Виктор Островски
Лъвът от Мосад (4)

IV

Съвещанието щеше да започне всеки момент. Марк, който още седеше на същото място, се взираше в екрана вляво от него. От дясната му страна се беше разположил Еймъс — висок, блед, енергичен човек на прага на петдесетте. Носеше очила със златни рамки. Еймъс беше заместник-директорът, който отговаря за оперативния отдел. Под негово командване работеше цяла верига от централи в израелските посолства по света. В тях беше съсредоточена нелегалната дейност на около трийсет и пет „катси“ (оперативни офицери), които имаха за цел да вербуват агенти — предимно в Европа и предимно араби. Тези агенти на свой ред предоставяха информация от арабските страни, в които трудно можеха да проникнат израелци. Освен това в главната квартира на „Мосад“ имаше голям брой служби, които поддържаха дейността на чуждестранните централи. Така че Еймъс ръководеше най-големия и навярно най-важния отдел в „Мосад“. Но въпреки това той не разполагаше с влиянието на Муса.

На отсрещния край на масата седеше един широкоплещест мъжага, чиято кръгла глава излизаше направо от раменете. Врат не се виждаше и главата му изглеждаше като лепната върху туловището. Този човек беше дежурният офицер от отдела за планиране, известен още като „снабдителите“, тъй като на тях се падаше честта да предвиждат по логически път всякакви нужди, свързани с отделните операции. Те бяха в състояние да осигурят каквото и да било, в която и да е точка, по което и да е време. Независимо дали трябваше да доставят пари или транспортни самолети. Много рядко се случваше да не могат да удовлетворят някаква нужда. Задължително присъстваха на всички извънредни съвещания.

Муса, който се беше настанил до Еймъс, изглеждаше отегчен в очакване на началото. За да не скучае съвсем, той си изрязваше малки квадратчета от един лист хартия с надеждата да предизвика някоя глупава забележка от страна на седналия наблизо дежурен психиатър.

— Дали не е вече време да започваме? — нервно изломоти Еймъс.

Той изгаси цигарата си и веднага посегна за друга. Установи, че неговите са свършили, протегна се към пакета на Марк, извади една цигара и хвърли пакета обратно на масата. Бяха се събрали преди по-малко от двайсет минути, а във въздуха вече висеше гъста димна завеса.

Марк се обърна към Муса, който кимна и каза:

— Е, мисля, че достатъчно дълго чакахме всички да се съберат. Ще започнем в този състав, а после ще въведем закъснелите в ситуацията.

— Няма никакво отклонение от шифъра и паролите — изрече Марк със сух механичен глас, взирайки се в листа пред себе си. — Съобщението е дошло чисто, без сигнали за извънредна ситуация. Проверено е, че стилът не е подправен. С една дума, съобщението изглежда истинско. Така, сега…

В този момент се намеси Еймъс. Бледото му лице се беше зачервило.

— Марк, на кого ги разправяш всички тези работи? Ние тук да не сме някакви хлапаци? — Гласът му звучеше остро, раздразнено. — Я зарежи тези глупости и мини към съобщението. На всички ни е ясно, че вече си проверил разните там подробности. Така че карай направо. Времето върви.

Марк изгледа Еймъс със зле прикрита неприязън. Тъкмо се готвеше да му отговори, когато в залата влезе Арик с няколко чаши кафе.

— От отдела за секретни комуникации — каза той усмихнат, остави подноса на масата и веднага излезе.

Марк се наведе напред и започна да чете, докато останалите си разбъркваха кафето.

— Първо — каза той и се изкашля, — в Европа се организира нова терористична група. Второ…

Марк изчака всички да утихнат:

— … групата ще оглави просирийски палестински офицер с прякор Лисицата. Трето, планират скорошна акция.

На това място си пое дъх и огледа масата. Вече всички слушаха внимателно.

— Четвърто, в операцията участва бивш агент на „Щази“ (твърди се, че разполага с внедрен агент в „Мосад“). Пето…

В този момент настана суматоха, тъй като всички започнаха да говорят едновременно.

— Тихо! — изкрещя Муса. — Казах тихо! Каква е тази шумотевица? Оставете човека да довърши.

— Внедрен агент ли каза? — попита Еймъс, сбърчи зачервеното си чело и отправи поглед към Марк, при което очилата се свлякоха по носа му.

— Просто чета какво пише тук — спокойно отговори Марк и продължи: — Ще получа допълнителна информация след няколко дни. Шесто, скоро ще отпътувам за Европа. Ще изпратя потвърждение. Последната точка се отнася за възнаграждението, което иска агентът. Това е всичко.

Той хвърли листа пред Еймъс, сякаш искаше да каже: „Ето, виж сам.“ Еймъс се изправи и вдигна ръце в знак на изумление.

— Това ли е всичко? Друго няма ли?

Марк направи усилие да изпише на лицето си невинно изражение и каза:

— Това е всичко.

— Кой е агентът, Марк? Кой, по дяволите, е агентът? — нервно попита Еймъс.

— В момента не разполагаме с такава информация.

Еймъс се спусна напред е разтворени челюсти като акула, която е надушила кръв.

— За да свикате това съвещание, вие обявихте червен сигнал и ситуация „подводен камък“? Прав ли съм?

Той спря и на лицето му се появи язвителна усмивка. Марк кимна.

— Така, а сега ще ме поправите, ако нещо бъркам — продължи Еймъс, — но мисля, че червен сигнал се обявява, когато постъпи информация за предстояща терористична акция.

Спря за момент и си дръпна от цигарата.

— А „подводен камък“ означава, че агентът е бил вербуван и разработен от римската централа — допълни той.

После стрелна с поглед Марк и стовари ръка върху масата. Чашките подскочиха.

— Това е моя територия!

Пое си дълбоко дъх, без да отмества пронизващия си поглед от Марк, и просъска:

— Ще ми се сега да повториш какво каза за името на агента и за информацията, с която разполагате.

— Съжалявам — каза Марк, — не мога да ти съобщя името му.

— Дано добре да си се подсигурил, Марк, защото ще се целя лично в теб. Преди да съм се прицелил обаче, ще ти дам още един шанс.

Той се поизправи и продължи:

— Кажи ми сега кой е агентът. Или пък ми обясни — но гледай да измислиш добра причина — защо не искаш да ми кажеш.

Марк гледаше Еймъс с неподправена омраза.

— Знам, че си голяма клечка — каза той — и че можеш да ме изриташ чак в миланската централа. Сигурен съм, че ще се погрижиш да се пенсионирам там като дребен чиновник. И друг път си ме заплашвал. Но докато аз съм шеф на този отдел, няма да ти позволя да ми нареждаш какво и кога да ти съобщавам. Така че, сър, не се надявайте да получите друга информация.

— Ама какво става тук? — каза Еймъс с глуповата усмивка. — Откъде ти дойде тази наглост? Нямам време да се занимавам с игричките ти, Марк. При теб ли е арабският оригинал на съобщението?

— Не, но мога да гарантирам за качеството на превода.

— Знам, че можеш. Само че документът е важен и предпочитам да го видя в оригинал.

— Няма проблеми — каза Марк и натисна един от бутоните на разговорната уредба. — Арик?

— Да?

— Донеси ми арабския оригинал на съобщението.

— Ще трябва да го взема от преводачите на първия етаж. Дано да са там.

— Добре. Вземи го и го донеси направо тук.

— Разбрано — каза Арик.

В следващия момент в залата се вмъкна Ави с чаша кафе в ръка. Той отиде при младежа с голямата черна книга. Младежът му отстъпи мястото си и Ави седна, без да промълви и дума. Само кимна за здрасти на Еймъс.

Марк забеляза този поздрав. Той знаеше, че Ави е протеже на Еймъс, и именно затова искаше да се освободи от него.

Без да обръща внимание на Еймъс, Марк си взе чаша кафе от подноса. Сръбна леко, опитвайки се да избегне едро смлените частици, които плуваха на повърхността.

— От този момент нататък — заяви Еймъс — това съобщение е извън компетенцията на съвещание, свикано по червен сигнал. Материята касае моя отдел, така че ще се съберем отново в кабинета ми след примерно десет минути.

Той избута стола си назад и обръщайки се към Марк, продължи:

— Веднага щом се появи твоят човек, го изпрати при мен с оригинала. Ти можеш да си ходиш. Ти също.

Последното се отнасяше за дежурния офицер.

— Повикай шефа си. Тази работа не е за твоя ранг.

— Чакай малко. Я успокой топката — изръмжа Муса, като произнасяше всяка дума бавно и провлечено. — Аз не мисля, че работата е вече извън компетенцията на този форум.

Той се облегна назад. Имаше съвсем спокоен вид.

— Изграждането на нова терористична група и недвусмисленото предупреждение за предстояща терористична акция, както и съществуването на евентуален внедрен агент едва ли може да се счита за материя, която касае само теб. Кое те кара да мислиш така, Еймъс? Обясни ми, защото нещо не разбирам.

— Съобщението е било изпратено от агент на „Мосад“ — сепна се Еймъс. Неочакваната намеса на Муса го завари неподготвен и сякаш го извади за момент от равновесие. — Аз отговарям за информацията, която постъпва от агентите, и следователно този проблем е от моята компетенция. Знаеш ги тези неща не по-зле от мен. Когато топките ти горят, сам си си пожарникар.

— Съжалявам, приятелю, но не мога да се съглася с теб — отвърна Муса. — Тъй или иначе ще се наложи да обсъдим проблема с експертите от разузнаването, които следят процесите в терористичния свят. За да добием вярна представа, ще трябва да привлечем и хората от контраразузнаването. Така че просто се успокой.

Муса се усмихна и продължи:

— Не ме разбирай погрешно. Ако искаш сега да си излезеш, никой няма да те спре. В края на краищата живеем в свободна държава. Но се откажи от идеята да поемеш нещата в свои ръце. Както се казва, напразно си хабиш патроните. Случаят ще бъде разгледан на съвещание на командния състав.

— Ти нямаш право да свикваш такова съвещание, Муса — каза Еймъс и се отправи към вратата. — Това въобще не е твоя работа.

— Когато нещата опират до сигурността на операциите, до безопасността на нашите хора и централи — а според мен ситуацията в момента е рискова — съвсем ясно е, че имам право да свикам съвещание на командния състав.

— Скъпо ще ми платиш за всичко това! — отсече Еймъс на излизане, пронизвайки с поглед Марк.

— За какво беше цялата тази дандания? — попита Безвратия.

Очите му стрелкаха Муса, който се надигна от стола и каза:

— Просто изиграхме ситуацията по правилата, приятелю. Иди сега да повикаш шефа си. — После се обърна към Марк: — Доведи ми шефа на контраразузнаването. Въведи го в ситуацията, а после се обади на хората от разузнаването. И тях ще трябва да ги включим. Аз ще си бъда в кабинета. Звънни ми, след като им обясниш какво е положението. Междувременно започни да събираш съвещание на командния състав.

— Мисля, че инициативата за такова съвещание може да излезе само от кабинета на директора — отбеляза Марк, леко смутен.

— Аз ще говоря с шефа и ще му обясня как стоят нещата. Ти просто имаш грижата да събереш тук всички. Ясно ли е?

— Ясно. Добре.

Марк беше изморен. Очевидно сблъсъкът с Еймъс го беше изтощил. Не се случваше често един щабен офицер да влезе в пререкания с оперативник, при това от висшите нива на йерархията.

Без да каже нито дума повече, Муса излезе. Марк остана сам в залата. Той повика Ави при себе си и му нареди да подаде сигнал за съвещание на командния състав в кабинета на директора. Такива съвещания се провеждаха в извънредни ситуации и предполагаха присъствието на всички шефове на отдели. След като сам се обади на някои от офицерите, Марк седна отново да прочете съобщението. Не беше изключено това да е игра на сирийското разузнаване. Той отново извади досието на агента върху екрана и се взря в синкавия фон, изпъстрен с открояващи се бели букви.

Почти цял час остана пред екрана. Информацията, която през последните две години им предоставяше това сирийско копеле с кодово име „Секирата“, беше направо феноменална. Марк се обърна към клавиатурата и набра командата, която извикваше оперативното досие на агента. След няколко секунди екранът стана червен и на него излязоха жълти букви. В горния край се появиха думите ОПЕРАТИВНИ СВЕДЕНИЯ.

Марк прочете първия ред. РАЗРАБОТВАЩ ОФИЦЕР: НЕЙТЪН СТОУН (ХЛАПЕТО). Той беше чувал за Нейтън. Знаеше го като оперативник, който действа на предната линия. Навремето работеше в брюкселската централа, но имаше право да вербува агенти навсякъде. Операцията по вербуването на Секирата беше започната в Лондон и приключена в Рим. Цялата работа беше добре пипната. В това нямаше нищо чудно, като се има предвид репутацията на Нейтън.

Тъй като арабите биват вербувани предимно в Европа, а работят в родните си страни, те се водят на отчет в централата, която първоначално ги е разработила. В случая това беше римската централа. Но понеже разработващият офицер вече не работеше там, а агентът не беше прехвърлен на друго място, Марк разбираше, че пред Муса се открива широко поле за маневриране.

 

 

Муса грабна телефона, преди още да е седнал зад масивното дъбово бюро в кабинета си, който се намираше един етаж по-надолу от отдела за секретни комуникации. Този телефон осъществяваше сигурна директна връзка със специална телефонна централа, чрез която можеше да говори с когото пожелае.

— Дай ми Хлапето — нареди Муса, използвайки кодовото име на Нейтън Стоун.

— Няма го в сградата — каза гласът отсреща. — Ще трябва да го потърся. Искате ли да ви се обадя, като го намеря? Или да му предам някакво съобщение?

— Веднага щом го откриеш, го свържи с мен. Спешно е.

— Добре — каза другият и линията прекъсна.

 

 

Когато телефонът на бюрото му иззвъня, Муса първо изтърси цигарата си в пепелника, остави я и едва тогава вдигна. Със слушалка до ухото, той се отпусна назад в голямото черно кожено кресло.

— Ало?

— Муса? — чу се гласът на Нейтън.

— Здравей, приятелю — каза Муса. — Трябва да поговорим. Кога можеш да дойдеш?

— Какво се е случило? Всичко наред ли е?

— Май че имаме проблеми с едно от твоите дечица.

— Да не са го спрели за превишена скорост?

— Не, не мисля. Добре, кога да те чакам?

— След около час, час и половина.

— Ще отидеш в кабинета на Амир. Знаеш ли къде е?

— Този Амир моят състудент ли е?

— Именно. Изчакай ме там. Недей да идваш в основната сграда. Ще ти обясня всичко, като се видим.

— Няма проблеми — каза Нейтън и затвори.

Муса обърна стола си с лице към огромната карта на света, на която беше изобразена чартърната въздушна линия на „Мосад“. Беше доволен, че разработващият офицер е Нейтън. Този четиридесет и три годишен смелчак беше един от най-добрите оперативници на „Мосад“. Муса се гордееше с него, тъй като се ласкаеше да мисли, че го е научил на много от тънкостите в занаята. Преди години, когато все още оглавяваше академията на „Мосад“, разположена на не повече от петстотин метра от сегашния му кабинет, Нейтън беше най-добрият му студент. По онова време устата му знаеше много и това бе единственият му недостатък. А също и най-голямото му достойнство.