, тя се разтревожи.

— Ти за нищо не си виновна — каза той, когато забеляза безпокойството й. Искам само да те предпазя, мила. Този човек… Фарфри… всъщност заради него те извиках. Два-три пъти забелязах, че разговаря с тебе… танцува с тебе на празника и те изпрати до вкъщи. Не се бой, не се бой, в нищо не те обвинявам. Но чуй: кажи ми, не му ли даде някое необмислено обещание? Не си ли отишла малко по-далеч от лекия, приятен разговор?

— Не. Нищо не съм му обещала.

— Чудесно. Добре е всичко, което има добър край. Обаче настоявам да не се срещаш повече с него.

— Ще го изпълня, сър.

— Обещаваш ли?

Тя се поколеба за миг, а после рече:

— Да, ако много искате това.

— Искам го. Той е враг на нашето семейство!

Щом тя излезе, Хенчард седна и с едрия си, груб почерк написа на Фарфри следните редове:

Сър… Моля Ви от днес нататък да прекратите познанството си с моята доведена дъщеря. Тя от своя страна ми обеща да не приема занапред ухажванията Ви и затова се надявам, че няма да й се натрапвате за в бъдеще.

М. Хенчард

Изглежда, Хенчард притежаваше достатъчно прозорливост, за да разбере, че няма по-добър modus vivendi^[3] към Фарфри от това да поощри ухажването му и да го привлече за зет. Но упоритият кмет не бе способен да подкупи конкурента по такъв начин. Хенчард беше отчайващо чужд на всяка еснафска finesse^[4]. Обичаше ли или мразеше някого, той беше в дипломацията си към него непохватен като бивол; а жена му не се решаваше да му подскаже пътя, който тя сама по много причини би избрала с радост.

В същото време Доналд Фарфри започна самостоятелната си търговска дейност в една сграда на Дърноувърския хълм — колкото може по-далеч от складовете на Хенчард, защото твърдо бе решил да избягва клиентите на бившия си приятел и работодател. Младият човек смяташе, че на това поприще има колкото щеш работа и за двамата. Градът беше малък, но водеше сравнително голяма търговия със зърно и сено, а Фарфри притежаваше вродена далновидност и се надяваше, че с успех ще може да се включи и той в търговията.

Възприе правилото да не предприема нищо, което би се изтълкувало като опит да конкурира кмета и дори отказа на първия си клиент, богат фермер с добро име само защото Хенчард през последните три месеца бе имал работа с него.

— Доскоро той беше мой приятел — обясни Фарфри — и не мога да си позволя да му отнемам клиентите. Съжалявам, задето не оправдах очакванията ви, но не искам да действувам във вреда на оногова, който беше толкова добър към мен.

Въпреки този достоен начин на действие, търговията на шотландеца нарасна. Дали защото енергията на човека от севера бе непреодолима сила, като я съпоставим с флегматичността на уесексци в деловите отношения или просто му вървеше, но всичко, за което се захванеше, завършваше с успех. Веднага щом той, също като Яков в Падан-Арам, скромно се задоволи с „кръгово петнистите и пъстрите кози“, тоест с не дотам многообещаващи сделки, „всяко петнисто и пъстро хайванче“ започна „да се плоди и се множи“.^[5]

Това почти не се дължеше на сляпата сполука. „Характерът е Съдба“, твърди Новалис, а Фарфри беше коренно различен по характер в сравнение с Хенчард, за когото също както за Фауст можеше да кажем: „Яростен и мрачен, той изостави пътя на обикновените хора и нито един лъч светлина не му показа истинския път.“

Фарфри получи писмото с искането да престане да ухажва Елизабет-Джейн. Но проявите му на внимание към нея бяха толкова незначителни, че това настояване се оказа почти излишно. Наистина тя много му харесваше, но след кратък размисъл той реши, че е по-добре за сега да не играе ролята на Ромео както в интерес на самата девойка, така и в свой собствен интерес. Резултатът пролича веднага — чувството му заглъхна още в зародиш.

Дойде момент, в който Фарфри, колкото и да се стремеше да избягва сблъсъците с бившия си приятел, бе принуден да прибегне до самозащита и да влезе с Хенчард в търговска битка на живот и смърт. Той вече не можеше да отбива стръвните атаки на Хенчард, като избягва схватката. Едва започна между тях войната на цените и тя възбуди интерес у всички, а някои предвидиха и изхода й. Събитието се обясняваше донякъде с това, че прозрението на Севера се бореше с упорството на Юга, шотландският кинжал — с английската тояга, а оръжието на Хенчард бе такова, че ако не успееше да срази противника с първия или втория си удар, неговият притежател изпадаше почти в пълната власт над съперника.

Едва ли не всяка събота те се срещаха сред множеството фермери, които веднъж седмично се тълпяха на пазарния площад по работа. Доналд винаги бе готов и дори жадуваше да каже на Хенчард някоя и друга топла дума, но кметът неизменно гледаше встрани от доскорошния си приятел с гневния вид на човек, който много е изстрадал и изгубил заради него и за нищо на света няма да му прости злината — смутеното недоумение на Фарфри никак не го усмиряваше. В покрития пазар всички едри фермери, търговци на зърнени храни, мелничари, аукционисти и други имаха свои щандове, на които бяха изписани с боя презимената им; и когато към познатата редица „Хенчард“, „Евърдин“, „Шайнър“, „Дартън“ и така нататък се прибави името на Фарфри, написано с ярки букви, които привличаха окото, Хенчард изпита остра болка и като Белерофон^[6] се отдръпна от тълпата с наранена душа.

Оттогава името на Доналд Фарфои почти престана да се споменава в дома на Хенчард. Ако на закуска или на вечеря майката на Елизабет-Джейн се изтървеше да отвори дума за успехите на своя любимец, дъщерята с поглед я замолваше да млъкне, а мъжът й я питаше:

— Как… значи, ти също си ми враг!