Павел Вежинов
Езерното момче (9)

IX

След като Валентин се научи да чете, мечтите му като че ли още мъничко обедняха. Сега неговото бурно въображение черпеше обилна храна главно от книгите. Момчето все още не съзнаваше, че много от тия, които четеше, са написани с по-бедно въображение от неговото. Все едно, той пренасяше всред сухите страници своя собствен душевен мир с цялото му невъобразимо богатство. Тъй че всъщност книгите бяха повечето повод, отколкото основание.

На обед той се връщаше от училище обикновено изморен и отпаднал. Дори майка му избягваше да поглежда през тия минути неговото посърнало личице. Дълбоко в себе си тя усещаше, че момчето се измъчва. Но какво може да направи? Да го окуражи? И с какво да го окуражи — с истината? Самата тя не разбираше каква е. Само едно съзнаваше, че трябва да измине тоя път, както го изминават всички деца. Без това изпитание никое от тях няма да стъпи истински на краката си. Момчето се хранеше много небрежно, сякаш не разбираше какво слага в устата си. И наистина беше така. И без това майка му не умееше да готви, сега съвсем се отпусна. За кого да готви, като твърде придирчивият Радослав Радев се хранеше в техния стол, а момчето ядеше с еднаква неохота и хубавите, и най-блудкавите нейни гозби. Най-често принасяше суха храна, много рядко някоя месна консерва, винаги зле стоплена.

Обядвал-недообядвал, Валентин бързаше да се прибере в стаята си. И с някаква неестествена страст грабваше книгата. Сега вече не четеше бързо и алчно, както през първата година. Сега сюжетът не го интересуваше така живо, както в началото. Всъщност той не четеше, той хранеше своето ненаситно въображение. Спираше от време на време, вдигаше поглед от страницата, но действието не спираше, продължава да тече все така неудържимо — малко наивно и детско наистина, но неизмеримо по-богато на детайли и багри.

Всъщност това бяха неговите нови мечти — доразработка на всичко, което бе прочел през деня. И това, което сам сътворяваше, винаги беше много по-богато и по-силно от това, което прочиташе. При това измисляше главно нощем. През деня сякаш виждаше сложен върху страниците дългия, малко крив пръст на учителката. Знаеше, че трябва да остави книгата. И незабавно да вземе учебника — тоя досаден и пуст учебник, в който нямаше дори следа от мечти. Надали има нещо по-отвратително от това — да трепери в клас, когато нещо не знае. Страхът го обхващаше целия — като студени пипала на октопод, както си мислеше той. Не смееше да помръдне от мястото си, нито да се огледа. Смяташе, че ако стои неподвижен, тя просто няма да го забележи. А колко по-хубаво, безкрайно по-хубаво е да си знае. Тогава спокойно може да си мисли за своите работи в клас, да си позволи да не внимава. Ако го вдигне — добре, ще каже каквото трябва да каже. А ако не го вдигне — по-добре.

Така мислеше, но въпреки това нямаше сили да се откъсне от страниците на книгата. — Нещо в него сякаш му шепнеше. „Още мъничко!“ И мъничкото сякаш нямаше край. Душата му бе по-слаба от книгите и мечтите, за да може да им се противопостави.

Но нощем не беше така. Всички човешки нощи са свободни — тая мисъл просто беше враснала в него като телесен орган. Нощите са негови, той може да си разполага с тях, както си иска. Неизмеримото усещане за сладка и чаровна свобода, за свобода без граници и препятствия, го правеше съвсем друг човек или друго дете, все едно, свободно и силно. Да бъде силен, да бъде всемогъщ, това бяха в основата си всичките му мечти.

— Татко, спи ми се! — каза момчето.

Седеше с гръб към телевизора и виждаше във витринното стъкло на хола как светлите и тъмни сенки играят по неговата гладка повърхност. Дори можеше да следи действието, без да си дава труд да се обръща. Но какъв смисъл? Просто не разбираше как баща му може да зяпа с часове в това грамадно и скучно стъклено око.

— Не е ли много рано? — попита разсеяно баща му.

Наистина беше много рано, тъкмо съобщаваха новините.

— Спи ми се! — повтори момчето унило.

Никак не умееше да лъже, беше много хубаво, че баща му не гледа към него.

— Почакай да свършат новините!… И ще ти сложа да ядеш!

— Аз мога сам, татко!…

— Ами добре — каза бащата. — Има постни сарми, не е нужно да ги подгряваш…

Момчето хапна набързо малко хляб и сирене, изпи след това чаша мляко. После едва ли не се втурна към своята стая. Майка му рядко застилаше леглото, така че не му оставаше нищо, освен да се пъхне под завивките. Леко зъзнеше, когато се зави през глава с одеялото. Поне в началото му беше необходима пълна тъмнина.

И ето — лампите угаснаха, завесата бавно се разтвори. По белия екран пробягнаха неясни сенки. След това фокусът постепенно се оформи, появиха се първите образи. Момчето притаи дъх. Още мъничко и ще престане да вижда образите отдалече. Още мъничко и всичко ще стане действителност.

… Виждаше себе си на върха на един хълм, пясъчножълт и гладък. Стоеше там възседнал своя грамаден кон с дълга жълтеникава грива. Конят нетърпеливо биеше с копито рохкавата земя, от време на време се мъчеше да се изправи на задните си крака. Не успяваше, така здраво държеше в желязната си ръка стремената. От лявата му страна край бедрото висеше мечът му. Никой друг нямаше такъв меч, обикновен войник трудно можеше да го вдигне с две ръце.

Конят се поуспокои, само злите му очи продължаваха да святкат ядовито. Възбудени от водача си, и другите коне започнаха да пръхтят и процвилват, тропотът на копита нарасна. Той се обърна да ги погледне — шлем до шлем, меч до меч, стреме до стреме. Лицата на бойците бяха нетърпеливи и напрегнати, те едва задържаха конете си. И всеки миг чакаха той да им даде знак. В не една битка бяха летели заедно, когато бяха с него никой не знаеше какво е страх. Но той не бързаше, все така внимателно гледаше към долината. В подножието й, където се виеше невидимият път, бавно напредваше керванът с пленените. Охраняваха ги войници с кожени дрехи и остри шлемове на главите си. Той знаеше, че конете им са по-леки и по-бързи от неговите. Ако не водеха след себе си пленници, мъчно щеше да ги настигне. Сега трябваше да изчака да дойдат на най-близкото разстояние и тогава да ги нападне. Засилени по полегатия склон, техните коне, натежали от броните, щяха да получат много добра инерция. Чакаше и мълчеше, мигът вече беше съвсем близък.

Той не я виждаше, но знаеше, че е там — зад гърба на някои от кривокраките кожени конници. Не бързаха, навярно се чувствуваха в безопасност. Не се озъртаха, иначе можеха да го видят кацнал като железен орел на хълма. Приближиха съвсем, той вдигна меча си. Конницата потегли изведнъж — с яростен тропот. Никога, в никоя битка така бързо не го бе носил неговият силен, но тежък кон. Гривата му се развяваше, бяла и жълтеникава пяна хвърчеше от устата му, но странно! — вече не чуваше тропота на копитата, твърдия звек на оръжията, сякаш наистина бе носен от вятъра. Настигаше ги бързо, вече виждаше изпотените задници на конете им, влажните им опашки. И изведнъж всички звуци се възстановиха — сега вече ясно чуваше дружния тропот, уплашените им крясъци, нервните им команди. Най-сетне видя и нея. Стори му се като залепена за гърба на едрия конник, ръцете й здраво го държаха през кръста. В следния миг ги настигна, замахна силно с меча си, шлемът на конника отхвръкна с кух звук. Той успя да я прехване през кръста, в нейната черна копринена мантия, като перце я прехвърли на коня си. И в следния миг изтръпна. Лицето, което очакваше да бъде усмихнато и щастливо, беше замръзнало в гримаса на гняв и презрение.

„Господи, искам да ме обича! — мислеше той със съкрушено сърце. — Искам да ме обича, господи!“ Откъде се беше родила в душата му тая странна дума — „господи“? Никой в техния дом не си служеше с нея. Навярно я бе чул от баба си, тя често се кръстеше, мърмореше под сухия си крив нос ту молитви, ту проклятия. Но сега му се струваше, че никаква друга земна сила няма да му помогне — толкова чуждо и враждебно беше лицето й. „Помогни, господи, да ме обича!“