Виктор Островски
Лъвът от Мосад (37)

XXXVII

Карл седеше с няколко души от екипа си в малка къща, разположена на края на не особено дълга чакълена писта. Отвън се виждаше черно-син хеликоптер „Дюфен“, който носеше всички маркировки на френската полиция. Всички мъже в стаята с изключение на Карл бяха облечени със светлокафявите униформи на специалния отряд за борба с тероризма към френското вътрешно министерство. Карл нае този и още два такива хеликоптера преди няколко дни. Хората му ги пребоядисаха и залепиха съответните надписи.

— И така, нека още веднъж да повторим всичко отначало, за да сме сигурни, че сте запомнили плана — каза Карл. — Кажи ни сега как точно ще действаме — обърна се той към един широкоплещест брадат мъжага, който приличаше на борец тежка категория. — Не забравяйте, че няма връщане назад. Може дори да се наложи да ускорим малко нещата, защото Феликс продължава да мълчи.

Четиридесет и пет годишният рус гигант говореше със силен баварски акцент. В средите на терористите го знаеха с прякора Сержанта. Беше служил няколко години като наемник в Конго.

— Първо — започна той, — ще изчакаме да видим какво ще стане с онези терористи в селската къща. Полицията скоро ще пристигне там и тъй като те си мислят, че полицаите са преоблечени израелци, ще открият огън по тях. Няколко информационни агенции ще бъдат предварително уведомени за новината и тя много бързо ще попадне във всички световни средства за информация. Най-логично е да се стигне до извода, че терористичната група е заела позиция на това място с цел да ликвидира палестинската делегация. Ще настане голяма суматоха. Ние знаем от сигурен източник във френската полиция — един стар приятел от Легиона, — че в случай на извънредна ситуация няколко хеликоптера ще преместят палестинците на ново безопасно място. Затова можем да сме сигурни, че охраната на вилата няма да бъде особено бдителна. Хеликоптерите ще излетят от три различни точки. По един-два от всяка точка. Общо взето, достатъчно на брой, за да поемат всички членове на делегацията. Както знаете, ние сме подготвили още два такива лагера, които са разположени по средата между хеликоптерните бази на полицията и целта. Когато се получи сигналът за преместване на палестинците, ние ще се приготвим за излитане. Щом спасителните хеликоптери се появят над главите ни…

На това място той направи пауза и дръпна платнището, което покриваше една кутия с четири противовъздушни ракети съветско производство. Тези ракети, наричани популярно „жаби“, се изстрелваха от рамо. След като показа ракетите, гигантът продължи:

— Значи, когато ги видим над главите си, ще ги свалим ето с тези чудесии. И трите ни бази са снабдени с такива ракети. Няма начин да се измъкнат. Не забравяйте, че пилотите нищо няма да подозират и ще си следват неотклонно курса. Кой би могъл да предположи, че някой ще тръгне да сваля полицейски хеликоптери с ракети, при това в покрайнините на Париж. Ако кажеш подобно нещо, ще те помислят за смахнат.

Бойците от групата се разсмяха. Всички до един бяха стари пушки, но въпреки това изглеждаха доста напрегнати. Едрият баварец продължи:

— Знаем и честотите, на които ще предават спасителните хеликоптери, тъй че ще можем да ги подслушваме. След като ги унищожим, нашите хеликоптери ще излетят веднага и ще поемат техния курс. Ще възстановим връзката с контролния център на полицията и никой няма да се усъмни, че се е случило нещо нередно. Ще продължим общуването с центъра по естествен начин, защото преди това ще сме ги подслушвали. Колкото до системата на радиопредаване „свой или чужд“, с която всички самолети и хеликоптери удостоверяват принадлежността си, няма да се наложи да я използваме, тъй като няма да кацаме на летища. Възможно е от някоя точка да не излети нито един хеликоптер, а от друга да излетят примерно два. Това не променя нещата. Експлозиите наистина ще бъдат забелязани, но докато вестта за тях стигне до съответните власти, ние отдавна ще сме приключили операцията.

След тези думи на бавареца Карл се обърна към един дребен човек, който седеше в изтъркан платнен шезлонг:

— Ти ще продължиш оттук нататък.

Този човек беше известен с прякора Топо (на италиански „плъх“) и заемаше доста висок пост в йерархията на „Червените бригади“. Участваше в тази акция, защото се чувстваше лично задължен на Карл, който преди години му беше помогнал при отвличането и убийството на Алдо Моро.

— Значи така — започна италианецът, без да си прави труда да става, — щом овладеем положението във въздуха и успеем да се включим в полицейските радиочестоти, ще подходим към целта от три направления и ще се подготвим за кацане около самата вила. Ще наредим на охраната да подсигури района, като по този начин ще ги отдалечим от основната сграда. С това ще падне последната пречка. Хеликоптерите ни ще кръжат ниско около вилата. Трябва да са готови да отлетят във всеки един момент. А ние ще влезем вътре и ще избием всички с изключение на няколко телохранители, които ще раним леко. Важно е да ни чуят как си говорим на иврит. И бомби да хвърляме в сградата, никой няма да чуе, защото кръжащите хеликоптери ще вдигат достатъчно силен шум.

— Великолепно — каза Карл. — Накрая, след като си свършим работата, ще се върнем отново в началните точки, ще се отървем от хеликоптерите и всеки ще си поеме по пътя. Среща след трийсет и шест часа в Дамаск. Наслука!

Те отвърнаха в хор:

— Наслука!

Карл беше доволен. Всичко вървеше по план. Знаеше, че ще сполучи. Вече надушваше кръвта и ароматът й го възбуждаше.