Виктор Островски
Лъвът от Мосад (6)

VI

Колата се промъкваше бавно през централните градски улици и също тъй бавно се насочи по пътя за Петах Тиква, който минаваше през източноправославния квартал Бнай Барак.

— Къде точно се намира този нов кабинет?

— Във военната база Кфар Сиркин — каза Амир. — Знаеш къде е, нали?

— Естествено. Там изкарах специален курс за офицери. Мислех, че я дадоха на разузнавателната служба „Маткал“.

— Така е, само че базата е огромна. В едно тайно ъгълче сме закътали центъра за обучение и жилищните помещения на „Кидон“.

— Винаги ми е харесвало това място — каза Нейтън, когато колата наближи базата…

Той свали прозореца, вдъхна дълбоко и добави:

— Не ми е ясно защо. Може да е заради аромата на евкалиптите. Не знам.

На портала ги посрещна войник с бяла каска и автомат „Галил“ през рамо. Той надникна вътре в колата. Амир му показа пропуска си, който му осигуряваше достъп до всички военни бази без изключение. Часовият вдигна черно-бялата бариера. Колата потегли и се насочи по една тясна алея, оградена и от двете страни с гигантски евкалиптови дървета, които оформяха дълъг сенчест тунел. После свиха по някакъв черен път и минаха покрай изоставено старо летище със занемарена командна кула. Накрая стигнаха до втори портал и Амир намали. Този път ги провери войник с бронирана жилетка и пълно бойно снаряжение, който първо потърси номера на колата в някакъв списък. След това прегледа документите и на двамата. Амир набра някакъв код върху една малка клавиатура до портала. Вратата се отвори и колата набра скорост по път е чакълена настилка. След няколко минути стигнаха до малък паркинг.

Амир остави колата до огромна стъклена врата, която не беше най-подходящото архитектурно решение за вход на едно хале със сводест ламаринен покрив в класически британски стил. Високите голи стени бяха белезникавокафяви, а долната им част на около метър и петдесет от земята беше варосана, както и всички дървета на територията на базата. Варта не позволяваше на насекомите да се катерят по стеблата.

— Наближаваме ли вече? — попита Нейтън с леко ироничен тон.

— Наближаваме, но още не сме стигнали. — Амир отвори стъклената врата и пропусна Нейтън пред себе си. Двамата се озоваха в малко помещение. На отсрещната страна имаше асансьор. Амир се приближи до него и се обади по разговорната уредба на стената.

— Тук е А228.

Няколко секунди по-късно вратата на асансьора се плъзна встрани и разкри облицована със стъкло кабина. Амир влезе и се обърна към Нейтън.

— Ти изчакай на това място. Когато това тук светне зелено — той посочи лампичката на разговорната уредба, която сега светеше червено, — кажи си името и влез в кабината. Разбра ли?

— Ясно.

Когато стъпи вътре, Нейтън се огледа наоколо.

— Да не би да искаш да кажеш, че всеки път ще трябва да минавам през тези условности?

— Точно така, приятелю. Защо не погледнеш на нещата от хубавата им страна? Всички останали постъпват по същия начин — ухили се Амир. — Следвай ме. Ще те заведа в новия ти кабинет. Там ни чака Муса.

Амир го поведе по един тесен, добре осветен коридор. На другия му край имаше сива врата. Амир я отвори и влезе, последван от Нейтън. Стената отсреща представляваше огромен прозорец, който гледаше към обширна, добре поддържана затревена площ, оградена с гъста евкалиптова горичка. Зад дърветата се издигаше висока стена, която напълно отделяше тази зона от останалия свят. В центъра на стаята, точно срещу вратата, имаше масивно дъбово бюро. Зад него се виждаше огромно черно кожено кресло.

Изведнъж се чу как някой пуска водата в тоалетната и погледите на двамата се насочиха към вратата в другия край на помещението. Тя се отвори и от нея изскочи Муса, широко ухилен.

— Ех, не мислех точно така да те посрещна. Но нямаше начин. Трябваше да се изпикая.

— Здрасти, Муса — каза Нейтън. — Нещо ново?

— О, случиха се няколко нови неща, откакто се видяхме, но няма закъде да бързаме. Искаш ли да хапнем нещо?

— Ами май че наистина съм гладен. Дано само да не се налага да излизаме от сградата. После ще ни трябва цял ден да влезем отново — с усмивка отбеляза Нейтън.

— Не, няма да излизаме — каза Амир. — Тук си имаме всичко. Дори и прекрасен готвач. Ще поръчам да ви донесат няколко сандвича, а после можете да хапнете нещо по-сериозно.

— Чудесно — каза Нейтън.

Щом Амир излезе от стаята, Муса взе един стол и седна до бюрото. После посочи черното кресло и каза:

— Сядай, Хлапе! Това е твоето място.

— Надявам се, че не се опитваш да ме впечатлиш с всички тези неща — каза Нейтън и седна зад бюрото. — Знаеш, че не си падам много по кабинетите и гледам да съм навън, когато мога. Но както и да е.

Муса запали и подхвърли пакета към Нейтън, който също си извади цигара.

— Погледни в чекмеджето пред теб. Там трябва да има една кожена папка — каза Муса и изчака Нейтън да я измъкне. — Открихме нишка към палестинеца, когото Секирата споменава в съобщението си.

— За Лисицата ли говориш? — попита Нейтън.

— Именно. Момчетата от отдела за проучвания, които се занимават с ООП, вкараха текста в техния компютър. Името на Лисицата се появи и в един друг файл.

— Какво искаш да кажеш?

— Става дума за досието на един палестинец, който е работил с човек, наречен Лисицата.

— Нямаше ли лично досие на Лисицата?

— Не. На практика нищо не знаем за него.

— Значи това е досието на човек, който е работил с Лисицата — повтори Нейтън и отвори папката.

— Точно така. В отдела за проучвания разполагат с данни, че този човек работи с Лисицата. Изпълнява ролята на негова свръзка с няколко палестински ядра в Европа.

— Откъде са измъкнали тези данни?

— От подслушвателно устройство, което датските секретни служби поставиха по наше искане в дома на един палестинец в Копенхаген. Май че в този случай късметът ни е бил повече от акъла — заключи Муса.

— Това ми звучи малко като „една жена каза, че една друга жена й била казала“.

И двамата се изсмяха.

— Тъй или иначе — продължи Муса — това е всичко, с което разполагаме в момента. И ще трябва да се възползваме от него по най-добрия начин.

Нейтън кимна.

— Чудех се — каза той — дали не е възможно чрез отдела за международни връзки да изискаме от немските тайни служби информация за всички агенти на „Щази“, които са работили с Близкия изток и най-вече с терористичните организации?

Той остави папката на бюрото и продължи:

— Разбираш ли, мисля, че този агент на „Щази“, за когото говори Секирата, навярно и преди е имал някакви контакти с Близкия изток, за да може след краха на Източна Германия да се озове при сирийците.

— Вече помолих за такава информация — отвърна Муса. — Но немците като че ли не знаят особено много за „Щази“.

Той си дръпна от цигарата и продължи:

— Единственото, което получихме от тях, е обещанието да ни предоставят няколко досиета, които може би касаят този проблем. Освен това казаха, че някакъв човек, който би могъл да представлява интерес за нас, за съжаление (а може би за щастие) се е самоубил малко преди да го арестуват.

— Значи ще ми дадеш тези досиета, нали?

— Разбира се.

Нейтън се замисли за миг и добави:

— Искам и досието на онзи, който се е самоубил.

— Ще видя какво може да се направи.

Муса си записа нещо в малкото тефтерче, което държеше в джоба на ризата си.

— Хайде сега да си изясним нещата — каза Нейтън и отново взе папката. — Този Халим Нафси е свръзка на Лисицата, който от своя страна ръководи новата терористична група, за която говори Секирата, така ли?

— Точно така. Освен това знаем адреса на този Халим. Сега се намира в Пирея. — Муса стана и взе да крачи из стаята. — Искам да ми обещаеш, че няма да предприемаш нищо, преди да си се посъветвал с мен. Дори и да пръднеш, ще ми искаш разрешение. Ще играем стриктно по правилата.

— Какви правила? Нали нямаше правила? Вчера ми говореше за въображението и разни други глупости. За какво беше всичко това?

Нейтън го гледаше право в очите.

— Има правила, които са между нас двамата — отвърна Муса. — Много добре знаеш за какво говоря. Имаш пълна свобода на мисленето, но си длъжен да се отчиташ пред мен. Освен това имаш право да мамиш, но само врага. Внимавай, ако нещо сгафиш, ще пусна по петите ти точно твоите хора от „Кидон“. Съвсем сериозно ти казвам!

— Няма страшно. Ще се държа за полата ти през цялото време.

— Значи се уговорихме. Е, каква ще бъде първата ти стъпка?

— Ще ми се да разбера какво е замислил този тип Халим.

— А на мен ми се ще да ти припомня коя е първостепенната ти цел.

— Планирана е терористична акция и аз съм длъжен да направя всичко възможно, за да я спра — каза Нейтън и започна да прелиства досието.

— Знаех си, че това ще кажеш.

Муса поклати глава в знак на неодобрение и повиши глас:

— Главната цел е да хванем двойния агент. Разбираш ли какво говоря, по дяволите? Искам го това копеле жив, ако е възможно. Терористите са само нишка. Не казвам, че не трябва да ги преследваш. Но ако избираме между двете, интересува ме агентът.

— Липсва ми нишка, която да ме отведе при агента — изсъска в отговор Нейтън. Никой не можеше да му държи такъв тон, дори и Муса. — А както изглежда, имаме откъде да започнем с терористите.

Той спря, облегна се назад и добави:

— Та какво точно искаш от мен?

В този момент на вратата се почука и в стаята влезе висок мъж в светлокафява униформа. Той носеше голям поднос е всякакви сандвичи, кафе и чай.

Веднага след него се появи Амир, който чевръсто отиде при Муса, седна до него и каза на униформения:

— Благодаря ти. Кажи на останалите да се съберат в зелената стая след около половин час. — После се обърна към Нейтън: — Като свършиш тук, щете заведа да се видиш с хората от екипа.

— Аз вече си тръгвам — каза Муса. — Обещах на жената да я заведа на матине в театър „Цавта“. Една от онези пиеси, в които всички се отнасят зле с бедния палестинец и ние трябва да му съчувстваме.

Той стана и грабна един сандвич. С другата ръка подаде на Нейтън визитната си картичка.

— Чрез този номер можеш да ме намериш по всяко време. Имаш ли още нещо да ме питаш?

— Не, не се сещам.

Муса кимна и им махна със сандвич в ръка:

— Доскоро.

Нейтън се обърна към Амир с определено настойчив тон:

— Трябват ми карти на Гърция и списък на хората, с които ще работя. Искам да знам за какво точно ги бива и доколко умеят да действат в нелегални условия.

— Добре. След няколко минути ще се срещнеш с тях във фоайето. Викаме му зелената стая. Но преди това искам да ти обясня някои неща. Екипът ти няма да е като другите структури в „Мосад“, с които си работил. Тези хора не знаят нищо за „Мосад“. Това се отнася за всички бойци на „Масада“. Нали разбираш, често им се налага да работят в арабските страни и ако ги хванат, със сигурност ще се опитат да измъкнат от тях информация. Тъй че колкото по-малко знаят, толкова по-добре.

— Досещах се за тези неща — каза Нейтън, без да прояви и най-малък интерес към „разкритията“ на Амир.

— Освен това те са напълно самостоятелна структура. Не бива да възлагаш задачи на отделните бойци. Ще поставяш изискванията си пред командира на отделението, а той от своя страна ще ти докладва за резултата. Можеш да го питаш по какъв начин възнамерява да изпълни нарежданията ти. Всъщност всичко ще се прави само с твое съгласие. Ти имаш право да дадеш някакво предложение или да помолиш за определен начин на действие. Ако той реши, че идеята ти е приемлива, като държи сметка преди всичко за безопасността на хората си, ще изпълни задачата по предложения от теб начин.

Амир отиде до прозореца зад гърба на Нейтън. Погледна навън и продължи:

— Ако обаче настояваш да изпълнят нещо, което ще ги постави в изключително опасна ситуация, ще трябва да издействаш чрез Муса лична заповед от директора на „Мосад“. Той се обърна с лице към Нейтън. — Някакви въпроси?

— Засега нямам — отговори Нейтън.

— Пред екипа ще повторя част от нещата, които ти казах — усмихна се Амир, — за да избегнем всякакви недоразумения.

След тези думи се отправи към вратата.

 

 

Във фоайето се бяха настанили четиринайсет мъже и жени, които си говореха на групички. Няколко души стояха прави до богато заредения бюфет в отсрещния край на помещението. Никой не обърна внимание на новодошлите.

— А сега моля всички да ме слушат — каза Амир, застанал в центъра на фоайето заедно с Нейтън. — Това е Нейтън.

Той постави ръка върху рамото му. Възцари се пълна тишина. Всички погледи бяха устремени към непознатия.

— А това! — продължи Амир — е твоят екип, приятелю. Ще се обръщаш към тях по номер. Номерата започват с едно — той посочи един висок мъж на прага на трийсетте, който се изправи и кимна — и завършват с четиринайсет.

Този път Амир показа нисък, набит младеж на около двайсет години. Всички членове на екипа бяха доста млади. Май че нямаше никой над трийсет и пет. Носеха светлокафяви униформи без нашивки и пагони.

— Знам, ще ви се стори малко необичайно — продължи Амир, — че вкарваме външен човек сред вас, но наистина става дума за извънредна ситуация. От този момент нататък ще работите в екип с този човек и ще изпълнявате оперативните задачи, които ви постави.

Той се обърна към Нейтън:

— Но ти трябва да спазваш няколко правила. Първото и най-главното от тях е, че нямаш право да обсъждаш с този екип твои предишни или настоящи операции. Вече ти обясних защо. Ясно ли е?

Нейтън кимна.

— Второ — продължи Амир, говорейки вече на всички, — няма да има промяна в йерархията. Нейтън ще изисква определени оперативни действия от Номер 1, а той ще преценява как да ги изпълни. Трето, събраната информация не следва да се вкарва в обичайния компютър. Ще я предоставяте на Нейтън, който ще я ползва по своя преценка.

Той направи кратка пауза и допълни:

— Това май че е всичко. Сега си тръгвам. В неделя ще дойда пак.

Нейтън го придружи до вратата.

— Пази ги, Нейтън. И, за бога, направи така, че и те да те пазят. Много добри професионалисти са. Щях да забравя. И ти ще трябва да се премениш в униформа.

— Естествено — каза Нейтън. — А как стоят нещата с транспорта? Тоест как мога да излизам оттук?

— Не се тревожи. Каквото и да ти потрябва, достатъчно е да се обърнеш към Номер 1. Той ще ти го осигури.

— И още нещо. Системата на входа с разпознаване на гласа ли работи?

— Да — усмихна се Амир, — и както навярно си се досетил, твоят глас вече е закодиран в нея. А сега ще ме оставиш ли да се махна оттук?

— Разбира се — каза Нейтън. — До неделя.

Той също излезе за малко от зелената стая и запали цигара. Тази операция щеше да го въвлече в съвсем нова за него дейност. Той беше чувал за отряда „Кидон“, но само отделни фрази, произнесени с недомлъвки. Хората, с които му предстоеше да работи, бяха убивали заедно, при това съвсем хладнокръвно, а това му изглеждаше доста чуждо. На него също беше му се случвало да убива, но само в разгара на битката, а това по някакъв начин му се струваше твърде различно. Изведнъж му хрумна, че е страшно абсурдно да се изтъкват достойнствата на едно убийство пред друго убийство. Щом е облякъл униформа, врагът като самия него беше готов да умре във всеки един момент. Нейтън се стегна и отпрати мислите си зад някаква невидима завеса в периферията на съзнанието му. Реши, че друг път ще се задълбочи в тези неща. Сега беше време за действие.

Членовете на екипа се представиха по възможно най-кратката процедура. Деветте мъже и петте жени очевидно не изгаряха от желание да се запознаят с Нейтън. Когато ритуалът приключи, Нейтън повика в кабинета си Номер 1 за инструктаж. След като му съобщи накратко каква ще бъде целта им, без да му обяснява по какъв начин е получена съответната информация и без да го въвежда в цялостната картина, той му даде една страница от досието и отбеляза, че последното потвърждение за адреса на Халим е отпреди седмица и нещо.

— Възможно е — каза Нейтън — вече да не е на този адрес. Но в момента той е единствената фигура, която може да ни отведе при терористите. Така че е абсолютно наложително да го открием и да решим как ще го заловим.

Номер 1 запази пълно самообладание.

— Бих могъл да изпратя една малка група, която да проучи адреса и да види дали Халим е още там. Ако е там, ще разберат какъв е дневният му график. В противен случай ще започнем да го издирваме. Така ще можем да планираме следващите си действия, без да губим време.

— Идеята ми харесва.

— Ще бъдат готови да тръгнат след един-два часа — каза Номер 1. — Ще ми трябва обаче писменото ти съгласие.

Нейтън кимна и след като Номер 1 излезе, той докладва на Муса. Каза му също, че вече няма да му се обажда за всякакви дреболии.

— Това си е твоя работа — отвърна Муса. — Ако после се окаже, че е трябвало да ме питаш, сам ще си сърбаш попарата.

 

 

Номер 1 се върна след двайсет минути.

— Трима души заминават с полета за Виена след около два часа каза той на Нейтън. — Специален куриер на външно министерство ще пренесе документите им с дипломатическата поща и ще им ги остави в предварително определен сейф на летището. След като си сменят паспортите, моите хора ще се отправят към Атина с първия възможен полет.

— Не знаеш ли с кой полет?

— Може да настъпят промени, а и във всички случаи те няма да летят заедно. Двама от тях ще се представят за брачна двойка. Третият ще пътува сам. Щом стигнат в Атина, ще ни се обадят. Ако открият този Халим, ще чакат по-нататъшни заповеди. Има ли нещо друго?

— Искам да се измъкна оттук — каза Нейтън и му подаде писменото нареждане, което беше изготвил.

— Отвън те чака кола. — Номер 1 му даде сгъната светлокафява униформа и малко сигнално устройство. — В случай че имаме нужда от теб.

— Мерси. Ами тогава до утре.