Павел Вежинов
Езерното момче (15)

XV

Може би някой ще си помисли — дали не обръщам прекалено внимание на Цицелкова? И дали тя наистина е изиграла такава съдбоносна роля в живота на момчето, каквато аз си представях. Не бих го правил, разбира се, ако не бях лично убеден. И все пак, за да не останат някакви особени съмнения, ще трябва да разкажа и последната случка, станала между тях. За нещастие, това се е случило, както се казва, на ръба, малко преди да разпуснат децата за лятната ваканция. Зарекох се в началото да бъда обективен, да не намесвам своите собствени чувства. Но това не означава, че ще бъда снизходителен — истината е винаги малко сурова и безмилостна.

И тъй в тоя ден Цицелкова трябвало да раздаде тетрадките със съчинението, направено по рисунка. Впрочем аз видях тая нескопосна рисунка. Не знам, може би е известна, може би вие самите сте правили съчинения по нея. Представляваше кичесто дърво с гнездо като калпак на един от клоните. От него надничаха с костенурчи глави няколко пиленца. Едно от тях бе паднало на земята. Момченце със смешни панталони го държеше в ръцете си. Изглеждаше несъразмерно голямо, прилича по-скоро на петле, отколкото на пиле.

Обикновено в такива случаи учителката вдигала няколко от децата да прочетат своите съчинения — разбира се, най-добрите от тях. Навярно Валентин е бил спокоен — никога преди това учителката не го била вдигала, неговите бележки по български език били винаги около средните. Наистина тоя път той се постарал малко повече върху своето съчинение — може би не толкова се постарал, колкото се увлякъл. А кой знае, може би все пак е таял в душата си някаква плаха надежда. Досега благоволението на учителката никога не се бе изливало над главата му. А тоя ден тя изглеждала в много добро настроение, взела най-горната тетрадка и прочела името:

— Василка Андреева!…

Излязло високо слабичко момиче с тънки крачка. Всички знаели, че била една от любимките на Цицелкова. Прочела съчинението си високо, малко кресливо и както винаги самонадеяно. Вдигнала още една ученичка, след това едно от момчетата — Малката кобра, както всички го наричали за разлика от Голямата кобра, другото момче с очила в класа. Всички съчинения бяха доста късички, от пет-шест изречения. Иванчо излязъл да се разходи. Той видял под дървото паднала птичка. Иванчо много се зарадвал. Превързал счупеното краче на птичето, след това…

След това мненията се различаваха. Василка бе отнесла птичето у дома си, докато се излекува. Малката кобра, то се знае, се покатерил по дървото, за да го постави отново в гнездото му. Що се отнася до…

— Валентин Радев! — казала внезапно учителката.

Валентин трепнал и мълчаливо излязъл пред класа. Учителката пъхнала тетрадката в ръцете му.

— Чети!…

Той я отворил и започнал да чете толкова смутен, че заеквал и се препъвал на всяка дума.

„Беше пролет, грееше хубаво ясно слънце. Малкото кукувиче изпълзя до края на гнездото. И за пръв път видя поляната, осеяна с красиви цветя. Високо над него светеше небесната синева. Изведнъж му се прииска да литне във висините, да се гмурне в синьото, да се върне оттам красиво и синьо, каквото не е никакво друго птиче по света.“

Валентин усети, че гласът му укрепна, продължи вече по-уверено и спокойно.

„Толкова много му се прииска да литне, че не усети как се понесе из въздуха. Но слабите му крилца не издържаха, то полетя към земята и тупна всред разцъфтялата трева. Когато старата кукувица се върне, как ще го намери в тая гъста трева?“

— Грешка! — възкликнала радостно учителката. — Две грешки! — гласът й просто ликувал. — Първо — кукувицата снася яйцата си в чужди гнезда! И второ — тревата не цъфти, момче, къде си виждал ти разцъфтяла трева?

Тя огледала тържествено смълчания клас и продължила:

— Така е, като не внимаваш какво приказвам!… Чети нататък!

Валентин продължил със съвсем понижено настроение.

„Но ето че в тоя миг по пътеката се зададе доброто момче. То намери кукувичето в тревата.

— Какво ти е малко птиче? — попита момчето.

— Крилцето ми е счупено! — отвърна птичката.“

Учителката внезапно избухнала в смях. Смеела се така, че сливиците й чак се виждали. Отначало класът я гледал учудено и недоверчиво, всички мълчали. Но смехът й бил толкова заразителен, че скоро се закикотили и дангалаците от последните чинове. Увлекли се и другите един по един, докато целият клас забоботил. Само Славка седяла мълчаливо на мястото си и ги гледала изумено. Валентин все така стоял пред класа, лицето му било много бледо. Учителката най-сетне се посъвзела и подвикнала:

— Тиии-хо!… Чети, Валентине!

Валентин дори не я погледнал, само навел глава над тетрадката. Сега гласът му звучал сухо, почти с ненавист.

„Аз ще те излекувам! — каза момчето.

И докосна птичето до сърцето си. Толкова го обичаше в тоя миг, толкова искаше да му помогне, че то изведнъж оздравя.“

Учителката отново избухнала в смях. Но тоя път дори дангалаците не я придружили.

— Глупости! — обадила се тя най-сетне. — Глупости на квадрат! Птичетата не говорят, Валентине! Чул ли си досега птиченце да говори?

— Това е приказка! — отвърнал Валентин мрачно.

— Каква приказка? Това е разказ. Разбираш ли — разказ по картинка. Какви са тия измишльотини? Така е, като не внимаваш в клас!

Валентин намръщено мълчал. И класът бил потънал в мълчание. Може би учителката само за миг подразбрала, че е прекалила с подигравките.

— Хайде, седни си!… И друг път да внимаваш!

Валентин се върнал така разстроен у дома си, че дори завеяната му майка разбрала, че се е случило нещо.

— Какво ти е, Валентине? — попитала тя, докато продължавала да реди масата.

— Болят ме хрилете! — отвърнало тихо момчето.

Тя помислила, че не е чула добре.

— Какви хриле?

— Ами хрилете! — отвърнал той нетърпеливо. — Не знаеш ли какво е хриле?

Майка му едва сега вдигнала глава и го погледнала. Валентин изведнъж се сепнал.

— Нищо, майко, така си приказвам! — отвърнал той равнодушно.

С това разговорът приключил.

Аз намерих тая злополучна тетрадка, намерих и много други детски тетрадки, по които Цицелкова бе нахвърляла своите знаменити бележки и бележчици. Но мен ме порази повече от всичко друго разказчето на Валентин. Наистина бе написано с нечетлив почерк, доста необработен. Нито една буква не приличаше на другите, сякаш ги бяха писали различни деца. На края като че ли се беше уморил — думите ставаха все по-провлечени, редовете се смъкваха надолу. Но както сами разбирате, по същина то бе чудесно разказче, с нищо несравнимо с другите. Но Цицелкова изобщо не бе обърнала внимание на това.

Проследих внимателно нейните бележки. Червеното мастило бе играло главно по полето на тетрадката: няколко удивителни, наредени като телеграфни стълбове. И какво друго би могла да стори, като в текста нямаше никакви правописни грешки. Но тя бе задраскала нервно думите — „доброто момче“ и бе писала над тях „Иванчо“, а на полето — „Внимавай в клас!“ Всички други ученици бяха нарекли детето „Иванчо“, очевидно учителката им бе разказвала като какво трябва да съдържа самото съчинение. Най-отдолу с нечетлив дори за мене почерк бе написала „Няма заключение“ и някак злорадо се бе подписала. Бележката беше двойка, разбира се…

„Изведнъж му се поискало да литне във висините, да се гмурне в синьото, да се върне оттам красиво и синьо, каквото не е никакво друго птиче по света.“

Тия прости думички никога няма да се изличат от паметта ми. Как поне те не бяха поразили оскъдното въображение на Цицелкова. А за нейната душевна грубост и неделикатност изобщо не ми се иска да говоря. Нито за нейните познания за тревата.

Скоро след тая случка Валентин казал на баща си:

— Татко, това, което ти ми показа, не било езеро!

— А какво, мойто момче?

— Най-обикновен язовир.

— Каква е разликата? — вдигнал рамене Радослав Радев.

— Как — каква? Ами под водата няма истинско дъно!… А разни зидове и разрушени села.

— Това няма значение — отвърнал Радослав Радев. Водата си е вода. Ти я зяпа близо цял час.

— Да, но мислех, че е истинско езеро.

Баща му махнал с ръка.

— Какво да правя? У нас няма истински езера.

— Има! — казало упорито момчето. — Много те моля, татко, нека ме заведеш на истинско езеро.

— Е, добре де, ще те заведа! — казал с досада бащата. — Ще ти намеря истинско езеро.

Заедно го намерихме. За да остане момчето завинаги живо в душата ми.