Павел Вежинов
Езерното момче (4)

IV

По това време Валентин беше едва четиригодишен. Живееха в една стара квартира със северно изложение на улица „Шейново“. Във вечния полуздрач на високите тесни прозорци момчето растеше слабо и бледичко. Или по-точно живееше като бледа сенчица край своя залутан баща и завеяна майка. Ще бъде ужасно несправедливо, ако кажем, че те не обичаха детето си. Обичаха го, естествено, всеки посвоему, но бяха така заети със своите земни и неземни видения, че често съвсем го забравяха. Майка му работеше само вечер. Сутрин спеше почти до обед, измъкваше се от леглото мрачна и неприказлива, сготвяше набързо нещо, което почти не ядеше. Рядко излизаше. Хората я дразнеха, тя съзнателно странеше от тях. Не можеше да понася бръснати-недобръснати типове, вчесани-недовчесани, дългокоси, брадати, без вратовръзки. А жени още повече не можеше да понася. Мразеше блъсканиците, опашките, чантите, мрежите за покупки, вестниците, телевизорите, големите празници. Понякога със седмици не излизаше. За нея истински живот бе само под силната светлина на прожекторите, там, на сцената. Дори през ум не й минаваше, че нейният син има нужда от човешка среда. Според нея всяко дете, щом се събере с други деца, се превръща от малък човек в малък звяр, толкова по-хищен, колкото по-голяма и по-силна е глутницата. Големите хора, гениите на човечеството — мислеше тя, — винаги са живели в усамотение и тишина.

Лора излизаше от къщи към пет часа. Към шест неизменно се връщаше нейният мъж. Радослав като че ли нямаше никакви пороци. Не пушеше, не пиеше, не играеше карти. Единствената му слабост бяха вестниците и телевизорът. Гледаше с часове програмата, докато заспеше уморен на старото наследствено кресло. Тъй го намираше жена му, когато се връщаше зашеметена от своите представления… Хапваха набързо, после се прибираха в спалнята. Спяха на различни легла. Ако можеше да ги наблюдава човек в тия последни минути на деня, трудно би си обяснил как се е появил Валентин на божия свят.

А Валентин наистина беше много тихо дете. Колкото повече растеше, толкова ставаше по-унесено и по-затворено в себе си. Не обичаше да излиза вън с децата, не играеше. Понякога, много рядко, майка му го извеждаше до кварталната градинка. Сядаха на някоя пейка под грамадните клонести дървета, толкова стари, колкото и самият град. Тя веднага потъваше в своя мним свят на герои, които се самоизмъчваха и страдаха под изкуствената светлина на лампите. Валентин оставаше край пейката като край брега на силна и бърза река. Дълго чакаше там, преди да се реши да се впусне в някое рисковано пътешествие. И все пак не издържаше. Понякога тя се сепваше — там на пейката — потърсваше с поглед сина си. Виждаше го някъде наблизо, изправен край децата, които играеха своите кресливи детски игри, които се сражаваха с дървените си автомати, които се надбягваха, опулени от напрежение, със своите въображаеми суперавтомобили. Момчето ги гледаше, но сякаш не ги виждаше. Никога не се присъединяваше към тях, сякаш бяха деца от някакъв съвсем друг свят. От своята далечна пейка тя не можеше да види очите му, иначе би се стреснала. Очите му бяха пълни с недетско, дори с нечовешко недоумение. Не бяха очи на дете, а на възрастен човек, който наблюдава безсмислената суета на света. Там, на своята пейка, тя бе доволна от него. Момчето бе разумно, спокойно, самовглъбено. Самата тя не можеше да понася кресливи и немирни деца, бъбриви деца, любопитни деца. Нейният син нямаше нито един от тези пороци. Но според нея и никакви особени добродетели нямаше. Това не я безпокоеше особено — в крайна сметка всички вундеркинди завършваха зле.

На пръв поглед Валентин наистина не беше особено любознателен. Или поне рядко задаваше ония вечни въпроси, с които децата досаждаха на своите родители. Като че ли думичката „защо“ изобщо не съществуваше в неговия речник. Дори когато зададеше някои от своите странни въпроси, тая думичка липсваше.

— Майко, цветята ли са по-красиви или хората?

Майка му повдигна рамене. Те бяха в градината, наистина, около тях пламтяха късните есенни цветя. Лора ги погледна разсеяно, после каза.

— Това са съвсем различни неща.

— Не са различни!… — каза убедено момчето. — Всички живи неща си приличат.

— Не знам какви са цветята — отвърна майка му. — Но хората са животни.

Момчето я погледна, но нищо не каза. После обърна гръб и тръгна бавно по алеята. Само за мигове светът се бе променил, бе станал съвсем друг, съвсем различен. По пейките седяха месести жени с дебели свински крачета, с острички копитца. Още не грухтяха, само душеха и сумтяха. Дребосъците от дневния детски дом, стегнати в своите зелени престилчици, подскачаха като жабчета и пулеха кръглите си очи. Няколко момиченца тръгнаха внезапно срещу него, като протягаха дългите си бели шии и съскаха като гъски. Момчето вървеше покрусено между тях, докато угаснаха и последните му сили. Искаше му се да изтича назад, да се хвърли в топлите прегръдки на майка си, но вече не можеше да помръдне.

 

 

И точно тогава видя принцесата, която идваше срещу него и се усмихваше. Светлорусата коса свободно падаше по раменете й. Очите й блестяха като звезди. В едната си ръка държеше клечка с шоколадов сладолед, в другата — въженце за скачане. На престилката й бе извезана грамадна синя пеперуда. Внезапно пеперудата литна във висините грамадна и силна като гълъб. Някой гръмна, тя се разчупи на хиляди малки парченца, те заваляха към земята като син сняг.

Момчето се засмя и отиде при майка си.

— Мамо, хората не са животни.

— А какви според теб? — попита майка му, без да сваля поглед от книгата си.

— Не знам. Магьосници.

— Само това им липсваше — измърмори с досада майка му.

— Знаеш ли, аз ще стана магьосник! — реши в тоя миг момчето. — Съвсем истински, не като тоя в цирка.

И майка му никога не разбра, че то наистина стана. Валентин се бе превърнал тайно в малък магьосник, или вълшебник, все едно. И правеше всякакви магии и чудеса. Навярно няма нищо по-увлекателно на тоя свят от това да правиш някакви чудеса. Ето днес например, както си стоеше на балкона и гледаше към задния двор, направи едно истинско смешно чудо. Техният съсед, дребен, дебел човечец, тъкмо се бе качил в колата си и се готвеше да запали мотора. В тоя миг Валентин го превърна в прасе. В първия миг човекът сякаш не повярва на очите си, започна да квичи като бесен, да блъска вратата, за да я отвори, навярно. Но какво можеше да направи със своите жалки копитца. Опита се да завърти кормилото, да натисне педала, но крачетата все не му стигаха. Най-после отвори как да е вратата и като квичеше ужасно, хукна на двора. Толкова беше уплашено, че събори кофите за боклук — всичките до една.

— Какво се хихикаш там? — попита учудено майка му от кухнята.

— Нищо, нищо! — отвърна гузно момчето.

И побърза да направи отново от прасето човек. Оня само се поотърси, — втурна се към колата и изчезна като дим от опасния двор.

След два-три месеца Валентин вече можеше да прави всякакви чудеса, всичко, което си поиска. Той превърна града в огромен красив парк, в който цъфтяха и ухаеха грамадни цветя, каквито никога досега не беше виждал. Но понеже хората ги газеха и късаха, и изобщо правеха какви ли не пакости, той ги превърна в пеперуди. Само себе си остави човек, момче по-точно, макар и доста по-голямо, отколкото бе сега. Беше облечен в дреха от черно кадифе, с високи сребърни чорапи и златни обувчици. След известно колебание направи косата си руса и къдрава. Като се издокара така, той най-сетне разбра, че му липсва принцеса. Опита се да си направи една, но, кой знае защо, все не успяваше. Това, което излизаше на бял свят, все не беше това, което искаше. И той ги оставяше разочарован, правени-недоправени.

Веднъж при него дойде една малка, тъжна пеперудка. Очите и бяха грамадни и красиви, но никакъв прашец нямаше по крилата си. Те бяха съвсем прозрачни, каквито са краката на пчелите и насекомите. Малката тъжна пеперудка се бе върнала от страната на хората. Понеже беше много красива, те я бяха преследвали, с шапки, с мрежи, или просто с ръце. Не бяха успели да я хванат, в последния миг тя винаги се спасяваше. Но я бяха съблекли от чудния прашец, сега тя беше много нещастна.

— Не плачи, мила пеперудке! — каза момчето. — Аз ще ти върна твоите прекрасни багри. И ти ще станеш много по-красива, отколкото си била преди.

— Само това не може да стане! — отвърна пеперудката. — Загубиш ли си прашеца, с теб е свършено.

— Но не и с теб! — каза момчето. — Сега ти почакай тук, аз скоро ще се върна.

И без това малката тъжна пеперудка нямаше къде да ходи. И без това се срамуваше да се яви между другите пеперуди с жалките си голи крилца, самата тя гола и грозна като червей. Момчето отиде между цветята, взе от тях най-хубавите им багри, приготви от стеблата им малки изящни четчици. След това се върна при голата пеперуда и дълбоко се замисли. Какви цветове да избере? След като мисли тъй от изгрев до залез-слънце, най-сетне измисли — синьо и златно. На другия ден веднага се залови за работа. Наоколо се събраха стотици и хиляди пеперуди, за да гледат как той работи. И когато най-сетне свърши, всички ахнаха смаяни. Никога в страната на пеперудите не бе живяла по-красива и по-изящна пеперуда. Тя цялата бе синя, по-синя от лазура на небето. Златни бяха само пипалцата и крехките ръбове на крилата й. Всички пеперуди онемяха от възторг, дори момчето се учуди на своето умение.

— Харесва ли ви? — запита то гордо.

— Прекрасна е! — отвърнаха в хор. — Никога в нашата страна не е живяла по-красива пеперуда.

Двамата бяха толкова щастливи, че решиха да се оженят. Всички започнаха да се готвят за невиждана сватба. Едни събираха нектар от цветята, други месеха от прашеца им златни питки. Образуваха грамаден хор от едни милион пеперуди, който да изпее сватбения им марш.

Докато Валентин се готвеше да се жени, Радослав Радев усилено действуваше. Или по-точно строеше, което е безкрайно по-мъчно. Ако знаеше какви скрити дарби има синът му, той много би се улеснил, но по това време почти не го виждаше — толкова бе зает. Той сновеше усилено между София и провинцията, изкачваше безброй стъпала, чукаше по безброй врати. По цели нощи му се случваше да не мигне, обзет от безпокойства и мисли. Но в края на краищата трудът му не отиде напразно. Той успя да намери най-добрия цимент — от тоя, който заводът изнасяше в чужбина. Тухлите, които докара на строежа с цял керван камиони, звънтяха като кристални чаши. Сам подбра паркета, дъбовите фурнири, порцелановите плочки, клозетните чинии и бидета, в загадъчен розов цвят. Успя да измъкне от строителната организация най-добрата бригада от мозайкаджии. Едва сега и другите кооператори започнаха да се мяркат по строежа, катереха се по етажите, мереха грамадните си холове с шивашки метри. Мнозина си поръчаха различни подобрения — като се почне от мозайките и се свърши с дъбовите облицовки на антретата и холовете. Радослав разумно взе от всекиго най-хубавото и го приложи към своя апартамент. При това всички тия подобрения нямаше да му костват нещо особено. И без това всички материали бяха под негово разпореждане. И без това всички му бяха отдали цялото си доверие и го хвалеха на възбог. Той просто престана да ходи на работа — не слизаше от скелите и етажите. Разбира се, основното време прекарваше в своя собствен апартамент — виждаше го как се ражда и оформя пред очите му до последното детайлче. Единствена Лора не дойде да го види. В театъра репетираха „Дон Карлос“, сега не й беше до такива прости земни дела.

— Какво има да гледам! — отвърна тя раздразнено на Радослав. — Голи стени и нищо повече. Ще ида, когато всичко бъде готово.

Тогава дори не разбра, че нарани смъртно мъжа си. Той бе вложил в тоя строеж толкова труд и старание, толкова обич. С часове се бе любувал на бидето. Никога досега не бе имал собствено биде — ни той, ни баща му, ни дядо му. Никога не бяха имали вана. Когато хамалите качиха тая вана на етажа му, той се развълнува като дете. Толкова се развълнува, че не можа да се въздържи и легна в нея. Полежа тъй някое време, примижал от удоволствие. Представи си как под брадичката му го плиска и гали зеленикавата вода, напоена с аромати. Едва не заспа във ваната от упоение. Когато най-сетне стана, разбра с пълна сила, с цялото си същество, че в живота на Радеви е настанала нова ера.

А ето че сега се оказа сам в своето щастие. Несподеленото щастие е половин щастие, както казват хората. Кой й дава право да го лишава от тая законна и заслужена половинка? За пръв път изпита към жена си не само глуха неприязън, но едва ли не омраза. Само жените — мислеше той — могат да бъдат такива егоисти, да се затварят в свой собствен мир, без да се интересуват от другите. Чувствуваше се не само разгневен, чувствуваше се безкрайно разочарован.

По това време и Валентин претърпя едно голямо разочарование. Наистина претърпя го заради мечтите си, но за него те бяха много повече от действителния живот. Веднъж той отиде съкрушен при майка си, едва ли не със сълзи запита.

— Майко, вярно ли е, че пеперудите раждат гъсеници?

— Е, не е точно така! — каза майката. — Пеперудите снасят яйца и от яйцата се раждат гъсеници.

— Все едно! — каза безутешно момчето. — А аз си мислех, че децата винаги приличат на своите родители.

— Слава богу, не винаги — отвърна майка му.

Валентин чувствуваше как красивата мечта си отива, мъка късаше сърцето му. Той и без това нарочно бе бавил досега сватбата. И без друго му се виждаше някак неестествено да се ожени за пеперуда, та колкото и красива да е тя. Просто го плашеше мисълта, как ще се целуне с нея на сватбения ден. Разбира се, за една голяма любов целувките не са най-важното. Но като научи, че на всичко отгоре ще му се народят цял легион малки гъсенички, съвсем се отчая. Трябваше да изостави тая мечта, да търси нова. Той не можеше без мечти така, както пеперудите не могат без цветя.

Но какво да направи? Да отиде в подземното царство! Близо цяла седмица обсъжда тая възможност. Интересно е, наистина, но малко тъжно и страшничко. В подземното царство няма небе, няма слънце, няма облаци. А какво е свят без облаци? Нищо и половина. На всичко отгоре навярно и водата на подземните реки е черна като катран, в нея плуват лъскави асфалтови рибки. Не, по-хубаво е да не се завира в такъв свят.

Да отиде на Марс? Да, това е все пак нещичко. На Марс живее малка тъжна принцеса, червена като варен рак. И въпреки това е неземно хубава. Но какво да направи, как да завоюва любовта й? В тая разредена атмосфера навярно не живеят никакви чудовища, от които да я избави. И може би все пак има зли магьосници, защо да няма? Навярно там живее така наречената Баба Паяк. Тя е елмазена, не може да я прониже ни куршум, ни меч да я разсече. Разбира се, нищо няма да му коства да я причука с лазерен пистолет. На Марс навярно все още няма лазерни пистолети.

Всичко хубаво, но как да стигне до Марс? Това му отне близо цял месец. Построи си сам въздушен кораб, който приличаше на сребърна лястовица. Дълго се колеба дали да излети тайно, или изпратен от цялото земно човечество, ликуващо, изпълнено с възторг и удивление пред това невероятно момче. Колкото и да беше скромен, все пак избра втория вариант. На огромния космодрум се събраха стотици хиляди хора. За пръв път на червената планета щеше да стъпи жив човек. Той се качи на космическия кораб с бавни, тържествени стъпки. Небето беше ясно, слънцето блестеше по сребърния му скафандър, лек ветрец развяваше къдрите на косата му. „Какво велико момче! — шепнеше занемяла тълпата. — Господи, какво неземно момче“! Дойдоха да го изпратят и пеперудите, облаци пеперуди, които ставаха ту сини, ту златни, ту виолетови. Не дойде само неговата бивша годеница, тъй като от отчаяние се бе омъжила за царя на бръмбарите, един черен и лъскав като вакса рогач.

Три, две, едно!… Старт!… И космическият кораб полетя към висините.

Минаха близо два месеца, докато Валентин проникне в тайнствената страна на марсианците. Поради разредената атмосфера те живееха дълбоко в подземните недра и дишаха изкуствен въздух. Зловещата Баба Паяк пазеше подстъпите към кристалните чертози на принцесата. Той й видя набързо сметката със своя лазерен пистолет. И все пак бедите не свършиха дотук. Трябваше да премине реката от лава, която се пазеше от две гигантски чудовища. Главите им приличаха на… какво например? На глави на крокодили, да речем, с огромни рога на бикове. Кожите им бяха толкова дебели, че не можеха да се пробият с никакви лазерни лъчове. Тогава той просто ги взриви с две малки атомни бомбички, прелетя със своя ръчен пропелер над реката и влезе в двореца. Щом го видя, червената като рак принцеса с дълга до земята златна коса бурно се хвърли в прегръдките му. Той я бе спасил от вечния плен, в който я бяха заточили самите капиталисти.