Павел Вежинов
Езерното момче (11)

XI

Валентин премина във втори клас със средна бележка — около четири. Но това ни най-малко не разтревожи Лора. Беше твърде рано да се плаши за бележките му. Беше се успокоила съвсем, момчето отново бе изчезнало от погледа й. Но ако беше малко по-наблюдателна, щеше да забележи, че то става все по-мълчаливо и затворено. Ядеше малко и насила, почти не излизаше. Четеше. Толкова свикна да го вижда наведен над книгата, че престана да му обръща внимание. Понякога в нея се появяваше смътна надежда — така както, непрекъснато чете, дали пък няма от него да стане нещо? Дори не смееше да си помечтае какво. Но знаеше много добре, че биографиите на всички велики хора са започвали с неестествена и огромна любов към книгите. И никой, дори Айнщайн, не е бил кой знае какъв ученик.

През следната зима Валентин се разболя от грип, наистина в не много тежка форма. Като влезе веднъж в стаята му, тя забеляза, че слабичкото му лице е много по-червено от друг път, бузите му просто горяха. Сложи ръка на челото му — то пареше.

— Ти си болен! — каза тя стреснато.

— Болен? — погледна я с надежда момчето. — Не знам, може и да съм болен.

Наистина беше болен. И прекара на легло близо две седмици. Беше тихичък и непридирчив болен, майка му дори не разбра как изминаха толкова дни. Влизаше от време на време в стаята му, за да провери как е. Нищо, лежеше неподвижно в тясното си легло, лицето му светеше като озарено в мрака. Мереше температурата му, даваше му сиропче. Понякога сърцето й се свиваше от майчина любов и мъка. Кожата му бе станала толкова прозирна, та през нея сякаш се провиждаше бледата руменина на плътта. Жалеше го — такъв мъничък, тих и безпомощен. През ум не й минаваше, че е щастлив.

Той наистина бе щастлив, както никога през живота си. Той бе свободен. Никой не го измъчваше, никой не го притесняваше, никой не му налагаше волята си. Нямаше го училището с неговите непоносими междучасия. Нямаше ги децата, които крещяха в ушите му, които го блъскаха по главата с коравите си чанти, които се кискаха, когато го спъваха в коридорите, които пълнеха джобовете му с боклуци и след това отново се кискаха, кискаха. Нямаше я зловещата тишина на класната стая, в която като жесток свърдел се забиваше в ушите му само гласът на неговата учителка.

Нямаше я самата учителка. Това беше просто невероятно. Не чуваше ни гласа й, ни стъпките й. Не виждаше месестата й продълговата фигура. Помен нямаше от досадните й въпроси. Валентине, къде ти е домашното? Валентине, защо не внимаваш? Нарочно ли го правиш, кажи? Нарочно ли, за да ми ходиш по нервите? Валентине, защо не внимаваааааш? В гласа й звучаха зли, обидени, дори плачливи и безпомощни нотки. Понякога го гледаше отчаяно, просто й се искаше да избяга от това проклето училище, и то завинаги, завинаги… Толкова й бе станало противно това бледичко и хилаво хлапе, което май че единствено се спасяваше от властта й, като се скриваше в себе си.

От всичко се бе отървал, дори от дребните грижи и несгоди. От млякото се бе отървал, от мазното ядене, от сутрешното миене с неприятната студена вода, от лъскането на обувките, от хлебарницата — от какво ли не. Дори от книгите се бе спасил — от хубавите книги, от най-хубавите книги, от чудесните. Колкото и да бяха хубави, те все пак го задължаваха. Най-хубави и най-свободни бяха тия книги, които сам си пишеше — по всяко време на деня или нощта, когато му хрумнеше.

Най-хубави, най-странни бяха те, когато започваше да му се вдига температурата. Най-трескави, най-радостни.

От всички живи хора на тоя свят се радваше само на майка си, когато понякога влизаше в стаята му, както винаги малко забързана и далечна. Слагаше меката си хладна длан на челото му, преобличаше го, когато е изпотен, даваше му лекарствата. Дори нощем му даваше лекарства, изтръгваше го за миг от меките топли обятия на леглото и сънищата, пъхаше му в устата грамадното гладко розово хапче, което едва преглъщаше с притоплената вода, след това отново започваше да потъва към дъното на щастливото небитие. Събуждаше се рано с тихото приятно чувство, че го чака дълъг ден на свобода, в който ще бъде сам с мислите си, с най-новите си още неизмислени мисли, които твореше сам, както времето твори живота. Дните бяха облачни, той обичаше облачни дни, мразеше слънцето, което блестеше в очите му и му пречеше да си мисли. Често валеше мек, топличък сняг, много рядко духаше вятър, който навярно вече миришеше на пролет и влага. Понякога в цепката на вратата се пъхаше поруменялото от студа лице на баща му, поглеждаше го ласкаво: „Как си, мойто момче?“ Но не влизаше, колко хубаво беше, че не влиза…

Най-сетне Валентин оздравя, сега не му оставаше нищо друго, освен да се върне в училището. Наистина отиде доста окуражен от почивката. Пък и през последните дни като че ли се бе появило някакво слабо желание в душата му да види отново класната стая. Винаги е така, човек свиква бързо и с щастието и със свободата, става готов да ги пожертвува при първото изпитание. И не от любов към изпитанията, просто от желание да им даде някакъв фон, на който да изглеждат по-привлекателни. Хората не могат да слагат щастието кора върху кора, с орехов сироп между тях, както се прави баклава.

И щом отиде на училище, веднага се случи нещастие — получи първата двойка в живота си. По математика, разбира се — бе изпуснал много уроци. Беше така поразен, че не усети как сълзите запълзяха по бузите му. Но майка му не прие така трагично тая всъщност очаквана новина.

— Не е толкова страшно! — каза тя. — Сигурно няма да бъде последната през живота ти…

Нямаше как, трябваше да седне заедно с него край масата, за да му помогне в учението. И, разбира се, остана изумена колко се изменило простото детско смятане. С какви усилия го бяха направили трудно и неразбираемо. За нейно учудване детето се оказа доста схватливо, скоро навакса това, което бе пропуснало. И все пак тя усещаше, че Валентин учи без интерес, механично, с усилие. И наистина толкова често се разсейваше, сякаш изчезваше от стаята, че Лора най-сетне се ядоса.

— Ама наистина ли не можеш да си събереш ума?… Нито за миг?

Валентин мълчеше виновно.

— Ти си нещастно момче! — каза майката. — В края на краищата твоята тъпа учителка май ще излезе права…

След като не можа да реши своите колебания в себе си, към края на учебната година тя отиде при своя известен брат, който вече беше нещо като глава на семейството. Големият човек по нищо не приличаше на по-малката си сестра. Беше едър, месест, с много и гореща кръв в яките си жили, по плешивото му теме дори през зимата избиваше ситна пот. Приличаше повече на месар, отколкото на прочут атомен физик. Докато Лора му разказваше своите страхове и съмнения, той така тежко и презрително сумтеше, че тя едва не прекъсна разказа си по средата. Та какво всъщност можеше да научи от тоя заклет стар ерген, който презираше жените и заобикаляше отдалече кварталните градинки, за да не слуша детските крясъци. Когато най-сетне свърши, той извади от джоба си грамадна носна кърпа, избърса старателно голото си теме и каза.

— Ами добре!… Дай ми го за две-три седмици… Ще летуваме заедно двамата край морето.

Лора просто не можеше да повярва на ушите си.

— И какво като летувате заедно?

— Ами ще разбера що за момче е… Но да ти кажа право, това, което ми разказа, май че излага тебе, не него… Какво искаш от момчето!… По-добре ли ще бъде да стане някой хулиган или побойник?

Така или иначе, но Лора си отиде у дома успокоена. Най-малкото бе успяла да прехвърли тежестите на своята съвест върху друг човек. Пък и Валентин завърши втората година на училището с по-добър успех, отколкото първата. На Лора вече се струваше, че облаците над главата на момчето й бавно започват да се разпръсват.