Павел Вежинов
Езерното момче (3)

III

Най-голямата гордост в живота на Радослав Радев беше неговият превъзходен дом. Сега хората като че ли все по-рядко употребяват тая дума. Сега обикновено казват апартамент, дори квартира. Но това не е съвсем същото. Радослав смяташе, че има дом, защото го бе построил с ръцете си, макар и не със своите собствени.

А всъщност те наистина живееха в апартамент, при това в една от най-хубавите жилищни кооперации на града. В нея, според неговия собствен израз, живеели от „лъв нагоре“. Но какво търсеше сам той всред тия лъвове, на хората не беше съвсем ясно. А всъщност работата беше съвсем проста. Лъвовете именно затова са лъвове, за да не се занимават с дреболии. Все някой трябваше да върши вместо тях черната работа. И тогава те съвсем естествено се спряха на Радослав Радев. Според тях той бе човек извънредно практичен и като юрист познаваше много добре законите, особено ония, които трябваше по някакъв начин да се позаобиколят. Несъмнено имаше много широки връзки с разни учреждения и ведомства, от които зависи построяването на един достоен жилищен дом. Някои дори го смятаха за безскрупулен, когато трябваше да се постигне някоя важна цел. Не беше точно така, общо взето, той бе умерен и тактичен човек, макар да умееше да преследва докрай целите си. А в тоя случай наистина трябваше да се прояви изключителна упоритост.

Работата се състоеше в това, че за да построят тоя красив, облицован с бял камък дом, трябваше да разрушат една доста неугледна къщица. За тяхна беда тая къщица бе построена в края на миналия век от един доста известен възрожденец. Наистина потомството на тоя достоен човек се бе изродило и западнало. Синовете и внуците му се бяха превърнали в обикновени безлични и безгласни служители на старите режими. Само в последния и единствен останал жив потомък на тая стара фамилия като че ли се бе разгоряло нещо от свещения огън, в който цял живот бе пламтял неговият прадядо. Вместо да се задоволи с един хубав апартамент в новата сграда, той най-неочаквано бе заявил, в нужната форма, разбира се, че е готов веднага да подари мястото и къщата на държавата, ако тя я превърне в музей. А къщата наистина бе претъпкана до горе със стари книги, ръкописи и най-различни архиви, събирани десетилетия, които досега никой не бе сериозно проучил. Изобщо целият тоя дом представляваше някакъв странен, като по чудо запазен отрязък от старите времена, които нито едно от бурните събития на века не бяха успели да докоснат. Два много влиятелни културни института защитиха тая идея. Един много известен архитект се изказа в пресата, че не може току-така безогледно да се разрушават всички стари къщи в града, дори да не представляват някаква особена архитектурна ценност. Историята, каквато и да е тя, не може да съществува само в книгите, тя просто престава да бъде жива история. Историята съществува и във вещите, които са й принадлежали, в къщите, дори в цели улици. Не може да претендира за своя история народ, който лекомислено разрушава всичките й следи.

Тоя архитект беше прав, разбира се, макар че практичните хора слабо се интересуваха от тия проблеми. И ето с какви силни противници трябваше да се пребори Радослав Радев. Някои по-прозорливи сметнаха, че битката по начало е загубена и не бива да рискуват имената си в нея. И все пак местенцето беше дяволски хубаво, не можеше току-тъй да го прежалят. В края на краищата решиха, че не е глупаво да направят един малък риск. Всъщност какъв риск е да поставят на топа на устата Радослав Радев?

И Радослав Радев се хвърли в тая битка с необикновена ярост и настървение. Той имаше пред себе си идеал. И тоя идеал бе съвсем съвременен — красив каменен дом вместо старата съборетина, пълна с мухъл и плесенясали спомени. И някъде зад бялата фасада неговият собствен дом, такъв, какъвто го виждаше според проекта — с два клозета и венецианска мозайка. С вградени гардероби по стаите от държавен дъбов материал. Заслужаваше да си опита силите. Всеки друг на негово място не би издържал, просто би рухнал пред безкрайните и необозрими пречки. Но Радослав не се отчайваше. Той знаеше, че се бори за себе си, за своето свещено право на дом. А другите се бореха за принципи, дори за параграфи. Той знаеше, че на тоя свят никой не се бори достатъчно дълго за принципи, тия работи не са за края на двайсетия век. И невзрачният в учреждението юрисконсулт не само не рухна, но след всеки изминат ден ставаше все по-едър и по-внушителен, все по-достоен. Неговата сила и власт ставаха все по-очевидни. Той толкова често сновеше между кабинетите на своите лъвове, толкова дълги часове прекарваше между тях, че в края на краищата с пълно основание започна да мисли, че и той е лъв. И се понесе като лъв по институти и ведомства, макар че истинските лъвове с нищо не му помагаха. Чисто и просто тяхното отражение му беше съвсем достатъчно.

И в края на краищата Радослав Радев победи. Той успя да докаже на всички инстанции, че къщата не представлява никаква архитектурна ценност, че като екзема загрозява величественото лице на социалистическото строителство. И че нашият възрожденец — чест и слава на патриотичните му дела — след Освобождението бил станал виден деец на консервативната партия, тъй че отде-накъде ще се правят музеи на разни буржоазни консерватори. Когато най-сетне документите за собственост бяха подписани, Радослав Радев заяви на жена си.

— Това е най-голямата победа в живота ми!

— Поне мълчи! — отвърна тихо жена му.

Може би трябва да кажем няколко думи и за нея, за да навлезем по пътищата към истината. Наричаха я Лора, всички казваха, че като момиче приличала много на прочутата красавица от началото на века. Произхождаше от семейство на видни столични магистрати, крайно обеднели след революцията. Лора имаше само една-единствена страст в живота — театъра. Ранните й опити да стане артистка бяха завършили безуспешно. Разбира се, все още й даваха малки ролички, в повечето случаи почти без реплика, но постепенно нейната семейна гордост надделя — тя изчезна от сцената, остана завинаги зад грозния гръб на кулисите. От лоша актриса се превърна в отлична инсципиентка в един от столичните театри. И се отдаде на своята нова работа с истинска страст. От много години не бе пропуснала нито едно представление в театъра, макар че веднъж се бе разболяла доста сериозно от грип. И болна тя не престана да ходи в театъра. Седеше в дъното на директорската ложа, трепереше от треската и от неугасващата си театрална страст. Гледаше така ненаситно към сцената, сякаш всяко представление бе съвсем ново за нея, сякаш го гледаше за пръв път. Знаеше наизуст всички пиеси, които се даваха в театъра, дори най-бездарните. Но и бездарните тя населяваше със своя собствен свят, те се преобразяваха в нейната душа в истински пиеси с истински човешки чувства и страсти.

Само една пиеса на тоя свят тя нямаше сили да гледа — „Нора“ от Ибсен. Скриваше се в някой тъмен ъгъл зад кулисите, слушаше само думите и неудържимо плачеше. Никой не беше в състояние да я успокои. В къщи се прибираше съвсем сломена — с такси при това. Обикновено го наемаше и заплащаше старият суфльор, който като нея бе изстрадал на своя тесен суфльорски стол всички човешки страсти.

— Как тъй — мълчи! — погледна я изненадан Радослав. — Не е ли вярно?

— Ти победи един старец! — каза тя. — Но той няма да ти прости, ще видиш.

— Ти си глупачка! — отвърна Радослав ядосано. — Вместо да ми целуваш ръка, че ти осигурих такъв прекрасен дом… На тебе и на сина ти.

Лора не отвърна нищо, само стана и излезе от стаята. Не беше негова сянка, както си мислеха някои. Беше по-силна от него, по-самостоятелна, лесно не се сломяваше. Трудно си признаваше грешките, дори пред себе си. Никога нямаше да признае, че се е излъгала и с тоя грамаден празен мъж. Искрено вярваше, че такъв го е знаела и такъв го е приела. Не беше вярно — просто се бе излъгала.