Виктор Островски
Лъвът от Мосад (10)

X

Както се качваше след закуска по стълбите към телефонната зала, Нейтън изведнъж съзря Номер 9 и изпита истинска наслада от прекрасната гледка. Косата й беше вързана на дълга конска опашка, придържана от красива дървена шнола. В следващия момент погледът му попадна върху нейния източен, нежен врат. Почувства топлината на кожата й, когато очите му спряха върху твърдите остри гърди, които изпъваха късата й фланелка. А докато съзерцаваше краката й, прикрити само от светлокафявите къси панталони, тя го гледаше право в очите и като че ли й беше забавно. Той се притесни и направи усилие да отклони погледа си.

— Ти не закусваш ли? — попита Нейтън.

— Напротив — отговори тя и се засмя. — Приключих със закуската преди около час.

— Какво става с Абдул и Костело?

— Спят. Прибраха се към дванайсет и половина. Халим явно се беше напил и Назир му се караше. В момента се чува само хъркане.

Нейтън носеше със себе си преведените текстове на вчерашните разговори между Халим и Лисицата. Сега седна да ги прехвърли, за да се увери, че не е пропуснал нещо.

Телефонът иззвъня и Номер 9 му подаде слушалката. Обаждаше се Амир.

— Е, как вървят нещата там при вас?

— Много добре — каза Нейтън. — Май късметът ни е повече от акъла.

— Това се отнася само за тебе — изкиска се Амир. — Как се чувстваш с Номер 9? Влюби ли се вече?

Нейтън се усмихна. Амир беше задал въпрос на място.

— Ако нямаш да ми казваш нещо конкретно, по-добре да свършваме.

— Исках просто да проверя дали всичко е наред. Чао.

Без да дочака отговор, Амир затвори. Нейтън подаде слушалката на Номер 9 и се задълбочи в преводите.

Около един час по-късно Назир започна да чете конско на Халим за поведението му в бара и за това, че се е напил. Халим обясняваше, че искал да вземат с тях двете момичета. Мислел си, че ще стане добър купон. Назир се вбеси при тези думи.

— Те бяха проститутки, ya maznury (глупак такъв). За какво ти бяха? Не си ли чувал за разните там болести? Освен това какъв мъж си ти, щом си плащаш за едно чукане? На теб трябва да ти плащат, а не ти да плащаш — каза той и продължи с досадни вариации по темата.

— Ама… — успя най-после да се намеси Халим, — по време на обучението ни разправяха да правим секс само с проститутки. Така нямало да влизаме в любовни връзки, които могат да застрашат безопасността на операцията.

— Добре тогава, прави каквото знаеш. Аз обаче предпочитам туристките. Какво по-хубаво от една туристка? Днеска е тук, утре я няма. А най-голям кеф ми доставя да шибам американка.

— Защо тогава не си хванеш някоя израелка? — каза Халим — Хем ще се кефиш, хем ще изпълняваш дълга си.

Очевидно и на двамата много им допадна тази идея.

Нейтън започваше вече да обобщава информацията, с която разполагаше до момента. Много му се искаше да разпита Назир, но първо трябваше да се увери, че той знае всички отговори. Можеше да изчака още малко, тъй като Назир не се канеше да ходи надалеч. Нейтън се надяваше, че плячката ще се натъпче с информация и в един момент, когато тази информация е достатъчна, за да прерасне в действия, те щяха да го спипат, без да оставят и най-малката следа.

Чу се силният глас на Назир.

— Ще си взема един душ, а после трябва да се обадя по телефона.

— Ако излезе, искам да знам къде отива — каза Нейтън. — Готови ли сте да го проследите?

— Ще го следим от разстояние, но ако усетим, че ни е забелязал ще го зарежем. Мисля, че още е рано да изгаря някой от моите хора.

— Добре — каза Нейтън.

През следващите няколко часа постъпи съвсем малко информация. Нейтън се върна в кабинета си й тъкмо преполовяваше един сандвич, когато Номер 9 го свърза с Номер 1.

— Май че започваш да се чувстваш като у дома си, а? — Гласът на Номер 1 звучеше с още по-метален тембър, отколкото в телефонната зала.

— Откога те чакам да се обадиш. Какво става?

Нейтън губеше търпение. Фактът, че трябваше да чака и да направлява нещата от разстояние, започваше да си казва думата.

— Нищо особено. Тази сутрин проследихме Назир, когато излезе от апартамента. Той въобще не се усъмни.

— И какво направи?

— Отиде в центъра на Атина и се обади по телефона. Разговорът продължи двайсетина минути. Обади се от пощенската станция на площад „Омония“. Там има страшно много автомати. Не можехме нито да го подслушваме, нито да хванем номера, който набра. После се поразходи наоколо. Изглеждаше в добро настроение. След като позяпа известно време витрините, седна да обядва. Искаш ли да знаеш какво си поръча?

— Прескочи тази част — каза Нейтън, — освен ако не считаш, че е важна.

— Май че не е. Ами това е всичко засега.

— Дръж ме в течение — каза Нейтън и затвори.

След това отиде в кухнята и свари цяло джезве кафе, което отнесе в телефонната зала. Напълни две чашки и получи усмивка от Номер 9. Накрая си запали цигара и седна.

Двамата чакаха мълчаливо почти цял час. До ушите им достигаше хипнотичното тиктакане на будилника и някаква арабска музика от транзистора, който Халим беше забравил включен.

— Двамата шутове се връщат — обади се Номер 4 от яхтата. — Ще ги чуете след около две минути.

— Готов съм да слушам — каза Нейтън.

Отначало в разговора нямаше нищо интересно, докато в един момент Халим каза:

— Аз ще сляза долу в ресторанта. Ще дойдеш ли е мен?

Говореше тихо, в гласа му се долавяха плачливи нотки.

— Какво ти става? Мънкаш, сякаш някой ти е отрязал нишката и я е хвърлил на кучетата.

— Не, нищо ми няма, братко. Просто си мисля дали не съм те обидил по някакъв начин. Иначе не мога да разбера защо се отнасяш така с един човек, който е преживял страшно много.

— Yah ekbeh alek bekah (Ще си изплача очите по теб.) Престани да се държиш като бебе. Ти си мъж и затова се отнасям с теб като с мъж. Ако ти се струва, че съм груб, така да бъде. Не забравяй, че не сме членове на благотворителен клуб. Ние с теб сме бойци, от които целият свят иска да се отърве. Но ние сме единствените хора, с които нашият народ свързва надеждите си за свобода. Я спри да хленчиш и иди, долу да хапнеш. Аз ще дойда след малко.

— Добре.

— Поставете човек в ресторанта! — извика Нейтън в слушалката.

— Имам готов човек, оборудван със съответното устройство, — каза Номер 1.

— Ако се обади по телефона, ще можете ли да уловите номера?

— Да. Най-лесно ще е, ако разговорът е междуградски, защото ще мине през пощата. Тогава просто ще трябва да слушаме внимателно, докато диктува номера.

— Чудесно!

Напрежението обхващаше Нейтън.

— Моят човек вече зае позиция.

— Те къде са в момента? — попита Нейтън.

— Току-що излязоха.

След кратка пауза Номер 1 добави:

— Вече са в ресторанта. Давам сигнал на моя човек да влезе.

— Това значи ли, че той изгаря?

— Не непременно. Сега е с брада. Може да я обръсне, ако в бъдеще му се наложи да се приближава до тези типове. А в най-лошия случай ще го трампим с Номер 9. Не е толкова пищен, но и той ще се оправи с нейната работа.

— Добре — каза Нейтън, усмихна се на Номер 9, а след това продължи — Виждаш ли какво става в ресторанта от мястото, където си застанал?

— Не, вътре е прекалено тъмно, а ние сме на слънце. Почти нищо не се вижда.

— Ще ми прехвърлиш ли разговора им?

— Не. Моят човек има у себе си записващо устройство. Ще трябва да изчакаме да излезе. Ще ми подаде обаче сигнал с едно друго устройство, ако обектът се запъти към телефона. Телефонния разговор ще можеш да го чуеш.

През следващите двайсет минути не се случи нищо. После изведнъж се чу силен сигнал.

— Отива към телефона — каза Номер 1.

Няколко секунди по-късно Нейтън и Номер 9 доловиха завъртането на шайбата и гласа на Назир, който говореше с централата за международни разговори. Поръчката беше за едно от предградията на Бейрут, известно като мюсюлмански район. След втория сигнал отсреща се обади дрезгав глас, който отначало звучеше сърдито, но после изведнъж се окичи с радостни нотки, когато разпозна Назир. От тона ставаше ясно, че Назир разговаря с роднини. След традиционната размяна на любезности, при която той им пожела всякакви добрини, а те му пожелаха крепко здраве и милостта на Аллаха, Назир плахо попита за Латифа.

Тя навярно чакаше до телефона, защото се обади почти веднага. Разговорът беше кратък и съдържателен. Явно вече бяха обсъдили всички подробности. Тя говореше тихо и макар че Назир започна на арабски, двамата бързо превключиха на английски. Нейтън реши, че не искат разговорът им да става достояние на другите присъстващи в дома на девойката.

— И тъй, скъпа — каза Назир, — най-много след три седмици един човек ще дойде да те вземе и ще те доведе при мен. Така че бъди готова.

— Не се притеснявай. Ще изпълня всичко, както се уговорихме — обеща тя.

— На тях какво им каза?

— Това, което ти предложи. Че си ме уредил да уча в Сорбоната в Париж.

След тези думи си казаха довиждане на арабски.

— Уловихте ли номера?

— Да. Той го произнесе високо и ясно. Ще го дам на Номер 9, а тя ще го вкара в компютъра и ще ти каже адреса.

За всеки случай Нейтън взе и телефона от Номер 9.

От разговора в ресторанта, който последва телефонното обаждане, не научиха особено много. И все пак вече знаеха, че съществува детайлно изработен план за действие. Сроковете за осъществяването му зависеха по някакъв начин от мирните преговори. Това само по себе си не значеше много, защото в този момент едновременно течаха двустранни преговори на различни места по света.

Като не разкри детайлите на плана пред Халим, а в същото време даде да се разбере, че е наясно с тях, Назир сам си подписа смъртната присъда. Сега Нейтън беше сигурен, че гъската се е нагушила добре и може да й се отреже главата. Време беше да го приберат.

Оказа се, че Номер 5 е изгорял в ресторанта, понеже Халим го наблюдавал през цялото време, докато Назир говорел по телефона. Номер 1 го накарал да се обръсне, но установил, че пак биха го разпознали по телосложението. Така че Номер 9 трябваше да го замести.

Нейтън се обади на Муса, за да го уведоми, че се готви да започне операция по залавянето на Лисицата, понеже се опасява, че един от двамата клоуни, както той се изрази, може да напусне сцената и да остави след себе си празна ясла и гладен кон.

 

 

— Така — тихо каза Нейтън, — дойде време да покажеш какво можеш.

— Какво по-точно трябва да направя, приятелю?

— Трябва да пипнем Назир.

— Това е вече друг разговор.

— Помисли как да стане така, че залавянето му да е абсолютно сигурно. А след като измъкнем от него каквото ни трябва, ще се наложи да го върнем обратно по някакъв начин. Нали разбираш, този човек не може просто ей така да изчезне завинаги.

— Това няма да е никак просто — отбеляза Номер 1.

— Да не би да искаш да кажеш, че не можеш да го направиш? — попита Нейтън изненадано.

— Не. Не искам да кажа това.

— А тогава какво?

— Искам да отбележа, че няма да е лесно да го върнем и да запазим в тайна от колегите му какво е преживял. Освен ако не го върнем мъртъв, разбира се. А възниква и проблем със срока на завръщането му. Не може да е по-дълъг от двайсет и четири часа след изчезването. Ако не искаме нещата да изглеждат нагласени. Бихме могли леко да удължим този срок, но при всички случаи ще става дума за часове, а не за дни.

— Мисля, че си прав и по двата пункта.

— Трябва да скъсим разстоянието, да му пратим някой, който може да се прикачи за него — каза Номер 1.

— И как предлагаш да стане това?

— Те май че казаха, че днес заминава да си търси жена. Аз бих могъл да му помогна. Щом разбера къде ще ходи, ще поставя там мой човек, преди той да е пристигнал. Така въобще не би се усъмнил.

— Да не би да предлагаш някоя от твоите жени да легне с този мухльо?

— Не предлагам точно това. Но тъй или иначе трябва да прикачим някой за него, а не мога да измисля нищо по-добро за толкова кратко време.

— Няма ли да нарушим устава, като поставим наша служителка в подобна ситуация? Мислех, че за такива случаи се вземат външни хора — каза Нейтън.

— Ще нарушим устава, ако я принудим да легне с някого, но ако тя го направи, за да не я разкрият, тогава решава сама — отговори Номер 1.

Имаше нещо извратено в думите му, но тъй като досега не беше работил с екип от отряда „Кидон“, Нейтън не си позволи да прави морални оценки.

— Добре — каза той. — Действай, както решиш, но ме дръж в течение.

Назир беше казал на Халим, че този път ще излезе сам и именно в това се състоеше основният проблем. Той просто нямаше повод да съобщи на приятеля си къде ще ходи, оставяйки по този начин в пълно неведение Нейтън и неговия екип. А жената трябваше да бъде на място, преди да е пристигнал Назир, за да може той да остане с впечатлението, че я е срещнал случайно.

— Ще изляза към девет — каза Назир. — Ще можеш ли тази нощ да преспиш в някой хотел? Просто не искам никой да ме безпокои.

— Да, да, разбира се — отвърна Халим.

— Ето ти тук за хотела — каза Назир и очевидно даде на приятеля си доста солидна сума, защото Халим направо замърка от благодарност.

— Може ли да те придружа до града?

— Не, не — изкиска се Назир — Ще хвана такси.

В 18,00 часа Номер 1 се обади да докладва на Нейтън:

— Нагласил съм нещата така, че жената да го чака на съответното място довечера.

— Как го направи?

— По това време на денонощието пътят от Пирея до центъра на Атина е около половин час — каза Номер 1. — Към 20,40 ще преградим пътя на всички таксита по улица „Кумундуру“, на която се намира тяхната квартира. По същото време ще установим едно такси на няколко преки от блока им. Нашият човек ще задържи колата под предлог, че чака приятел. Когато види, че Назир се приближава по улицата, ще си плати и ще освободи таксито. И тъй като това ще е единственото такси в района, повече от вероятно е Назир да се качи именно в него. За сигурност ще заредим и още едно такси по същия начин.

— Ще го заредите ли?

— „Клиентите“ ще поставят по едно малко подслушвателно устройство и в двете таксита. Просто ще ги мушнат под седалката. После ще задействаме устройството в таксито, което ще хване Назир, и ще разберем къде отива. След това ще се свържем с жената, която ще чака със своята кола някъде, в центъра, ще й съобщим мястото и тя ще стигне преди него. Оттам нататък всичко е в нейни ръце.

— Защо просто не сложиш твои шофьори в две-три таксита? Защо трябва да блокираш улици?

— Откъде да намеря такова такси, в което ще мога да сложа мой шофьор? Пък и какво толкова ще стане, ако блокираме една-две улици?

— Добре, добре. Ами ако той слезе от таксито и се премеси ти в друго?

— Ще продължаваме да го следим и ще насочим жената към него. Малко по-сложно ще бъде, но се надявам и в този случай да успеем.

Нейтън беше доволен.

— Аз ще чакам тук. Сега трябва да отида на едно съвещание, но после ще се върна да видя какво става.

— Съжалявам — каза Номер 1, — обаче един от моите хора ще бъде в пряк досег с човек, който минава за опасен и едва ли ще мога да те държа в течение през цялото време. Защо не отидеш да си легнеш и не ме оставиш сам да се оправям?

Нейтън се замисли. Не му се щеше да изпуска ситуацията, но съзнаваше, че Номер 1 е прав.

— Така да бъде — каза той накрая.

— Благодаря ти — отвърна Номер 1.

Номер 5 се появи малко след като Нейтън затвори телефона. Този едър здравеняк беше в отвратително настроение. Бяха го накарали да си обръсне брадата, стара негова спътница, при това без никакъв смисъл, защото тъй или иначе го върнаха от бойната линия и го сложиха на мястото на Номер 9.

— Няма да съм тук през нощта — каза му Нейтън. — Ще се върна утре сутринта. Но ако се случи нещо важно, независимо по кое време, веднага ме повикай. И на всяка цена ми се обади, когато Назир се прибере в апартамента.

Нейтън караше по новия път към кръстовището с булевард „Глилот“ и си мислеше за групата от отряда „Кидон“. Какъв объркан свят, разсъждаваше той, докато подминаваше големия тенис клуб, чийто паркинг беше претъпкан. Тук хората се забавляваха, а неговият екип беше изложен на рискове при залагането на клопката. В нея щеше да се хване човек, който още не подозираше, че е мъртвец. Когато служеше като командос в морската пехота на Нейтън неведнъж му се случваше да се върне от акция, в която е загубил приятел. Винаги в такива случаи го изненадваше делничният вид на градските улици. Изпитваше странното чувство, че се намира на предела между две различни действителности, без да знае коя именно е неговата. Все така потънал в мисли, той остави колата си на главния паркинг на хотел „Кънтриклъб“, една от няколкото жилищни сгради, които „Мосад“ държеше под наем.

Той остана няколко минути пред входа на едно от двуетажните крила на зданието. Гледаше как мракът бавно се спуска, оставяйки само тясна светла ивица далеч на хоризонта. Нейтън се надяваше съвещанието да приключи бързо. С нетърпение очакваше да види на вечеря бившата си жена Хана, която страшно много му липсваше. А в същото време се чувстваше притеснен поради отсъствието си от сцената на атинските събития. Във всеки случай никак не му беше до простотии.

Той натисна звънеца. Някой надникна в шпионката и в следващия момент Муса го придърпа вътре.

— Ей, страхотно изглеждаш — възхити се той, имайки предвид ризата и вратовръзката на Нейтън, който беше известен в „Мосад“ с разбиранията си, че всички дрехи освен фланелката и джинсите са работни.

— Ще водя Хана на вечеря — с усмивка каза Нейтън.

— Няма защо да ми обясняваш. Сложи си и фрак, ако искаш. Лично аз не бих имал нищо против.

Нейтън го последва във всекидневната, където ги очакваха Амир и Марк. И двамата горяха от нетърпение да разберат какво става.

След като подаде на Нейтън една бира, Марк го покани да седне.

— Сами ли сме? — попита Нейтън и посочи стълбището, което водеше към спалнята на втория етаж.

— Сами сме. Не се притеснявай — ухили се Муса. — По-късно може да ми дойде един човек на гости, но дотогава има още време. Кажи ни сега в резюме какво се случи до момента.

Нейтън изложи накратко събитията. Подчерта специално, че няма да влиза в детайли, тъй като те едва ли представляват интерес за някого.

— Следващият етап зависи от успеха ни тази вечер. Ето това е положението в момента — приключи той.

— Ами добре. — Устата на Муса беше пълна с фъстъци. — Всичко изглежда наред.

Без да спира да дъвче, той извади от шкафчето до стената някакъв плик.

— Мисля, че тези снимки ще те заинтересуват.

Муса подаде плика на Нейтън, като в този момент най-после глътна фъстъците и се избърса с опакото на дланта си.

Нейтън извади от плика една снимка, правена от въздуха, разглежда я няколко минути и едва тогава попита:

— Това Дамаск ли е?

— Явно си бил добър по география — каза Муса.

— За какво ми е?

Нейтън продължаваше да се взира в снимката.

— Това е кварталът, в който живее Секирата. Ти сам поиска да го поставим под наблюдение.

Муса спря и погледна Нейтън като родител, който дава на детето си любимото му бонбонче.

— Кога е правена? — попита Нейтън.

— Днес сутринта. Виждаш ли този X ето тук? — Муса се наведе напред и посочи знака върху снимката. — Утре сутринта на това място нашият боец ще паркира колата си. Според „снабдителите“ това е позицията, от която камерата най-добре ще снима блока на Секирата.

— Аз все пак не разбирам какво се надявате да постигнете с това — измънка Марк под носа си.

— Какво ти става, Марк? — сопна се Муса. — Да не би да си слънчасал? Казах ти, че ако агентът се е провалил и сега действа под диктовката на сирийците, ще успеем да разберем дали го следят, когато се прибира. Всъщност, ако въобще се прибере. Съвсем възможно е да предава съобщенията си от главната квартира на сирийското разузнаване. Ако ще предприемаме някакви действия по неговия сигнал, трябва да сме сигурни, че той играе чисто.

— А как ще инсталираме видеокамера на това място? „Масада“ едва ли ще се съгласи да постави човек с камера на вражеска територия.

Марк отправи въпросителен поглед към Амир.

— Няма да се наложи да пращаме наш човек. ООН ще свърши работата вместо нас.

Амир се ухили самодоволно, а после и двамата с Муса се разсмяха.

— Добре, добре.

Нейтън остави снимката върху масата.

— Какъв е планът?

Муса седна, преди да започне да обяснява.

— Наш боец ще наеме кола и ще я остави на отбелязаното на снимката място. Ключовете на колата ще остави в една пощенска кутия в центъра на Дамаск. Двамата служители на ООН, които преди известно време наехме да доставят наши пратки в Сирия и Ливан, заминават утре сутринта по предварително установен график. Докато те двамата се забавляват тази вечер в Хайфа с някои хубави мацки, нашите хора ще инсталират в джипа им видеокамера. Казаха, струва ми се, че ще я поставят в облегалката за главата, но това е само миниатюрната част. Основното устройство ще се намира под колата. То можело да записва от седем до девет часа, което е повече от достатъчно. На момчетата от ООН ще обясним, че задачата им е да вземат ключовете на колата под наем, да сложат в нея една солидна сума пари, след което да я закарат на един паркинг в другия край на града. Това ще стане някъде в четвъртък по обед, тоест едно денонощие след пристигането им в Дамаск. А джипа си ще оставят на освободеното от колата място.

— Ами ако решат да се повозят с двата автомобила? Нали са двама?

— Ще им бъде обяснено, че джипът трябва да остане на онова място, тъй като това ще бъде знак, че колата е била преместена според плана. Освен това ще ги задължим да не го местят оттам до следващата сутрин.

— Добре, но ако касетата се върти напразно, докато те пътуват, дали няма да свърши?

— Хората от техническия отдел разрешиха този проблем. Видеокамерата ще се задейства с радиосигнал, подаден от свързочното поделение 8200 на връх Хермон. Муса замълча за момент. — Така че, Нейтън, всичко е нагласено. Ти имаш ли нещо да добавиш?

— Май че нямам. Планът ми се струва добър.

— Чудесно — каза Муса. — Радвам се, че го одобряваш. Остава, разбира се, да се уточнят някои технически детайли. Трябва например да решим как ще си приберем техниката от джипа. Няма да е лошо да го направим, преди да са го върнали в базата на ООН в Нахария.

— А ако момчетата от силите на ООН сгафят нещо и арабите открият колата под наем, нашият боец няма ли да изгори? — попита Нейтън и бавно отпи от бирата си.

— Възможно е, но след тази акция вече няма да го пращаме там — отговори Амир.

— Какво ще стане с парите, които мислите да оставите в колата? — заинтересува се Марк.

— Ами може би момчетата от ООН ще вземат част от тях. А може и да не вземат. Как да ти кажа? Ще отидат за това-онова.

— А каква ще е съдбата на боеца? — попита Нейтън. — Амир, ти каза, че след тази акция той излиза от играта.

— Ще го върнем за малко в Швейцария, за да си събере нещата и да приключи отношенията си там по цивилизован начин. Но вече няма да го пращаме във вражески страни. След около три седмици окончателно ще се прибере вкъщи.

— Жалко. Силно се надявах, че ще изкара в чужбина пълния срок от четири години.

След тези думи Марк се протегна и пусна дълга прозявка.

— Защо? — учуди се Нейтън.

— Марк върти любов с жена му — каза Амир — и доколкото разбирам, нещата им вървят доста добре. Но всички хубави неща си имат край.

Нейтън с усилие запази нормален тон.

— Вие явно си правите майтап. Не може сериозно да ги говорите тези работи.

— Ега ти, какво му става на този? — сопна се Марк, изненадан от неочакваната реакция.

— Значи вие наистина вършите такива неща? — изуми се Нейтън. — Копелета мръсни! Пращате значи хората да си рискуват живота в най-опасните райони. Те ежеминутно проявяват смелост и патриотизъм, а вие — началниците — през това време им се отплащате, като шибате жените им.

Той скочи на крака и се надвеси над Амир.

— А какво става, когато решите, че искате да си запазите жената, защото ви харесва как се чука? Сигурно тогава онзи будала просто отива по дяволите. Колко му е да го заровите в безименен гроб някъде в чужбина, за да си продължите необезпокоявано авантюрката.

Муса се обърна с лице към Нейтън.

— Мисля, че неправилно поставяш въпроса. Погледни го от тази страна. Жената остава сама за цели осем месеца. Ако има късмет, се вижда с мъжа си за по един уикенд веднъж или два пъти годишно. Ние просто и даваме това, което иска и от което наистина има нужда. Така не й се налага да търси дявол знае къде. Като се върне мъжът й, не може по никакъв начин да разбере и всичко е точно. Не е ли по-добре, отколкото да тръгне с портиера?

— Добре измислено. Всички жени ли прекарвате? Няма причина да пропускате. Висшите офицери успяват ли да се справят, или наемате да ви помагат външни хора?

— Работата не е малко — каза Марк и се засмя, — но все някой трябва да я върши.

— Виж — намеси се Муса — съгласен съм, че това не е най-доброто отношение към жените, но такива са обичаите тук. Не мога да повярвам, че чак сега чуваш за това.

— Чувал съм и друг път, но все си мислех, че е виц. Нещо като вица за нашата атака срещу Ентебе.

— Изоставаш от събитията, Нейтън — каза Муса.

— А ти си оставаш отвратителен. — Нейтън се отправи към вратата. — Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам.

След тези думи той излетя от стаята и тръшна вратата зад гърба си.

— Какво му става? — изумено попита Марк и се обърна към Муса — Мислиш ли, че ще проговори?

Настана кратко мълчание, след което Марк допълни:

— Знаеш какво искам да кажа.

— Какво може да каже и на кого ще го каже? Не, Нейтън е хубав човек, само че е прекален моралист, когато стане дума за омъжени жени. Въпреки това си остава наше момче.

Муса си погледна часовника. Започваше да се изнервя.

— Дай боже да си прав — каза Марк.

Муса се усмихна:

— Слава богу, че съм атеист.

— Трябва да отида за малко до кабинета си — каза Амир. — Държа да се отплатя на Нейтън след, днешното представление.

Амир и Марк вървяха мълчаливо към паркинга. Когато стигнаха до колите си, Марк се обърна.

— Надявам се, че нямаш намерение да опропастиш цялата операция само за да си го върнеш на Нейтън. Всъщност, ако се позамисли човек, той е прав.

— Никога не бих опропастил една операция по лични съображения. Но защо да не закопая една личност по оперативни съображения? Аз не мисля, че е прав. Ти най-добре знаеш, че никога не сме ги принуждавали. Ако някоя жена каже не, това приключва въпроса. Освен това на тях също им харесва, така че въобще не ми разправяй врели-некипели. Хайде да си ходим вкъщи, Марк. Пожелавам ти приятна вечер, ако жена ти е сама.

— Никак не е смешно.

— Да не съм бръкнал в някаква рана? Съжалявам.

В тона на Амир се съдържаше нечистоплътна ирония, а смехът му прозвуча още по-неприятно. Той затвори вратата на колата си и подигравателно отдаде чест. Този човек явно мъти нещо долно, помисли си Марк. Амир потегли рязко и гумите му изсвириха.