Виктор Островски
Лъвът от Мосад (28)

XXVIII

Нейтън знаеше, че екипът на „Кидон“ е по петите му и въобще не бива да се задържа на място. Двамата с Гамил хванаха такси до едно малко летище в покрайнините на Париж. Щяха да летят за Атина.

Гамил уреди полета чрез някакъв приятел, който му дължал услуга още от „доброто старо време“. За ливанеца това беше периодът, когато въртял доходоносен бизнес с наркотици. Когато се качиха на самолета, той започна да псува фалангистите, които му взели хляба от ръцете.

— Мръсници отнели мой бизнес. Тях не грижа за Ливан. Правят пари, както и аз прави, само че не държат пари в страната. Казват големи патриоти, обаче има сметки в швейцарски банки!

Той продължи да ругае почти през цялото време на полета, който за щастие не беше особено дълъг. Малко преди да се свечери, двамата се настаниха в един атински хотел.

— Утре сутринта ни чака сериозна работа — каза Нейтън. — Гледай хубаво да се наспиш.

Нейтън беше напълно отстранен от системата и този факт никак не го радваше. Ситуацията ставаше особено критична, защото вече всички врати бяха затворени. Той не можеше да заспи. Знаеше, че не е от стреса или от напрежението, защото беше заспивал и при по-сложни обстоятелства. Добрият войник няма право на избор.

Нещо друго го терзаеше тази нощ. На другия ден имаше уговорена среща с Надин. Тя не се обади и това означаваше, че всичко е наред, но въпреки това, щом затвореше очи, лицето й се появяваше пред погледа му. Притесняваше се за нея. Чувстваше се отговорен за това момиче. Имаше обаче и още нещо — липсваше му. Струваше му се странно, защото бяха прекарали съвсем малко време заедно, но не можеше да отрече, че е вярно.

На другата сутрин Нейтън каза на още сънения Гамил:

— След няколко часа те искам в един малък ресторант. Казва се „Фацо“ и е на няколко преки от „Хилтън“. Ще седнеш на някоя маса и ще си поръчаш нещо за ядене. — Нейтън се усмихна. — Това последното май че нямаше смисъл да ти го казвам.

— Нямаше — отвърна Гамил и пусна дълга прозявка. — За яденето може да ми вярваш. Щом в ресторант, аз яде. Какво искаш от мен да направи? Знам, че не докарал мен от Бейрут да опитва гръцка храна.

— Правилно. В ресторанта ще се срещнеш с една жена. Ще ти опиша как изглежда, но най-важното е, че ще носи със себе си зелена чанта, голяма колкото телефонен указател. Тя е ливанка, тъй че сам ще избереш на какъв език да я заговориш.

— Ще говори на английски.

— Нямам нищо против, щом така ти е по-лесно. Като я видиш, ще я попиташ как можеш да стигнеш до американското посолство. Ако тя ти отговори, че не знае, но може да те упъти как да стигнеш до британското, значи е момичето, което ти трябва. Ще й кажеш, че те праща Кевин и ще й предадеш да се обади на този номер от централната поща на площад „Омония“. Разбра ли?

— Ти мен за глупак ли мисли?

— Не. Ако те мислех за глупак, нямаше да те взема на работа.

— Кажи ми, госпожица, която аз срещам, казва Надин, нали? Съща, която ти посетил онази нощ на брега?

Гамил повдигна въпросително едната си вежда и се наведе над масата.

— Ах ти, кучи сине! Значи си знаел!

— Как да не знае, когато те видял да влиза в къща на дъщерята на Абу Набил! Аз те наблюдавал още първи път, когато ти отишъл на бряг с лодката.

— Добре тогава, щом я познаваш няма да ти я описвам. Но ще трябва все пак да минеш през паролите, защото тя не те познава… Всъщност ти май че искаш още нещо да ми кажеш?

— Не, нищо. Само дано работа, с която се захванали, не много опасна, щом Надин замесена в нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз трябва каже на дъщеря на Абу Набил да прави нещо и искам сигурен, че безопасно за нея. Иначе ще си имам работа с неин баща — засмя се Гамил.

— Значи аз вече здравата съм загазил, защото в момента тя се намира в много опасна ситуация. Надявам се, че ти ще направиш всичко възможно да намалиш тази опасност. Прав ли съм?

— И още как. Но какво в име на Аллах ние прави тук?

— Мисля, че се бяхме уговорили да ми помагаш срещу чуждестранен паспорт, без да задаваш излишни въпроси. Така ли беше?

— Така.

— Е, тогава, като стане време, ще отидеш в ресторанта и ще предадеш съобщението.

Гамил тръгна към 11,30. Нейтън излезе малко след него и спря едно такси. Шофьорът на жълтия опел разбираше правилата за движение по свой си начин. Нейтън реши пак да му се обади, когато му се наложи да посплаши някого.

Той влезе в един малък ресторант на другия край на града. Знаеше, че автоматът работи, защото се обади оттам преди няколко часа. След като си поръча нещо за обед, каза на сервитьора, че името му е Кевин и очаква да го потърсят по телефона. Младежът очевидно се зарадва на усилието на туриста да говори на гръцки. Хареса му и десетдоларовият бакшиш. Той отговори на добър английски:

— С най-голямо удоволствие ще ви повикам, мистър Кевин.

— Защо не ми казахте, че говорите английски?

— Стори ми се, че ви е забавно да си кривите езика на гръцки. Не ми се искаше да ви прекъсвам.

Сервитьорът се усмихна сърдечно и се насочи към съседната маса.

Половин час по-късно повика Нейтън на телефона. Обаждаше се Надин. Гласът й трепереше. Очевидно нещо не беше наред.

— Надин, какво става? — попита той.

— Трябва да се видим — каза тя. — Утре ще дойде човек, който ще даде нареждания за операцията. Ще се проведе през един от следващите няколко дни. Искам да говоря с теб.

— Кога трябва да се върнеш в апартамента?

— Късно тази вечер. Казах на Халим да не ме чака, защото ще се задържа в ресторант „Плака“.

— От пощата на площад „Омония“ ли се обаждаш?

— Да, твоят човек ми каза да ти звънна оттук.

— Чудесно. Виждаш ли площада от мястото където си застанала?

— Съвсем малка част. Чакай малко.

След кратка пауза тя добави:

— Така. Сега го виждам по-добре.

— На едно от зданията трябва да има огромна реклама на „Кока-кола“. Всъщност тя заема почти цялата странична стена.

— Да, видях я. Точно срещу мен е.

— Искам след около половин час да застанеш пред тази сграда. Ще убиеш този половин час в магазина за козметика вляво от пощата. Разбра ли ме?

— Да.

— Когато излезеш от магазина, няма да пресичаш площада. Ще обиколиш обратно на часовниковата стрелка. Ще изчакаш пред сградата десетина минути. Ако през това време не се появя, ще се върнеш по обратния път и отново ще влезеш в магазина. Аз ще те потърся там.

— Но защо просто не дойдеш да ме вземеш?

— Защото не искам да поемам излишни рискове.

— Няма страшно. Вече познавам хората, с които работя, и съм сигурна, че не са ме проследили.

— Ти имаш поглед само върху част от играта. Знам какво върша. Повярвай ми.

— Добре. До скоро.

Нейтън нямаше време да си довърши обеда. Той даде на сервитьора две двайсетдоларови банкноти.

— Мисля, че това урежда сметката. Аз трябва да изчезвам. Задръжте рестото.

Той моментално се озова пред вратата и спря първото такси.

— „Синтагма Омония“ — каза на шофьора и сложи една двайсетачка на предната седалка. — Искам да стигна за нула време.

Шофьорът ясно разбра какво искат от него, особено след като видя втората банкнота в ръката на Нейтън. Вместо за половин час пристигнаха за петнайсет минути. След опасни завои по разни тесни странични улички спирачките изскърцаха и колата спря на площад „Омония“.

За съжаление таксито го свали в източната част на площада точно срещу мястото, където трябваше да бъде по план.

— По дяволите! — процеди той през зъби и се затича. Трябваше да заобиколи по първата успоредна на площада улица, защото би било лудост да пресече напряко. Ако следяха Надин, щеше да се пъхне право в ръцете им. Целта му беше да стигне до една сграда от другата страна. От стълбището на втория етаж щеше да има видимост към целия площад с изключение на една малка зона, закрита от няколко палми.

Имаше още време, но искаше да заеме позиция, преди момичето да е излязло от магазина, за да се увери, че никой не я следи. Той стигна до сградата и изтича нагоре по стълбите. Задъха се. Сякаш всяка изпушена цигара оживяваше в гърдите му. Приближи се до прозореца и тъкмо в този момент Надин излезе от магазина. Засега не се виждаше съмнителен човек зад гърба й. Дългите й снажни крака, едва прикрити от късата, тясна поличка, се сляха с тълпата от крачещи хора. Беше обедно време и служителите от околните учреждения излизаха в почивка.

Нейтън реши да изчака, докато Надин се скрие зад ъгъла. Ако имаше опашка, именно на това място трябваше да се покаже наяве.

Той не забеляза нищо подозрително. Вече сърце не му даваше да стои на едно място и започна да взема стълбите надолу по две наведнъж.

— Надин — извика той от вратата и й махна с ръка.

Тя се усмихна и се приближи до него. Спря само на няколко сантиметра от лицето му. Нейтън едва обузда първоначалния си импулс да я прегърне. В края на краищата стисна ръката й.

— Страхотно изглеждаш. Как вървят нещата при теб?

— Благодаря ти. Мисля, че се справям.

Големите й зелени очи светеха като смарагди. Как искам да се удавя в тези очи, помисли си той. В този момент зад гърба му отекна силна експлозия. Той реагира инстинктивно. Сграбчи Надин, вкара я във входа и я прикри с тялото си. Никога не би позволил да й се случи нещо лошо. Едва когато се обърна, осъзна, че експлозията е дошла от ауспуха на една кола, която се опитваше да запали, Нейтън й се усмихна и тя го възнагради със същото.

— Хайде да се махаме оттук — каза той.

— Къде мислиш да отидем?

— Знам едно място, на което със сигурност никой няма да ни безпокои. Хайде.

След тези думи той спря едно такси.

 

 

Нейтън отдавна беше открил, че възвишението Ликавитос е точката, от която най-добре се виждаше градът. Ако не беше смогът, който покриваше Атина през деня, гледката щеше да е зашеметяваща, каквато наистина беше преди време. Сега въздействаше само през нощта.

На слизане от колата той подаде ръка на Надин и си каза, че трябва да превъзмогне трепета на хлапак, който за пръв път излиза с момиче. Освен всичко друго тя все още беше заложница в тази операция и ако Нейтън позволеше на емоциите си да се отприщят, щеше да е най-добре да зареже цялата работа и да се прибере вкъщи. Едва ли точно вкъщи сети се той.

Двамата влязоха в парка. Нямаше почти никакви хора. Само тук-там по полянките се целуваха влюбени двойки. Избраха една дървена пейка до стеблото на голямо, старо смокиново дърво. Под сянката му беше приятно хладно, а гниещите смокини излъчваха сладък аромат. Изведнъж Нейтън забеляза, че Надин гледа земята зад пейката и се изчервява. Наоколо беше затрупано с презервативи. Той се обърна към нея и се усмихна.

— Съжалявам, но тук наистина сме в безопасност. Явно обаче не само ние мислим така.

Двамата се разсмяха, след което Нейтън продължи:

— Нощно време това място се превръща в спалня под открито небе. Младежите си устройват безкрайни оргии.

— Значи по-добре да не идваме тук нощно време.

— Не се плаши, няма да идваме. Кажи сега какво става апартамента?

— В момента нищо не става, но както ти казах, утре се очаква да пристигне човек, който ще даде конкретни указания за операцията. После ще отпътуваме за мястото на събитието. Ти каза, че трябва да сме много внимателни. От кого най-вече трябва да се пазим?

— От моите хора. Апартаментът се подслушва и „Мосад“ го държи под наблюдение през цялото време. Не изпускат терористите от очи.

— Значи твоите хора също по някакъв начин участват в предстоящия атентат, така ли?

— Мислех, че ти е ясно.

— Да, ясно ми е, но въпреки това ми е трудно да го повярвам.

Нейтън продължи да й задава въпроси за терористите. Интересуваше се как изглежда всеки от тях и с какво оръжие разполагат. После попита какво правят в свободното си време, кой командва парада. Безкраен поток от въпроси, чиито отговори пораждаха нови въпроси. В един момент доби впечатлението, че едва ли не лично познава терористите.

На другия край на пейката се настани млада двойка. Още при първата страстна целувка Нейтън каза:

— Хайде сега да отидем някъде да хапнем.

Минаха по една криволичеща алея и излязоха пред приятен ресторант с просторна тераса, от която се откриваше гледка към целия град. Седнаха на малка кръгла маса до каменния парапет на терасата. От запад задуха лек ветрец, който проби смога над Атина.

— Какво мислиш да предприемеш, когато получиш цялата необходима информация? — попита Надин.

— Ще направя всичко възможно, за да ги спра. Засега не мога да кажа нищо по-конкретно. — Нейтън извади от джоба си една снимка и я показа на Надин. — Виждала ли си този човек?

Тя се загледа в лицето на снимката.

— Не, мисля, че не съм.

— Няма значение. Просто бях длъжен да те попитам.

— Кой е той?

— Струва ми се, че той е човекът, който стои в дъното на цялата игра, но все още не съм сигурен. А и няма как да разбера. Поне засега. Все едно. Хайде сега да видим какво ще правим по-нататък.

Нейтън спря, защото в този момент сервитьорът им донесе обеда. Той остави чиниите с печена риба и салата и наля в чашите им вино. Нейтън погледна Надин и нежно й се усмихна. Келнерът се отдалечи и той продължи:

— Не мога да идвам при теб, защото те следят всеки твой ход. На всичко отгоре и мен ме преследват. Затова ще използваме Гамил като свръзка. Какво мислиш за него?

— Струва ми се добър човек. Вярваш ли му?

— Колкото може да се вярва на един непознат, но нямам друг избор. Трябва ми помощник, а той е единственият, когото имам подръка.

— Защо не ми каза? Щях да ти намеря човек.

— Нещата доста се промениха, откакто се видяхме за последен път. Но не се плаши. Всичко ще бъде точно.

— Всъщност сега имаш нужда от ангел пазител.

Той се усмихна.

— Така е, само че единственият ангел, когото искам до себе си в момента е зает с друга работа.