Виктор Островски
Лъвът от Мосад (2)

II

Шаби Тарик Талаат, дребен, възпълен човек на границата на петдесетте, излезе от сградата на сирийския генерален щаб и се потопи в горещия септемврийски следобед. Той не се съмняваше в достоверността на информацията, до която се добра, макар че на това заседание попадна съвсем случайно.

Ахмед Дайеб, началник на службата за национална сигурност, беше болен от няколко дни, а заместникът му, шеф на Шаби, беше повикан спешно в източносирийския град Ал-Хазака. Така Шаби се оказа представител на най-властната от тайните служби на едно свръхсекретно заседание. Отнасяха се към него с огромно уважение и му предоставиха информация, до която не би имал достъп при нормални обстоятелства.

Още в началото на заседанието той разбра, че този път е напипал златната жила, и мигновено реши да извлече от нея всичко, което може. Щеше да продава информацията парче по парче. Досега не беше получавал толкова ценни сведения. Добре съзнаваше, че те могат да го направят богат. Първо щеше да им даде да вкусят блюдото, а после щеше да ги изстисква за всяка следваща хапка. Щом заседанието приключи, той беше първият, който напусна залата.

Шаби се спусна чевръсто по стълбите, излезе от претрупаната с орнаменти в колониален стил сграда и се насочи към своето „Пежо 504“, паркирано на обичайното си място. Потегли към изхода на паркинга и мина покрай часовия, който му козирува.

Тесните улици на Дамаск не са пригодени за бързо каране. В този град е важно да умееш добре да маневрираш. Макар че гореше от нетърпение да се прибере вкъщи, Шаби поддържаше постоянна скорост, пробивайки си път през претоварените улички. Първо пресече покрития пазар „Мидхад паша“ и се насочи към Ел Малек. После подмина постройка на правителството и новата сграда на министерството на образованието и изскочи на задръстения булевард „Фарук Ел Авал“.

Слънцето прежуряше силно, макар че температурите бяха по-ниски от обичайните за сезона. Шаби беше целият в пот и бялата памучна риза лепнеше за гърба му. Той, разбира се, знаеше, че предаването на информация с нелегална радиостанция се наказва със смърт. При това, ако го хванеха, кончината едва ли щеше да настъпи достатъчно бързо. Единствено неутолимото му желание да живее богато потискаше страха от това, което му предстоеше да направи.

Караше почти инстинктивно, а съзнанието му беше другаде, заето да комбинира, да преценява, да изчислява. Така че Шаби въобще не чуваше ходжите, които от своите възвисени към запрашеното жълто небе минарета призоваваха правоверните за следобедна молитва. Въздухът беше изпълнен с тежката миризма на чевермета, които се въртят над открити скари. Страшно трудно му беше да се съсредоточи. Искаше час по-скоро да се измъкне от Сирия. Животът тук беше скучен и безличен. Шаби копнееше за блясъка на Европа с нейните звуци, миризми и жени. Особено го вълнуваха жените.

Той паркира съвсем механично колата в гаража под блока, където живееше. Стори му се, че изкачването в малката, скърцаща клетка на асансьора продължи цяла вечност. Когато най-после клетката подскочи и спря, Шаби се устреми навън, сякаш се опасяваше, че в същия този момент тя ще поеме надолу за своето последно свободно спускане в тъмната шахта.

На неговия етаж имаше четири апартамента, по два от всяка страна на един дълъг, слабо осветен коридор. Когато стигна до своята врата, Шаби се огледа нервно. Предстоеше му да провери дали малкото гумено късче, което беше поставил между вратата и рамката, си е на мястото. Щом се увери, че е сам, той извади от джоба на ризата си една визитна картичка. Докато я прокарваше в процепа, потната му ръка трепереше.

— Ако гумичката я няма, това ще значи, че някой е отварял вратата в твое отсъствие — казваше Бред, свръзката на Шаби. — Ако е още там, значи апартаментът е чист.

Шаби винаги беше готов за най-лошото. Той затаи дъх и бавно мръдна картичката нагоре по процепа. Усети, че гумичката си е на мястото, и въздъхна с облекчение. Значи и днес щеше да остане жив. Шаби върна бързо картичката в джоба си и отключи вратата. С ъгълчето на окото си забеляза някакво раздвижване и замръзна на прага. В следващия миг изпусна една шумна въздишка, защото разбра, че е видял просто пердетата в дневната, с които си играеше топлият вятър. После трескаво залости вратата и постави верижката на мястото й. В душата на Шаби като буреносен облак витаеше усещането за надвисналата над него заплаха.

През първите няколко месеца си мислеше, че в един момент ще свикне с нелегалната дейност. Вярваше, че ще му стане нещо като втора природа, с която ще се научи да живее. Но въобще не стана така. Ето че сега страхът го беше овладял изцяло. Притискаше гърдите му и не му даваше да диша. Днес Шаби щеше да се отклони от графика и да предаде съобщението по-рано. Никога не беше прибягвал до този вариант. Бред постоянно му повтаряше, че така може да се действа само при извънредни обстоятелства. Шаби беше преценил, че става дума за извънредна ситуация.

Предаването трябваше да се извърши много бързо. Шаби влезе в спалнята, свали нощната лампа от махагоновото шкафче и го обърна върху леглото. После измъкна трисантиметрова игла от портфейла си и я пъхна в някаква малка дупчица в основата на един от краката на нощното шкафче.

— Ако човек не знае къде се намира, никога не би я забелязал — със задоволство казваше Бред.

След като намушка иглата навътре в дупката, Шаби я натисна с палец. Чу се леко прещракване, вътрешността на шкафчето се разтвори, за да открие три малки черни уреда, всеки от които се намираше в отделна секция. Един от тях, предавателят, наподобяваше електронен калкулатор е миниатюрна клавиатура, допълнена от няколко червени и жълти клавиша, а също и от един-единствен син клавиш. Другите две приспособления бяха с размерите на „калкулатора“, около дванайсет сантиметра дълги, девет сантиметра широки и не повече от два сантиметра дебели.

Шаби седна и остана неподвижен няколко секунди, за да събере мислите си.

— Това е най-опасният етап от операцията, тъй като цялата техника е на показ. Гледай да не губиш време. Действай бързо! — казваше Бред. — Трябва да приключиш за нула време. Щом върнеш нещата в шкафчето, отново ще бъдеш в безопасност. Така че не се мотай!

Думите ехтяха в ушите му, сякаш Бред беше там при него, надвесен над рамото му, и изстрелваше своите строги наставления. Шаби бързо взе „калкулатора“ и бутна един малък ключ отзад. Това беше задължително действие преди всяко предаване. Ключът по някакъв начин сменяше честотите, но Шаби не беше съвсем наясно с функцията му. Достатъчно беше да помни думите на Бред, че е изключително важно да бутне ключа вдясно преди всеки сеанс. После набра съобщението. И тази процедура му се струваше удивителна. Малката черна кутийка можеше да сбие един текст от двеста думи и да го изпрати по предназначение с един-единствен кратък сигнал, като по този начин правеше засичането му практически невъзможно. Съобщението гласеше:

От Шаби

1. В Европа се организира нова терористична група.

2. Групата ще оглавява просирийски палестински офицер с прякор ЛИСИЦАТА х ЛИСИЦАТА.

3. Планират скорошна акция.

4. В операцията участва бивш агент на „Щази“ (твърди се, че разполага с внедрен агент в Мосад).

5. Ще получа допълнителна информация след няколко дни.

6. Скоро ще отпътувам за Европа. Ще изпратя потвърждение.

7. Държа да потвърдите възнаграждението за информация.

8. КРАЙ х КРАЙ.

Той натисна синия клавиш и думите изпълниха миниатюрния кристален екран над клавиатурата. Доволен от яснотата и пълнотата на съобщението, върна „калкулатора“ в съответната секция от вътрешността на шкафчето, свърза го с тънък черен кабел към втория уред и натисна един от жълтите бутони. В този момент малкият „калкулатор“ започна да закодира и да свива текста, подготвяйки го по този начин за предаване. След това Шаби свали от третия уред една малка намотка и тръгна да я развива. Мина през един френски прозорец и излезе на неголям полукръгъл балкон.

Закачи жицата за украсения с ковано желязо парапет, който щеше да служи за антена. Шаби се задържа за малко на балкона. От това място се откриваше гледка към почти целия Дамаск, замрежен от маранята на жежкия следобед. Далеч на запад се виждаше Ливанската планина. Най-високо стърчеше връх Хермон, чиято бяла корона приличаше на разпенена вълна, която е замръзнала точно преди да се разбие. Шаби хвърли поглед назад към стаята. Зелената лампичка на уреда светеше, а това беше знак, че предаването е завършено. Той бързо се върна вътре, наведе се над машинката и натисна червения бутон. Сигналът беше излетял за по-малко от секунда.

С това приключи първият сеанс. Сега трябваше да изтърпи две безкрайно дълги минути, докато зелената лампичка светне отново. Тогава щеше да повтори предаването.

— За да си сигурен, че са приели съобщението ти — обясняваше му Бред.

Шаби се приготви да чака.

Изведнъж някакъв силен трясък наелектризира зареденото му с адреналин тяло. Сякаш някой го плисна с кофа студена вода. Целият се обля в пот. Не можеше да помръдне. Продължи да трепери дори след като осъзна, че се е треснала врата в съседния апартамент. Звукът проникваше безпрепятствено през тънките стени. Той натисна червения бутон и предаде съобщението за втори път. После се захвана да навие жицата и постави всичко обратно в шкафчето. Лекото прещракване беше знак за възстановената безопасност и сигурност.

След като върна шкафчето на мястото му, Шаби се просна на леглото, сякаш бе кукла без конци. Както си лежеше, мислите му го отпратиха на едно друго място и в едно друго, макар и не съвсем отдавна минало време. Време, което сякаш принадлежеше към нечий друг живот. Рим. Готов беше на всичко, за да се върне там. Мислеше си за Керълин, за нейната гладка, млечнобяла кожа, за дългите й кехлибареножълти коси. Образът на нейните съвършени, меки черти предизвикваше напрежение в слабините му. Не си спомняше дали въобще излязоха от стаята през тези две седмици. По-скоро дали излязоха от леглото. Като се изключат занятията с Бред, останалото време беше един неразчленим, безкраен вихър от удоволствия.

Интересно, мислеше си Шаби, как в такива напрегнати моменти мозъкът се рее в миналото и цели отрязъци от него изплуват с изумителна отчетливост. Избърса с опакото на дланта потното си чело. Не му оставаше нищо друго, освен да чака. Още не беше се измъкнал от страната. Студената десница на страха пак го стискаше в прегръдките си, а смъртта безмълвно го галеше по тила.