Виктор Островски
Лъвът от Мосад (14)

XIV

Още щом влезе в зелената стая, Нейтън чу гласа на Номер 5 по разговорната уредба.

— Нейтън спешно в телефонната зала. Нейтън спешно в телефонната зала.

Той се затича нагоре и някъде по средата на стълбите извика:

— Какво? Какво има?

— Номер 1 те търси.

— Дай ми го.

Номер 5 натисна един бутон и каза:

— Нейтън дойде. Говори.

— Искаше от мен график на операцията — обади се Номер 1. — Ето го. Ще ходят на остров Закинтос. Малко е далече, но има директен полет от Атина. Не е пренаселен туристически обект като Миконос например. Планът му е да тръгнат в другиден вечерта.

— А какво става с Номер 9?

— Тя още не знае. Аз току-що подслушах разговора му с Халим. Между другото, Номер 9 работи с името Хелън.

— Къде се намира в момента?

— В хотела. Нищо не съм й казал, за да реагира естествено, когато той й съобщи.

— Това е добре.

— Онзи тип ще се напикае от страх покрай това пътешествие. Уверен е, че някой постоянно го следи. Да го чуеш само какво говори. Наистина го е страх.

— Нали знаеш поговорката „гузен негонен бяга“? Може пък и с основание да се страхува. Така, гледай да научиш номера на полета му и възможно повече данни за точните му координати.

— Добре. Това ли е всичко?

— Ще се чуем по-късно.

Номер 1 затвори.

 

 

Нейтън очакваше Йегал, офицер от „Шабак“ и стар негов приятел от армията. Заедно завършиха офицерското си обучение. Макар че Йегал беше при парашутистите, а Нейтън при морските командоси, и двамата трябваше да преминат пехотния курс, предвиден за всички офицери от израелските въоръжени сили. Дори и след толкова години Нейтън винаги се обаждаше на Йегал, ако имаше нужда от сигурен човек, на когото може да повери нестандартна задача. Предстоящата акция беше далеч по-деликатна от обикновеното и той нямаше право да въведе Йегал в цялостната картина.

Номер 5 дойде да съобщи, че Йегал е пристигнал. Нейтън отиде с него в една малка, добре обзаведена стая. Гостът беше влязъл в нея през друга врата, тъй като пропускът му важеше само за тази „приемна“. След кратка размяна на поздрави Нейтън пристъпи към същността на въпроса.

— Йегал, трябва да пречупя един човек за около седем часа. Искам да съм сигурен, че ми казва истината. Можеш ли да ми помогнеш?

— Да. Бих могъл да го направя и за по-малко време, но с някои хора нещата стават по-бавно. Ако използваме химикали, ще свършим за нула време.

— Не бива. Мислим да го върнем на същото място, където ще стане жертва на нещастен случай. Навярно ще има аутопсия, а химикалите може и да не се изчистят за времето между разпита и намирането на трупа. Не трябва да оставяме видими следи от побой, мъчения и всякакви такива работи.

— Какви ми ги говориш? Да не би да искаш да си бъбря с него мирно и кротко? Ако е мекушав, може и да изкопча нещо от него. Ами ако се окаже мъченик? Какво ще правим тогава? Ти не ми позволяваш да го бия, да го наранявам, да го подлагам на електрошок, да го топя във вода, да го тъпча с химикали. Е как, по дяволите, да действам? Седем часа са прекалено малко време, за да го накарам да напълни гащите. Много искаш от мен, Нейтън!

Йегал очевидно беше озадачен, но той добре познаваше Нейтън и знаеше, че приятелят му ще постигне своето.

— Виж какво — каза Нейтън, — това е положението и съвсем скоро ще трябва да измислим нещо, защото предвиждаме да го докараме тук през нощта на 18-и и да го върнем на 19-и следобед.

— Няма какво да измислим. Без мъчения не може да мине.

— Чакай малко — каза Нейтън, — мисля, че имам една идея.

Той се изправи и взе да крачи из малката стая. Мърмореше си нещо под носа и от време на време си дърпаше от цигарата. Изведнъж се обърна към Йегал:

— Извинявай, приятелю, обаче трябва да тръгвам.

— Нали искаше да ти помогна? Ще можеш ли сам да се оправиш? — попита Йегал с надежда да получи утвърдителен отговор.

— Не, разбира се. Няма да се измъкнеш толкова лесно. Утре по обед те искам тук е няколко души от твоя екип. Ще ходите на екскурзия.

След като Йегал излезе, Нейтън се обади по телефона на Муса.

— Трябва да поговорим — каза той с решителност, която напоследък отсъстваше от гласа му.

Дошъл беше моментът да поеме нещата в свои ръце. Досега изчакваше на задна линия в ролята на съветник. Операцията наистина трябваше да се подготви. Но вече беше време за действие. Муса долови промяната в тона.

— Какво има?

— Мисля, че знам как да приберем нашия човек, но ще ми трябват още хора.

— Не вярвам Амир да ти отпусне допълнителни подкрепления — каза Муса.

— На мен ми трябват статисти. Не ми трябват хората на Амир. Може да са просто секретарки и служители от централите ни в Европа, Нужни са ми бройки.

— Първо ще ми кажеш какво си намислил. Ако е разумно, ще ти дам каквото поискаш. След два-три часа съм при теб.