Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2011)
Корекция
sir_Ivanhoe(2011-2012)

Издание:

Павел Вежинов

Избрани произведения

Том втори

Повести

 

Бариерата

Белият гущер

Измерения

Синият камък

Езерното момче

 

Първо издание

 

Редактор: Христиана Василева

Художник: Олга Паскалева

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Любен Петров

Коректор: Ива Данева

 

Формат 32/84/103

Тираж 32113 екз.

Печатни коли 24; издателски коля 20,16

Уик 21,58; л.г. VI/56; изд. №6043

Поръчка №6/1984 година на изд. „Български писател“

Дадена за набор на 30 X 1983 година

Излиза от печат на 25 IV 1984 година

Цена 2,81 лв

 

Код 25 95362-7241I/5605-225-84

 

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне

VIII

Така се случи, че Валентин не тръгна на училище заедно с всички други деца. В началото на септември той се разболя внезапно от пневмония. Близо цял месец прекара между четирите стени на своята стая в лекия приятен унес на треската. Още половин месец му бе нужен, докато се възстанови и заякне. Най-сетне една сутрин майка му го облече грижливо в най-хубавата му дрешка — синьо плетено костюмче, което неговият вуйчо бг донесъл чак от Лондон. Облече го, среса грижливо с вода леките му коси и го поведе. Сърцето й беше малко свито, ръчичката, която държеше в своята — деликатна и хладна. Знаеше много добре, че води момчето си на бой. Все пак това си е една малка война — да получиш двойка, да те набият добре след училище, да ти спукат главата дори, както се бе случило с едно съседско дете. За нейно щастие поне училището беше близо, до него не се отиваше по шумни улици с голямо автомобилно движение. А за нещастие — денят се случи много лош, студен и навъсен, отсега не предвещаваше нищо хубаво. Лора изпита някакво огромно желание да се върне назад, но устоя. От всичко можеш да избягаш на тоя свят, само не от училището.

А като влязоха в училищното здание, настроението й съвсем се помрачи. Самата тя бе учила тук — ако не вчера, то завчера — а ето, че сега водеше сина си. Така бързо ли тече това жестоко и безмилостно време? Вървяха по коридора, който сега й се стори много по-неприветлив и тесен, срещу нея тичаха деца с облещени очи и огромни тежки крака, каквито по нейно време нямаше дори дебелият учител господин Темелакиев. С такива ли гиганти щеше да учи нейният мълчалив и слабичък син? Своите съмнения и тревоги тя отнесе до директорската стая, където й бяха казали, че трябва да се представи. Директорката се оказа ниска, малко груба жена с неестествено къси ръце, с които трудно би стигнала до своите уши, камо ли до ушите на дангалаците. Но директорката явно хареса Валентин — момчето беше мило, дори изящно, имаше много умно личице. Нямаше никакво съмнение, че ще бъде добър ученик. Тя дори го погали по бузката с късата си пълна ръчичка, от което Валентин, за срам на майка си, трепна като опарен. Едва сега забеляза, че е много изплашен, училището с нищо не бе го окуражило.

— Ще го дам на Цицелкова! — каза директорката — Тя е най-добрата ми учителка — строга, но справедлива.

И изпрати разсилният да я извика… „Защо справедлива? — мислеше неясно Лора. — Това училище ли е или съд?“ Когато най-сетне Цицелкова пристигна, водена от късия си обиден нос, тя едва не се дръпна до стената — толкова тая особа не й хареса. Директорката обясни накратко за какво става дума. Едва сега Цицелкова погледна внимателно най-напред майката, след това и момчето. Както трябваше да се очаква, и тя изпита към тая слаба, нервна жена някаква необяснима враждебност.

— Струва ми се, че моят клас и без това е претрупан! — обади се Цицелкова хладно.

Директорката я погледна учудено — всичко очакваше тя от своята любимка, само не и тая реплика.

— Всички сме претрупани, Цицелкова! — отвърна сговорчиво директорката. — Това дете няма да ти тежи, то по-скоро ще ти помага…

— Да ми помага? — възкликна тя едва ли не обидено. — Как така ще ми помага? Та то и без това е закъсняло от другите.

— С какво е закъсняло? — запита хладно Лора. — Валентин чете съвсем свободно.

Едва сега учителката го погледна по-внимателно. Погледът й бе недружелюбен, момчето веднага усети това. И побърза да се отдръпне като охлювче в коравата си черупка.

— Тъй ли? — попита недоверчиво Цицелкова.

Директорката взе от бюрото си някакво детско списание, което стоеше там избеляло, от месеци.

— Ето! — каза тя и подаде списанието на момчето. Валентин пое книгата и отвори първата страница.

Беше някакво стихотворение, напечатано при това с едри букви. Изведнъж всички букви се сляха и размацаха пред очите му. Той вдигна глава и погледна безпомощно майка си.

— Чети, чети! — каза тя меко. — Ти четеш толкова хубаво!

Но Валентин гледаше в книгата и мълчеше. Нищо нямаше в главата му, ни една дума.

— Ясно! — каза Цицелкова. — Заради вас, другарко Божкова. Вие знаете колко ми е трудно да ви отказвам.

— Знам, знам! — каза с облекчение директорката. — Хайде, вървете.

И те излязоха съвсем внезапно — учителката и момчето. Лора дори не разбра как изчезнаха от очите й. Валентин изглеждаше толкова смутен, че дори не се обърна да я погледне. Лора уплашено се сбогува с директорката и излезе след тях. Те бяха се отдалечили вече по пустия коридор, целия сив от мътните отражения на утрото. Искаше й се да извика след тях, но точно в тоя миг те влязоха в някаква врата. Тя продължи сама, спря пред вратата и се загледа. Нищо, безлична кафява врата, проядена от времето, с нещастните белези на безброй детски нападения. Може би е изглеждала така и през нейното детство. Но какво става с нея, какви са тия неочаквани нерви? Училище като всяко училище, учителка като тия, които помнеше от детството си. Кой е успял да избяга от това изпитание? Тя само вдигна рамене и отмина, като се мъчеше да не мисли повече за детето си.

През това време учителката и момчето стоеха пред класа, децата зяпаха към малкото слабичко конте, така хубаво издокарано. Не, не го харесаха, като него изглеждаха обикновено мамините синчета. Не е зле да го поздравят с някой ритник още в следното междучасие. Така мислеха някои, но две-три момиченца го харесаха.

— Деца, водя ви ново другарче! — каза учителката. — Той малко е изостанал след вас… Но вярвам, че всички ще му окажете другарска помощ…

Класът реагира с пълно мълчание. Какво ще помагаш на тоя пикльо, нека му помага майка му. Едно миловидно момиченце стоеше край стената и държеше в ръбата си дюлгерски метър. Черните му очи така силно грееха, че Валентин несъзнателно се зазяпа. Като всички други и тя гледаше право в него, но погледът й бе пълен с неприкрита симпатия. Тоя поглед Валентин щеше да помни години наред, без нито за миг да се смрачи или потъмнее.

— Славче, хайде продължете заедно с Валентин — каза учителката. — Ти ще мериш, той ще пресмята. Ясно ли е?

— Добре — отвърна като насън Валентин.

Трябваше да премерят дължината и ширината на класната стая. Те се наведоха над пода, Славка започна да нанася с точни, пресметливи движения дървения метър по дължина. Валентин гледаше и не виждаше — толкова бе смутен. Към първото му смущение сега се прибавиха и лъскавите черни къдрици, които се мятаха пред очите му. Никога досега не бе дружил с момичета, тая близост кой знае защо го смущаваше. Така те стигнаха до края на стената. Оставаше едно малко парче — непълен метър. Момиченцето премери и него, после нетърпеливо се изправи. Не е кой знае колко приятно да пълзиш като гъсеница по тоя вмирисан под. Цицелкова, която се бе загледала през прозореца, обърна към тях равнодушното си лице.

— Свършихте ли?

— Свършихме — отвърна с готовност момиченцето.

— Кажи сега, Валентине, колко е дълга класната стая?

Но Валентин не знаеше. В лекия шемет изобщо бе забравил, че мерят класната стая. Много добре бе запомнил мургавата ръка на момиченцето, но колко пъти бе нанесла метъра по дължината, изобщо не бе обърнал внимание.

— Отговаряй като те питат! — каза строго учителката. — Нали мерихте заедно? Или не знаеш да броиш до десет?

— Знам, разбира се! — каза обидено момчето.

— А до сто?

— До колкото искате.

— Добре, тогава колко е дълга стаята?… В метри и сантиметри! Нали я премериха пред очите ти?

Валентин мълчеше. Какво повече можеше да й каже?

— Значи не си внимавал! — обади се хладно учителката. — В училището е най-важно да се внимава… Разбираш ли?… Вниманието е всичко! Който не умее или не иска да внимава, не е никакъв ученик.

Валентин все тъй мълчеше.

— Сега ще премериш сам стаята!… Три пъти подред!… И ще я запомниш веднъж завинаги.

И докато учителката гледаше през прозореца, унесена в своите лениви делнични мисли, Валентин премери три пъти дължината на стаята. И наистина я запомни веднъж завинаги — беше точно осем метра и трийсет и шест сантиметра.