Павел Вежинов
Езерното момче (5)

V

Когато най-сетне бащата на Валентин построи новия жилищен дом, момчето беше вече шестгодишно. За тия две години то бе премислило толкова мечти, колкото косми нямаше по главата си. И започна вече да се поизморява, да повтаря някои от тях — в малко по-нов вид, разбира се, украсени с нови подробности. Само едно нещо не бе в състояние да осъзнае — мечтите му ставаха все по-човешки и по-земни, а това означаваше — все по-обикновени. Вече се срамуваше от най-ранните си мечти, от принцесите например. Сами по себе си те са реакционно понятие, както коварно нашепваше съвестта му. Може ли едно съвременно момче да се занимава с принцеси и разни измислени баби-паяци. Това са глупости, разбира се. Най-хубавото е да се извършват разни подвизи, ето това е героичното.

А през това време баща му вече бе извършил своя най-голям подвиг в живота си. Когато най-сетне Лора влезе в новия апартамент, дори нейното лице просия — толкова го хареса. Той бе широк, слънчев, паркетът лъщеше, вградената мебел излъчваше тънък и приятен мирис на чисто дърво. За пръв път тя погледна към мъжа си с няма признателност и едва не трепна. Лицето му не беше радостно, лицето му беше мрачно.

— Какво ти е? — запита тя учудено.

— Нищо не е да построиш нов апартамент! — отвърна той неохотно. — Много по-трудно е да го обзаведеш.

— Ами ще го обзаведем — отвърна Лора учудено.

— С какво? — запита Радослав иронично.

— С какво — с нашите мебели…

— С тия вехтории?… Просто е грехота да ги пренесем в тоя нов, чист апартамент… Те ще го загрозят.

— Съвсем не са вехтории! — каза Лора сопнато. — А стари, стилни мебели.

Лора бе права донякъде — мебелите наистина бяха хубави, поне по-хубави от тия, които можеха да се купят сега на пазара. И все пак бяха овехтели, олющени, почти разбити. Радослав усещаше как му се свива сърцето, докато хамалите мъкнеха по широкото стълбище кадифените и плюшени кресла, столовете с плетени сламени седалища, винения бюфет с кристални витринни стъкла. Ако не друго, трябваше поне да тапицира собственото си овехтяло кресло, канапето, на което през деня си почиваше. А да не говорим за избелелия чипровски килим, за счупените закачалки. Всички беди идваха от това, че техните спестявания вече бяха съвсем изтънели. Дори да вземеха заеми от спомагателните каси, пак нямаше да им стигнат за всичко, което Радослав Радев имаше на ума си.

Докато се пренасяха в новия апартамент, изпратиха Валентин при дядо и баба. Те бяха родители на майка му, той само тях познаваше. Самият дядо бе розов приветлив старик, който и през зимата, и през лятото ходеше с корава сламена шапка и ластична пеперудка на шията. Но баба му бе много сурова и мрачна жена, която непрекъснато се оплакваше от болки в стомаха, от запек, от артрит, от шипове, от алергия, от какво ли не. Всъщност беше яка старица, невероятна скъперница и като всички скъперници на света, с желязно здраве. Нищо не я болеше, но се дразнеше от веселото лекомислие на мъжа си, който бе отровил живота й със своята глупашка щедрост. Той и сега дразнеше старицата, като купуваше на внука си шоколадови бонбони и вафли.

— Дядо, какво ще правиш, ако изведнъж станеш невидим? — попита веднъж момчето.

— Невидим ли? Та аз и сега съм невидим.

— Съвсем невидим! — настоя момчето. — Просто като въздух.

— Мисля, че е по-добре да стане невидима баба ти! — отговори уклончиво старецът.

На другия ден прибраха момчето в новия дом. Валентин не изглеждаше много очарован. Имаше прекалено много пространство и прекалено много светлина в хола, които го правеха някак пуст и неуютен. Особено го дразнеше голият паркет, лъскав, хлъзгав и скучен като голия череп на дядо му. При такава изобилна и безпощадна светлина просто не може да мечтае — освен в банята може би. Но момчето не знаеше, че баща му страда много повече от голотата. Виждаше го понякога как се разхожда мрачно насам-натам, как сумти с кисело изражение. Или пък се отпускаше на някое от креслата, зяпаше без никакъв интерес в телевизора. Мъчеха го някакви мисли, кроеше някакви планове, но все още не смееше да ги сподели.

И все пак веднъж изплю камъчето. Беше късна вечер, двамата съпрузи се бяха прибрали в новата спалня, също така гола и неуютна като всичките други помещения.

— Слушай, Лора! — обади се най-сетне Радослав. — Ще ти кажа нещо, но обещай да не се сърдиш.

— Обещавам — измърмори тя разсеяно.

— Баща ти има доста спестени парици. Не можем ли да вземем назаем от него две-три хиляди лева…?

— Две-три хиляди лева? — погледна го тя учудено. — За какво ти са?

— Да купим един персийски килим за хола.

— Нали имаме килим? След няколко дни ще го взема от пералнята.

— Това не е килим! — каза Радослав ядосано. — Това е някакъв чипровски парцал. Снощи бях в Стайнови — холът им сякаш грее. Без истински килим домът просто не е дом.

— Глупости, това сега не е модерно — каза Лора. — Сега всички слагат мокети.

— Не ме учи! — повдигна глас Радослав. — А ми отговори на въпроса. Ще вземан ли пари от баща си?

Лицето на жена му потъмня.

— Там е работата, че парите не са в спестовната книжка на баща ми. А на майка ми.

— И какво от това?

— Много добре знаеш какво — да й вземем парите, все едно да й вземем живота.

— И без това не й трябва за нищо! — отвърна Радослав презрително. — И без това е един никому ненужен паразит.

Нещо странно стана с Лора — прибледня така, сякаш всеки миг щеше да получи сърдечен удар. И все пак му отговори с някакво нечовешко ледено спокойствие.

— Ако е за паразит, не съм виждала по-голям паразит от тебе! И по-голямо нищожество!

— Аз? Нищожество? — Радослав сякаш не вярваше на ушите си. — Ти си една обезумяла глупачка. Та има ли по-уважаван и ценен човек от мене в министерството?

— А защо да не си ценен? — кресна невъздържано Лора. — Кой не цени слугата си? Стига да е слуга като слуга.

— Ти не знаеш какво приказваш! — избумтя страшно Радослав Радев.

Така избумтя, но усети как нещо в него се скъса. Или още по-точно — нещо в него се пречупи, гръбнакът му може би, цялата му костна система. Все още стоеше пред нея надут и страшен, но чувствуваше, че ако го боднат с нещо, ще се чуе само един неприятен и остър звук, и ще се смъкне на пода като изпразнен и спуздрен свински мехур.

— Засрами се! — все така яростно продължи Лора. — Вече не приличаш на човек, а на влечуго някакво. Няма ли у тебе капка достойнство?

Тъкмо Радослав Радев се готвеше да й отвърне — с някакви безпомощни, но ужасно обидни думи, и изведнъж стана нещо странно. Внезапно той видя пред себе си собствения си син. Лицето му изглеждаше удивено, той явно бе чул последните думи на майка си.

— Ти какво търсиш тук? — запита Радослав яростно. — Как влезе?

— Как влязох! — трепна момчето. — Аз мога да ставам невидим, да влизам, където си искам.

— Марш оттук!… Гамен такъв!…

Той пристъпи към Валентин с вдигната ръка, но Лора решително се изправи между тях.

— Да не си посмял да пипнеш момчето!… Че няма повече да ме видиш!

Радослав мигновено разбра, че тя наистина ще го направи. Целият му кураж го напусна, яростта му се смени с уплаха. В кратък миг той напълно ясно осъзна, че е безпределно слаб и безпомощен, че може би наистина е нищожен. Но колкото и да бе слаб, все пак можеше да мине и без жена си, особено без такава жена. Но какво щяха да кажат ТЕ? Какво ли щяха да си помислят. Мъж, който го напуска жена му, не е никакъв мъж, той няма достойнство. Ако наистина тя му махне фасадата, какво ще остане от него?

— Какво падение! — каза Радослав глухо. — За кого се трепах аз? За кого вдигах тоя дом? За себе си ли!… За теб, за вас!…

Сега той вече много добре знаеше, че това е лъжа. Преди няколко минути го вярваше, а сега разбираше, че е пълна лъжа. Лора хвана момчето за ръка и го изведе. Тая нощ тя спа на миндерчето в хола. На следната нощ се премести в това, което вече наричаха „детска стая“. А леглото на Валентин пренесе в стаята на мъжа си. Радослав мълчаливо наблюдаваше тия маневри, мрачно мълчеше. Беше готов да падне на колене, да моли за прошка, да обещае всичко, което може да изпълни и което не може. Но не го направи, знаеше, че е съвсем безсмислено. Нямаше на тоя свят сила, която да я върне назад. Нямаше и да го съжали, беше минала вече тоя горчив праг. Можеше да стане дори по-страшно — наистина да си отиде. Именно това плашеше до смърт слабата му душа. Той мълчеше, едва приказваше, в къщата настана някакъв глух и страшен мир. Само момчето, потънало в своя свят, сякаш нито не забелязваше.