Павел Вежинов
Езерното момче (2)

II

Аз съм около четиридесет и пет годишен, литератор по професия, занимавам се с теория на естетиката. Мога да кажа, че познавам Хегел по-добре от себе си, дори от жена си. Много е трудно човек да познава себе си, това се удава само на гениите. И на нищожествата може би. Но докато гениите просто се примиряват с нечовешкото в себе си, нищожествата го превръщат в свое оръжие. И що се отнася до жена ми, аз просто избягвам да мисля за нея. И защо ли? Тя е толкова добра и безукорна, че всеки размисъл би могъл да се превърне в ненужна ерозия. По професия жена ми е лекар и оттам произлизат някои от малките ми беди. Преди време успя да открие в мен нещо като начало на сърдечна декомпенсация. Това й беше съвсем достатъчно, за да изтръгне цигарите от устата ми, да почне да брои ревниво моите чашки. От всичките ми малки увлечения и пороци като че ли остана само риболовът. Има такива жени инквизитори, които обсебват напълно мъжа, колкото и той да се смята независим и непристъпен. Това може да бъде от искрена любов и грижа, естествено, но понякога е проява на най-откровен егоизъм, на най-висша форма на власт и съзнание за собственост. Ето защо не е нужно човек да вижда докрай ближния си, най-разумно е да го приема от неговата най-добра страна.

Когато се върнах у дома, жена ми веднага разбра, че се е случило нещо. Чувствувах как ме проучва грижливо с поглед, но мълчеше. Като всички лекарки, които познавам, тя е търпелива, тактична и малко безчувствена. Може да мълчи с часове, да ме поглежда укоризнено, докато сам аз най-сетне не издържа и се раздрънкам дори за неща, за които не е имала намерение да ме пита. Но тоя път нейната тактика нямаше да даде никакъв резултат. Чувствувах, че по-скоро съм готов да скоча от балкона, отколкото да й кажа страшната истина. Но като седнахме да вечеряме, тя най-сетне не издържа и каза.

— Ти криеш нещо от мен!

— Нищо! — отвърнах аз сухо.

След това пуснах телевизора, но дори не виждах екрана, толкова бях подтиснат от мислите си. Към осем часа нервно зазвъня телефонът, както обикновено звъни при непреки разговори с провинцията. Станах и изтръпнах, отидох до телефона. И наистина, щом вдигнах слушалката, в ушите ми зазвуча плътният глас на полковника.

— Нищо особено не мога да ви кажа, другарю Найденов… Момчето просто е паднало от брега и се е удавило.

Макар да беше все още разстроен, усещах някаква досада в гласа му. Тоя човек навярно не можеше да проумее моя особен интерес към тая случка. Всеки друг на мое място навярно би се постарал да я забрави.

— Вие казахте, че е паднало от брега! — обадих се аз с неуверен глас. — Как установихте това, другарю полковник?

— Може би зле съм се изразил. Но какво друго да мисли човек?

— Знам ли какво? Където го видях за последен път, брегът е плитък. То не може да падне от него, камо ли да се удави.

— Има и стръмни брегове — отвърна неохотно полковникът. — Там водата е пет-шест метра дълбока. Защо мислите, че момчето е стояло все на едно и също място?

— Но там, където сте намерили момчето, какъв е брегът? Стръмен или полегат!

— Полегат…

— Ето, виждате ли?

— Какво да видя? — попита нервно полковникът.

Тоя човек наистина ли не можеше да се досети какви мисли ме измъчваха.

— Излиза, че не е нещастен случай.

— А какво според вас? Престъпление? Кой и за какво може да убие едно невинно дете? Не виждате ли, че това е просто глупаво?

— Все пак и тая възможност не бива априорно да се изключи.

— Изключва се от само себе си. Освен пазача и родилите, никакъв друг човек не е имало на хижата. А и те, тримата, са били винаги заедно.

Аз преглътнах тежко, после казах…

— А представете си, че се е самоубило…

Той неволно изсумтя оттатък, възмутено, както ми се стори.

— Какво приказвате? Как може да се самоубие десетгодишно момче? Не знам досега такъв случай.

— А аз знам!…

Едва сега за пръв път усетих, че жена ми внимателно слуша разговора. Нищо, да върви по дяволите!… Но и полковникът замълча за момент, после се обади с някакъв особен глас, умолително, бих казал.

— Но, другарю Найденов, нали ние тримата видяхме Валентин малко преди това? Кажете ми, приличаше ли на момче, което мисли да се самоубива?

Наистина не приличаше. И докато бяхме само двамата с него, то ми се стори съвсем жизнерадостно. Но кой може да проникне в душата на едно десетгодишно момче? Това навярно е по-трудно, отколкото да се проникне зад черепа на сфинкса.

— Нищо, другарю полковник… Прощавайте за безпокойството — отвърнах аз примирително. — Но тая случка наистина ме разстрои… Както и вас, предполагам…

— Да, прав сте. И все пак трябва да ви кажа, другарю Найденов, че у нас годишно се давят стотици деца… И то при най-невероятни обстоятелства. Понякога да се чуди човек какво може да измисли едно дете…

С това нашият разговор завърши. Едва сега вдигнах глава и видях жена ми, подпряна на рамката на вратата. Лицето й просто подсказваше, че е проследила целия наш разговор — от начало до край. Не само е чула моите думи, но е възпроизвела и неговите. За миг ми се стори, че лицето й е много загрижено. Но когато заговори, гласът й прозвуча, както винаги спокойно и уверено.

— Генади, да си избиеш тая глупава мисъл от главата! — каза тя.

— Каква мисъл? — трепнах аз.

— Че ти си виновен за смъртта на детето!

Слушах я поразен. Да, наистина така мислех. Струваше ми се, че се е удавило, докато се е опитвало да съживи моята глупава риба. Ако не му бях дал рибата, то и досега щеше да бъде живо! Колко здрав инстинкт е имал баща му, като гледаше така враждебно към мен. Макар и неволно, аз бях погубил сина му.

— Не разбираш ли, че това е чиста случайност! — продължи тя все така уверено. — Никой не знае какво може да му хрумне на едно дете. В тяхното поведение често няма абсолютно никаква логика…

Чиста случайност!… Макар да ме познаваше така добре, тя не бе намерила вярната дума. За човек с две висши образования, едното от които философско, тая дума означава много повече, отколкото за обикновените хора. Животът на човека наистина е изграден преди всичко от случайности. Но те са така здраво свързани една с друга, както плетката на железните средновековни ризници. И това, което ги свързва, се нарича необходимост.

— Не е случайност! — отвърнах аз. — То беше свръхинтелигентно момче. По-скоро ти би могла да се удавиш случайно, отколкото то…

— Мерси! — каза тя и си отиде.

Като всички кабинетни хора аз съм трудолюбив човек. Но трудолюбието ми свършваше над моите книги и ръкописи. В обикновения живот, в делничния, както се казва, аз бях съвсем инертен. Може би жена ми ме беше приучила към тоя начин на съществуване през дългите години на нашия общ живот, толкова общ, че понякога едва различавах себе си. Тя винаги и охотно ме заместваше навсякъде, където трябваше да се прояви някакво досадно усилие. Наистина беше много добра, независимо че така хубаво ме бе обсебила. Като останах сам, въздъхнах тежко и някак несъзнателно седнах зад бюрото си. Това бе моята истинска крепост, тук се чувствувах най-свободен и силен. Имах нужда от сила сега, от неизмеримо търпение и упоритост. Трябваше да измина целия път — от началото до самия край. Знаех, че няма да се успокоя, докато не науча цялата истина, докато не разнищя халка по халка желязната ризница. Не умеех да нося вини, дори най-малката от тях ми тежеше. Трябваше да я измия докрай или с нещо да я изкупя.

Легнах късно тая нощ. Усещах, че жена ми не спи, но беше достатъчно горда, за да не ми се обади. Навярно чакаше да се обадя аз. Не, не се обадих, толкова бях зает с мислите си. Сега вече знам, че бях пристигнал пред тая странна сцена на живота доста късно. Завесата току-що се бе спуснала, все още трептяха и се вълнуваха нейните тежки гънки. Цялата публика все още стоеше притихнала и в недоумение. Това, което искам да направя сега, е да възстановя само фактите. Ще се опитам да скрия, доколкото мога, моите чувства, които през цялото време опустошаваха душата ми. А както ще разберете, тия факти са съвсем обикновени, в тая история е необикновено само момчето. Но ако не беше то, трудно бихме стигнали и до самата истина.