Веселин Радков
Няколко думи за трилогията „Винету“

Безспорно заедно с издаването на „Винету“ III на български език за нашия читател ще бъде интересно да се запознае с историята на възникването на известната трилогия на Карл Май, още повече че тя не е съвсем обикновена. Може би у нас малцина знаят, че не всички 74-и тома на писателя са възникнали първоначално в онзи вид, в който излизат и досега като събрани (пълни) съчинения в номерирана поредица. Карл Май започва публикуването на своите приключенски разкази на страниците на различни списания и вестници още през 1875 г. По-късно той преработва многобройни сцени, променя имена на герои, свързва отделни епизоди в едно цяло. Именно по този начин възникват и най-известните му произведения във формата на вече познатите ни романи. Така например сцената с черната пантера в „Съкровищата на Сребърното езеро“, гл. 1, се заражда като самостоятелен разказ под заглавието „Ин-ну-во, индианският вожд“ още през 1875, а след основна преработка авторът я включва във вече познатия ни роман, излязъл от печат чак през 1890 г. Именно в това отношение най-характерна е историята на възникването на трилогията „Винету“, построена от отделни относително самостоятелно изградени разкази, което личи при по-внимателното й прочитане, но в никакъв случай не влияе отрицателно върху художествената й стойност. Следващите данни ще хвърлят по-обилна светлина върху историята и механизма на възникване на тези романи.

През 1880 г. К. Май публикува разказа „Смъртоносен прах“ („Deadly dust“), използван по-късно във „Винету“ III. В същия том е включен и написаният през 1883 г. разказ „В Дивия Запад на Северна Америка“, а пък разказът „В огнената стихия“ (1883) е вмъкнат във втория том „Винету“. През 1888 г. Май написва приключенския разказ „Скаутът“, който представлява първата завършена част от „Винету“ II. Читателите сигурно си спомнят колоритната фигура на следотърсача Олд Дет, чиято драматична съдба и трагичен край оставят в съзнанието ни незаличими следи. В същия том писателят вмъква и написаният през 1875 г. разказ „Олд Файерхенд“.

Едва през 1893 г. на книжовния пазар се появяват трите тома „Винету“ в сегашния си вид и с вече познатото ни съдържание, като приемат номерата 7, 8 и 9 от събраните съчинения на автора. В „последния момент“ (1892) К. Май работи най-много над своя първи том. По-късно неговите издатели предприемат някои, макар и незначителни промени в текстовете на отделни романи и разделят тогавашните обемисти глави на по няколко нови глави с вече измислени от тях заглавия. Това се отнася и за трилогията „Винету“.

Легендарният вожд на мескалеро-апачите е герой на още много приключенски разкази и романи, но основният замисъл на Карл Май е да покаже в трилогията си Винету с неговите основни качества като образ в развитие — от млад воин до зрял мъж, познал коварствата на белите, прозрял горчивата истина, че неговият народ е обречен на бавна гибел. Винету изминава дългия път от „благородния дивак“ до властния, интелигентен и високо културен индиански вожд, приел принципите на практическото християнство.

През 1910 г. К. Май написва и „Винету“ IV, но на това произведение не бива да се гледа като на продължение на вече познатата ни трилогия, защото то възниква през последния, четвърти творчески период на писателя (1899–1912) и силно се отличава от трилогията както по замисъл, така и по съдържание и маниер на повествование. Интересното хрумване на К. Май да събере на едно място по-важните герои от своето творчество, засягащо т. нар. Див Запад, му дава широка възможност за важни заключения, а спокойно може да се каже дори и за пророчества, относно бъдещето на червенокожата раса. В този роман, както и в останалите произведения от същия период, приключенията в голяма степен отстъпват място на философски обобщения, иносказания и много по-дълбок размисъл. Именно с написването на „Винету“ IV авторът дава на читателите си онези доказателства, обещани от него в самия край на послеслова му във „Винету“ III, а именно за това, че „червенокожата раса най-после, най-после започва да се самоосъзнава“. Като най-ярко от тези доказателства ще посочим образа на Младия Орел, който ни подсказва, че индианската раса ще намери физически и духовни сили да се самосъхрани, да погледне на бъдещето с по-голям оптимизъм.

И преди, и сега мнозина са си задавали въпроса какво всъщност означава името „Винету“? И до ден-днешен изследователите на творчеството на К. Май не са постигнали единодушие. Дали завинаги то ще си остане загадка? Откъде и защо писателят е взел това име? Засега съществуват няколко хипотези по този въпрос. Нека първо подчертаем, че имената на Винету и Ин-ну-во са единствените индиански имена, за които самият автор не дава никакви пояснения, ако не се счита едно негово устно изявление, че името Винету означавало Горяща Вода, доказателства за което не са намерени от учените в нито един индиански диалект. Едни от изследователите (А. Щюц) са на мнение, че К. Май е използвал думата „винту“ (означаваща индианец) от диалекта на племето дигър, други пък (Ю. и В. Дьорнер) считат, че значението на името трябва да се търси в семантиката на глагола „печеля“ (нем. — англ.), в смисъл на „печеля сърцата на хората“. Съществува и предположението, че името Винету е заимствувано от индианците чернокраки, които според Катлин имали вожд, наричан Вун-нес-ту (Белият Бизон), както и мнението, че Винету е просто плод на фантазията на писателя (В. Поп).

Така или иначе според нас по-важното е, че за милиони читатели по целия свят името на Винету стана символ на борбата на червенокожата раса за свобода и съществувание, символ на високи идеали и достойни за подражание добродетели. К. Май наистина постигна онова, което написа в увода към „Винету“ I: „С тази книга искам да му издигна заслужен паметник. И ако читателят… успее да си създаде справедлива представа за народа, чийто верен образ е въплътен в този вожд, то аз ще бъда възнаграден пребогато.“

Ако ние все пак като „странични наблюдатели“, макар и съпричастни с нерадостната съдба на индианския народ, не можем да бъдем съвсем обективни съдници, то още през 1928 г. един от вождовете на индианците сиукс-дакота Сусечка Танка (Голямата Змия), дошъл на поклонение пред гробницата на писателя в Радебойл (Дрезден), е категоричен в оценката си: „Велики мъртви приятелю… ти изгради в сърцата на младежта траен паметник на нашия умиращ народ. Във всяка къща би трябвало да има твоят лик, защото индианците никога не са имали по-добър приятел от тебе!“