Виктор Островски
Лъвът от Мосад (20)

XX

Международното летище в Бейрут се намира само на няколко мили южно от центъра на града, но на Нейтън му трябваше цял час да стигне до там с такси. Като се изключат няколко дупки от куршуми по задната врата, жълтият мерцедес беше в отлично състояние, но някакъв военен контролен пост задържаше движението по булевард „Рамлет Ел Байда“ поне една миля напред. Шофьорът загуби търпение и сви по улица „Венецуела“, която Нейтън познаваше от времето на службата си в морската пехота. След това арабинът се отклони надясно по авеню „Камил Шамун“ и се отправи на юг с бясна скорост.

На кръстовището пред летището имаше втори контролен пост, този път на ливанската полиция. Претърсваха всички коли, но не съвсем щателно, тъй че след десет минути таксито на Нейтън най-после, стигна до терминала. Той видя Надин, която чакаше на една от скамейките. Тя му махна. Изглеждаше страшно елегантна в сивия си костюм. Прекалено е красива, помисли си Нейтън. Халим едва ли си представяше племенницата по този начин. Той очакваше да види момиче, което прилича на студентка и бяха длъжни да оправдаят очакванията му.

— Извинявай — каза Нейтън, — но ще трябва да облечеш нещо по-спортно. Истинската племенница не би се появила в такъв тоалет.

— Наистина. Трябваше сама да се сетя. Ще отида да видя какво може да се направи.

Тя си взе куфара и тръгна към тоалетната. През това време Нейтън отиде да се регистрира за полета. Самолетът му излиташе четиридесет минути след този на Надин. Когато се върна, тя вече го чакаше. Сега беше със семпла памучна рокля. С колана й си беше привързала косата отзад. Широката дреха прикриваше донякъде извивките й, макар че съблазнителният й вид трудно можеше да се заличи.

— Така е по-добре — каза Нейтън, — макар че и сега си твърде красива.

— Надявам се да ми простиш за това — усмихна се Надин.

— Обади ли се?

— Да, малко преди да дойдеш. Каза, че ще ме чака на летището и че имал новини за мен. Опитах се да измъкна нещо, но той отсече, че този разговор не бил за телефон.

— Чудесно. Значи просто не иска да ти съобщи за смъртта на чичо ти, за да не се откажеш. Когато ти каже, трябва да се направиш на шокирана, но гледай да не преиграваш. Помни, че не си била чак толкова близка с чичо си.

— Няма страшно. Знам как да го изиграя.

— Знаеш ли дали Басам е прибрал момичето?

— Задържа я и сега е тук. Отиде да ми купи билет.

— Какво? — Нейтън почувства как кръвта нахлува в главата му. — Какво значи това? Кой остана при момичето?

— Той ме увери, че тя не може да избяга. Ето го, идва.

Нейтън се обърна да види Басам, който се приближаваше към тях, облечен с омърляна бяла памучна галабия. Беше небръснат и имаше уморен вид. Той подаде билета и бордовия пропуск на Надин, а после кимна на Нейтън и изрече обичайния арабски поздрав:

— Ahlan wa sahlan ya afendi.^[1]

Нейтън каза на Надин, без да отмества поглед от едрия арабин:

— Попитай го за момичето. Кого е оставил при момичето?

Тя избълва няколко думи. Докато чакаше отговор, Нейтън не свали очи от лицето на Басам. Арабинът се усмихна и отговори на Надин. После даде на Нейтън някакъв ключ.

— Всичко е наред — преведе Надин. — Момичето е на сигурно място, където никой не може да я открие и не е необходимо постоянно да има човек при нея. Басам ме помоли да ти припомня, че никога не би подложил на риск моята безопасност.

— Какъв е този ключ?

— Каза, че е за един от онези сейфове. — Тя посочи една отделена секция на терминала. — Номерът на сейфа бил изписан на ключа. Там имало нещо за теб. Някакъв талисман.

Басам кимна и на двамата, каза нещо на Надин и се отдалечи.

— Чакай малко… попитай го… Къде тръгна така изведнъж?

— Твърди, че има да изпълнява поръчки на друг човек. Надява се един ден отново да се видите.

— Какъв може да е този талисман? Как мислиш?

Нейтън стана нервен. Не му се искаше някак си да отваря някакъв сейф, след като е получил ключа за него от човека, на когото Абу Набил е поверил децата си.

— Нямам представа, но можеш да бъдеш сигурен, че Басам не ти мисли злото.

— А документите на момичето? У теб ли са?

Той се сети за този важен детайл, когато чу, че обявяват полета й.

— Естествено. Басам ми ги донесе. Сменил е снимката й с моята. Не забравяй, че този човек има много добри връзки.

— Ако връзките му си траят, всичко ще е наред.

На Нейтън страшно му се пушеше, но нямаше цигари у себе си.

— Успокой се — каза Надин. — Всичко ще мине по мед и масло. А сега трябва да тръгвам, ако искам да си хвана самолета.

— Не забравяй указанията ми, Надин. И най-вече гледай да не се правиш на герой. Не поемай излишни рискове. Ако се съмняваш, че нещо намирисва, по-вероятно е да си права. В такъв случай се измъкваш, и толкова.

— Ще се оправя — каза тя, имитирайки неговия глас.

Той се наведе напред и я целуна по челото. Тя се изчерви и си дръпна главата.

— За това не сме се разбирали, Нейтън. Ще правим само каквото трябва и нищо повече.

— Извинявай — измънка той, явно притеснен. — Исках само… Добре де, както и да е. Хайде тръгвай и се пази.

Тя се обърна към вратата на контролния пункт, после инстинктивно се завъртя, изправи се на пръсти и целуна Нейтън по бузата. После тръгна, без да промълви и една дума, и само след секунди изчезна сред тълпата от пътници, оставяйки Нейтън зяпнал от изумление. В един момент той видя, че хората наоколо го гледат странно и осъзна, че се усмихва сам на себе си.

Е, помисли си той, време е да стъпя на земята и да видя какво ми е оставил в сейфа онзи здравеняк. Само дано не експлодира, защото тогава в управлението на „Мосад“ няма да знаят какво да мислят. Нейтън си представи какво би станало, ако взривът го разкъса на парчета, но все пак успеят да идентифицират останките му. Все едно е бил на почивка. В Бейрут?

Сейф 189 беше последният, срещу него имаше стена. Добър избор, помисли си той. Ако гръмне, ще ме залепи за стената и няма да потроша стъкларията. Нейтън се подвоуми за миг, след което пъхна ключа и бавно го завъртя, като същевременно се измести встрани от вратата. Не последва взрив и той мина от другата страна на сейфа. Отвори вратата съвсем малко, внимателно прокара пръстите си по ръба, за да провери дали няма някаква жица или друго приспособление. Нищо не откри, но вече здраво се беше изпотил. В морската пехота често му се налагаше да обезврежда бомби и тази работа винаги го плашеше. Беше убеден, че един ден някое взривно устройство ще гръмне в ръцете му.

Сейфът беше на височината на кръста му и Нейтън трябваше да се наведе, за да надникне вътре. Отначало не можа да възприеме това, което вижда. Гледката нямаше нищо общо с действителността. В следващия момент едва се сдържа да не повърне. В сейфа лежеше главата на някакво момиче. Широко отворените му очи гледаха право в него. На лицето й беше изписано учудено изражение. Малката дървена кутия беше прилежно поставена в дъното на сейфа. Вратът беше стегнат с тел точно на мястото, където главата беше откъсната от трупа. Това обясняваше отсъствието на кръв. На кутията имаше залепена малка бележка, на която пишеше: „Затвори вратата, не заключвай.“

Басам очевидно не обичаше да рискува. Нейтън се попита дали Надин знае, но реши, че е малко вероятно. Ако знаеше, Басам едва ли щеше да обяснява надълго и нашироко, че проблемът с племенницата е решен.

Той стоеше застинал на място и не можеше да свали поглед от очите на момичето. Тя сякаш гледаше право в него. В един момент Нейтън тръшна вратата. Гадеше му се. Чувстваше се премалял. Трябваше му глътка свеж въздух, но той първо пресече салона, отиде в тоалетната и си пъхна главата под чешмата, след което попи водата с няколко хартиени салфетки. Студената вода го поосвести, но той все пак излезе на въздух. Прибра се, когато обявиха полета му. С треперещи ръце даде няколко монети за пакет цигари.

Споменът за мъртвото лице не го напусна по целия път до Виена. Той знаеше, че за дълго ще остане в съзнанието му.

Беше виждал безброй обезобразени трупове на бойното поле. Но военната атмосфера правеше зверствата някак по-приемливи за човешкия разсъдък. Към днешния случай се примесваше и чувството на вина, че по някакъв начин го е предизвикал.

Но въпреки всичко Нейтън беше длъжен да насочи вниманието си към операцията. Малко преди самолетът да се насочи за кацане, той започна да обмисля различни подходи към Секирата.