Йордан Радичков
Епични времена

След като филоксерата бе изтребила лозята, нашите опитали да отгледат алжирка, но на алжирката не й провървяло и затуй прибягнали до един прочут сорт отел. За няколко години тоя отел покри всички припеци, филоксерата не смееше да припари в лозята и минаваше на пръсти край тях. „Нека клечи сега в къпините, викаха нашите, и нека си върти там мустаците, колкото иска!“ Лично аз не съм виждал никога филоксера, само съм слушал за нея. Народът, за да не я забрави, почна да нарича с името й всички зли и люти жени; помня, че в моето селище имаше вече няколко филоксери — щом две жени се счепкат помежду си, едната вика на другата филоксеро, другата също не й остава длъжна и й вика филоксеро, а веднъж две филоксери се биха с мотики. Като не можа да проникне в отела, тя проникна в селището. Мнозина вече не искаха да си вземат жени от селото, един от нашите викаше: „На мене филоксера ми не требе!“, и ходи чак в Прогорелец, та си доведе оттам жена. Като поживя известно време с нея, тя също излезе филоксера.

Нея есен виното вече кипеше в бъчвите и всички разправяха, че ако с такова вино полееш камък, камъкът ще се пръсне, сякаш е взривен с барут. По това време властите имаха нареждане да покръстят и острижат циганите, защото разнасят петнист тиф: сякаш циганите само за туй са се пръкнали — да разнасят петнистия тиф! Те ги сгащваха в катуните или ги гонеха по полето и щом хванеха някого, веднага почваха да го стрижат и го намазваха с газ. Селото се изпълни със стригани циганки, целите наръбени с ножици. Нашите викаха: „Докато властите стрижат циганите и ги мажат с газ, ние да вземем да скрием добре виното, защото акцизните вече ще тръгнат да мерят!“

Всички решиха да крият, и то да крият хубаво, а не както през пролетта укриваха овцете от бегликчиите. През пролетта цялото селище укри овцете в гората, всички звънци бяха свалени. Бегликчиите дойдоха да броят овцете и да вземат беглика, но хич и не погледнаха селото, а отидоха право в гората, защото овцете блееха и се издадоха. „Овцата не става за конспирация!“, казаха нашите и си платиха беглика.

Виното, разбира се, не е овца — ни вода иска, ни хляб, нито пък блее, затуй можеш да го укриеш, където си искаш. Нощем и тайно нашите изпокриха бъчвите и оставиха в мазетата по някоя и друга задънка, колкото да замажат очите на акцизните. Няколко дни минаха, а тях още ги нямаше. Тях ги нямаше, но вместо тях в селото се появи смрадовранката.

Смрадовранката е извънредно рядка птица, голяма почти колкото врана, ужасно смрадлива и ужасно шумна. Тя се завъртя над селото, нещо пищя и прави във въздуха, после отиде в небесата, нямаше я бая време, после се спусна подобно камък, но не падна, за да се разбие върху земята, а взе да се върти, да пищи и да прави всякакви фигури. Где-що имаше птица, се разхвърча и се пръсна в околните гори, защото никой не можеше да трае смрадта на тая истеричава смрадовранка. Смрад, смрад — ужасна работа! Излезе ловец с пушката си, вика: „Ще й светя маслото!“, и много гърмя подир птицата, ама тя пет пари не дава за гърмежите му и продължи да се мята над селото.

През туй време на едного козата падна във варницата и тъй взе да врещи, че смрадовранката остана доста озадачена и стихна в бекировите тополи. Козата врещи и се бие във варницата, стопанинът отърча с брат си, та я извадиха, ама малко късно я извадиха, очите на животното бяха ослепели. То врещи и стои в двора, братята го изкъпаха, а другите селяни им викат да заколят козата, за да не се мъчи. Човекът обаче никак не искаше да си заколи козата, защото му давала мляко, и я остави в двора да се успокои. Животното наистина малко се успокои и тръгна да се полута, но нали вече нищо не виждаше, взе, че отново падна във варницата. „Как така!“, вика големият брат на малкия, а малкият му вика: „Как така?“ Извадиха отново козата и като помислиха, я заклаха. Народът взе по парче месо, плати и като че нямаше голяма загуба.

Подир тая история дойдоха акцизните, нашите веднага отидоха при тях, викат: „Здрасти!“, обаче акцизните нищо не викат, гледат си службата и тръгнаха да мерят виното. Смрадовранката излезе от бекировите тополи и пак почна своите истеричави работи над селото. Акцизните вървят от къща на къща, но даже и не надникват в мазетата, а се забиват право в купите царевичак и мушат с шомполи. Щом мушнат с шомпола и шомполът веднага удря в някоя укрита бъчва. Те разтуриха где що имаше купи и измериха всичкото вино. Нашите гледат кисело и псуват на майка смрадовранката, а тя пет пари не дава, пищи и се мята над селото, та направи на смрад целия въздух.

Акцизните се спряха в един двор, само там не можаха да намерят къде е скрито виното. Стопанинът се бие в гърдите и вика, че няма вино, а акцизните викат: „Нема начин да нема!“, и изпомушиха всичко, дето можеше да бъде намушено. А оня се бие в гърдите, докато на края нещо в къщата изгърмя и покривът й беше отнесен.

Той пък да вземе да скрие бъчвата на тавана на къщата си, виното не било съвсем прекипяло, напънало бъчвата и я пръснало в същия миг, когато акцизните вече се бяха отказали и си прибираха шомполите. По размера на дъгите и обръчите те определиха колко литра вино е имало на тавана и човекът трябваше да си плати акциза като всички останали.

Може би с това щяхме да зазимим, но не мина и седмица, тук и там кокошките почнаха да измират. Жените казаха: „Тия филоксери ще вземат да измрат всичките, ами я най-добре да ги отнесем в града и да ги продадем на гражданите!“ Гражданинът от кокошка нищо не разбира и на него умът му е, колкото на кокошката! Те взеха кокошките, та на пазара и се наредили всичките до интизапното, дето бил едрият рогат добитък. В интизапното пък за беда да се случи един ветеринар, щом видял кокошките, попитал откъде са и нашите му казали от еди-къде си. „Добре, казал ветеринарният, ама тия кокошки са болни от чума и трябва да се изколят!“

„Леле! Леле!“, почнали да пищят жените и си прибрали кокошките. Те гледали да изчезнат час по-скоро, но ветеринарният забрал един старши, та подир жените.

Жени, кокошки, старши и ветеринар пристигнаха в селото и оставиха на мъжете да се разправят. Мъжете говориха с ветеринарния, казаха му как е паднала козата на едного във варницата, как всички веднага казали, че трябва да заколи добичето, и той човекът го заклал, защото не може, когато всички ти викат да го заколиш, ти да го оставиш да се мъчи с белите очи. „Друго не могло и да се направи“, каза ветеринарният и заповяда да се изтребят всички кокошки до крак, защото са болни от чума.

Помня, че тогава той взе със себе си кметския наместник и поляка на селото и влизаше с тях във всеки двор, а старшията стоеше на улицата и плашеше с пушката си. Мъжете няма как да отстъпят, всеки държи брадва и с брадвата кълца кокоши глави на дръвника. Кучетата изпобесняха от ужас, като гледаха как се мятат кокошите стада в двора. Ветеринарният навсякъде казваше, че кокошето месо може да се яде, стига да се свари хубаво.

„Щом може да се яде, ще го ядеме!“, казаха нашите. Комините на къщите задимяха, пушеци закриха цялото село, смрадовранката се задуши и падна в реката. Жените мъкнат вода от гераните, реват, та воят им стига чак до небето. Да се оставят закланите кокошки, ще се вмиришат. Цялата чума трябваше да се попари, да се оскубе и да се свари. От всички страни хвърчи перушина, носи се дъх на пърлено, мъжете цепят дърва с брадвите и поддържат огньовете.

Надвечер народът се събра по дворовете — по няколко семейства в един двор, — някои пък излязоха на улицата и всички мъкнат по една грамада варени кокошки. Мъжете ядат мълчаливо, жените ядат и хълцат, сълзи се стичат по бузите и по пазвите им, а децата ядат весело, наклякали край камарите. Слънцето преваля баирите, здрач плъпна из долините, гладни лисици развяха опашките си, а народът седи пред купищата и все яде, и яденето няма свършване. Всички остригани цигани дойдоха и колкото и гладни да бяха, не можаха да опустошат камарите, много благословии произнесоха и пожелаха на нашите да не се отърват от берекет и от късмета си. По това време в селото влезе човек, той носеше точило на гърба си и изпърво никой не можа да го познае, защото доста беше брадясал. Па той излезе наш човек от Врачанския централен затвор, задигнал пътем това точило, та да точи на него брадви и ножове. „Сядай, Ерменко, му викат нашите, и се гощавай!“ Той сяда на свойто точило и почва да яде заедно с мъжете и вика: „Ей, живот си живеете вие, ние там в кариерите щехме да изпукаме, едва отървахме кожите си!“ Пък нашите му викат: „Ами живеем си!“

Тъй в ония епични времена живеехме ние — когато гладувахме, гладувахме, но когато пък се ядеше, се ядеше до сълзи.