Марк Твен
Принцът и просякът (6)

Пета глава
Том в ролята на патриций

Останал сам в кабинета на принца, Том Канти използва добре щастливия случай. Той се повъртя ту на една, ту на друга страна пред голямото огледало, като се възхищаваше от изяществото си, после започна да се разхожда, подражавайки изисканата стойка на принца и наблюдавайки в огледалото постижението си. След това извади красивата сабя, наведе се, целуна я и я сложи пред гърдите си, както бе видял да Постъпва преди пет-шест седмици един благороден рицар, поздравявайки по този начин коменданта на Тауър, когато му предаваше знатните затворници лордовете Норфолк и Съри. Поигра си с украсения със скъпоценни камъни къс меч, който висеше на бедрото му, разгледа прекрасните скъпи украшения в стаята, седна на всяко от разкошните кресла и си каза, че би било чудесно някой от офълкортската пасмина да надникне отнякъде и да види величието му. Чудеше се дали ще повярват на невероятната приказка, която ще им разкаже, когато се върне у дома си, или ще клатят глави и ще кажат, че преумореното въображение е отнело най-после разума му.

Когато мина половин час, той се сети изведнъж, че принцът се забави много, и веднага се почувства самотен, след малко започна да се ослушва нетърпеливо и престана да играе с красивите предмети наоколо, стана неспокоен, после се разтревожи и накрая се изплаши. Ами ако някой влезе и го намери в дрехите на принца, който не е тук да обясни? Няма ли най-напред да го обесят, пък после да разследват случая? Чувал бе, че големите хора не му мислят много при разрешаване на дребни въпроси. Страховете му се засилваха все повече и повече; разтреперан, той отвори тихичко вратата към преддверието, решен да изтича да търси принца, а чрез него и закрила и свобода. Шестима величествени дворцови лакеи и двама знатни млади пажове, нагиздени като пеперуди, скочиха и се поклониха ниско. Той побърза да се върне назад и затвори вратата.

— Подиграват ми се — каза си той. — Ще отидат да разкажат. Ох, защо дойдох тук да си загубя живота?

Започна да се разхожда, изпълнен с неизразими страхове, като се ослушваше и трепваше при най-незначителния шум. След малко вратата бе широко разтворена и един паж в коприна каза:

— Лейди Джейн Грей…

Вратата се затвори. Една прекрасна, разкошно облечена девойка пристъпи към него. Но се спря изведнъж и каза уплашено:

— Ох, какво ти е, милорд?

Том чувстваше, че се задъхва, но успя да промълви:

— Ах, имай милост към мене! Аз не съм всъщност никакъв лорд, а само нещастният Том Канти от Офъл Корт в града. Моля ти се, заведи ме при принца и той ще бъде милостив да ми върне дрипите и да ме пусне да си вървя. Ох, бъди милостива и ме спаси!

При тия думи момчето коленичи, като се молеше с думи, с поглед, с вдигнати ръце. Девойката изглеждаше ужасена.

— О, милорд — извика тя, — да коленичиш?… И то пред мене!

След това избяга уплашено. А Том, сломен от отчаяние, се строполи и прошепна:

— Няма помощ… нито надежда. Сега ще дойдат и ще ме уловят.

Докато той лежеше така, вцепенен от ужас, из двореца се разнесе страшна вест. Шепотът — защото тя се съобщаваше само с шепот — прелетя от един лакей към друг, от лорда към придворната лейди, през всички дълги ходници, от етаж на етаж, от зала в зала. „Принцът е полудял. Принцът е полудял!“ Скоро във всеки салон, във всяка мраморна зала се събираха групички от блестящи лордове и лейди и други групички от блестящи, но не така знатни люде, които разговаряха шепнешком със смаяни лица. След малко един величествен придворен мина покрай тези групички и съобщи тържествена прокламация:

„В името на краля!

Под страх от смъртно наказание никой да не дава ухо на лъжливия глупав слух, да не разисква по него и да не го разпространява.

В името на краля!“

Шепненето престана изведнъж, като всички присъстващи онемяха.

Скоро из коридорите се чу бръмчене:

— Принцът! Вижте, принцът иде!

Нещастният Том вървеше бавно покрай ниско покланящите се групички, като се стараеше да се покланя в ответ, гледайки безпомощно странната обстановка със смаян, страдащ поглед. От двете му страни вървяха знатни благородници, които го подканваха да се облегне на тях, за да стъпва по-уверено. Следваха дворцовите лекари и няколко лакеи.

Най-после Том се намери в едно разкошно отделение на двореца и чу как вратата се затвори. Около него застанаха тези, които го бяха придружили дотук. Отпред, съвсем близо, видя полулегнал едър, дебел мъж с широко месесто лице и строго изражение. Голямата му глава беше съвсем посивяла, бакенбардите, оградили като рамка лицето, бяха също сиви. Облеклото му беше от разкошен плат, но вече извехтяло и поизтъркано. Един от подутите му крака беше превързан и сложен на възглавница. Всички мълчаха и само неговата глава не беше почтително сведена. Този намръщен инвалид бе страшният Хенри VIII. Той заговори и лицето му придоби веднага нежен израз:

— Какво има, принц Едуард? Хрумнало ти е да заблудиш своя добър баща, краля, който те обича и всякога е бил мил към тебе, с една невесела шега ли?

Нещастният Том изслуша, доколкото му беше възможно при подобно смайване, началото на това слово, но когато чу думите „своя добър баща краля“, той пребледня и падна като подкосен на колене. После вдигна ръце с възгласа:

— Кралят ли си ти? Тогава аз съм наистина загубен!

Тези думи като че ли поразиха краля. Погледът му започна да блуждае безцелно от едно лице към друго, след това се спря смаян на коленичилото момче: Най-после той каза с дълбоко разочарование:

— Уви, аз сметнах, че слухът не отговаря на истината, но не е така. — Той въздъхна дълбоко и каза ласкаво: — Ела при баща си, дете мое. Ти не си добре.

Помогнаха на Том да стане и да се приближи смирен и разтреперан към Негово британско величество. Кралят взе в ръце изплашеното лице, погледа го известно време нежно и настойчиво, сякаш търсеше милостив признак за връщане към разума в него, после притисна до гърдите си и погали с любов къдравата глава. Най-сетне каза:

— Не познаваш ли баща си, дете мое? Не разбивай старото ми сърце, кажи, че ме познаваш. Познаваш ме, нали?

— Да, ти си страшният господар, кралят, Бог да го пази!

— Вярно, вярно… Това беше вече добре… Успокой се, не трепери така, никой тук не ще ти стори зло, няма човек, който да не те обича. Ти си по-добре сега, лошият ти сън премина, нали? Знаеш вече кой си и няма да се смяташ за друг, както казаха, че си сторил преди малко?

— Моля те, бъди милостив и ми повярвай, аз говоря само истината, всемогъщи господарю, защото съм най-нищожният твой поданик, просяк по рождение, попаднал тук само по една нещастна, злополучна случайност, при все че не съм сторил нищо осъдително. Млад съм още да умра, а пък ти можеш само с една думичка да ме спасиш. О, кажи я, сър!

— Да умреш? Не говори така, мили принце… Успокой, успокой смутеното си сърце… Няма да умреш!

Том коленичи отново с радостен вик:

— Бог да възмезди милостта ти, кралю, и да те запази дълго за благото на страната! — После скочи, погледна радостно двамата придворни лордове и възкликна: — Чухте ли? Няма да умра, кралят каза това!

Никой не мръдна, никой не продума, но всички глави се сведоха в почтителен поклон. Том се поколеба, видимо смутен, после се обърна плахо към краля:

— Мога ли да си отида сега?

— Да си отидеш ли? Разбира се, щом искаш. Но защо не останеш още малко? Къде искаш да отидеш?

Том наведе поглед и отвърна смирено:

— Може би не съм разбрал, но помислих, че съм свободен, затова поисках да се върна в бордея, където съм роден и израснал в нищета, там са майка ми и сестрите ми, затова той е мой дом. Докато този разкош и блясък, на който не съм привикнал… Ох, моля ви се, сър, пуснете ме да си вървя!

Кралят помълча замислено някое време, лицето му изразяваше растящо отчаяние и тревога. Най-после каза с някаква надежда в гласа:

— Може би е побъркан само на тази тема и е с ума си по други въпроси. Дай Бог да е така. Ще проверим.

След това зададе на Том някакъв въпрос на латински. Том му отговори неуверено на същия език. Кралят не скри радостта си. Лордовете и лекарите също проявиха задоволството си. Кралят каза:

— Не беше според подготовката и способностите му, но все пак показа, че умът му е само заболял, но не и съвсем загубен. Какво ще кажете, сър?

Лекарят, към когото бе отправен въпросът, се поклони ниско и отговори:

— Напълно съм убеден, господарю, че предположението ви е правилно.

Кралят се зарадва от това насърчение, което идеше от толкова голям авторитет, и продължи смело:

— Внимавайте всички, ще продължим да го изпитваме.

Той зададе на Том въпрос на френски. Том помълча, смутен от толкова втренчени в него погледи, после каза нерешително:

— Не зная този език, ако е угодно на Ваше величество.

Кралят се отпусна на постелята си. Присъстващите изтичаха към него, но той ги отстрани с думите:

— Не ме смущавайте… това е само една недостойна слабост. Повдигнете ме! Така, стига. Ела насам, дете мое, сложи клетата си смутена главица на гърдите на баща си и се успокой. Не бой се, скоро ще ти мине.

След това се обърна към присъстващите. Любезното държане се промени изведнъж, очите му стрелкаха предупредителни светкавици, когато каза:

— Чуйте всички! Син ми е полудял, но не завинаги. Това се дължи на преумора при ученето и на прекалено затворен живот. Погрижете се да няма книги и учители! Развличайте го с игри, забавлявайте го колкото е възможно, за да оздравее! — Той се поизправи още малко и продължи твърдо: — Полудял е, но е мой син и английски престолонаследник. Луд или умен, ще царува! Чуйте още и разгласете: който проговори за болестта му, действа против мира и реда в кралството и ще бъде обесен!… Дайте ми да пия… Изгарям, тази мъка подкоси силите ми… Хайде вземи чашата… Помогни ми. Така, стига. Луд ли? Хилядократно по-луд да е, той е Уелски принц и аз, кралят, ще утвърдя това. Още утре това му достойнство ще бъде потвърдено според законния старинен ред. Наредете веднага това, милорд Хертфорд.

Един от благородниците коленичи пред кралската постеля и каза:

— Ваше величество знае, че наследственият хофмаршал^[1] на Англия е затворник в Тауър. Не се е случвало затворник…

— Млъкни! Не оскърбявай слуха ми с това омразно име! Вечно ли ще живее този човек? Кой се изпречва пред волята ми? Нима провъзгласяването на принца за престолонаследник ще се бави, защото в кралството действително няма един неопетнен с измяна хофмаршал, който да извърши тържествената церемония? Не, велики Боже! Предупреди моя парламент да ми даде присъдата на Норфолк, преди да се съмне, иначе тежко им!

Лорд Хертфорд каза:

— Кралската воля е закон. — Стана и се върна на предишното си място.

Гневът изчезна постепенно от лицето на стария крал и той каза:

— Целуни ме, принце. Така… От какво се боиш? Не съм ли твой любещ баща?

— Ти си добър към мене, недостойния, о, велики и милостиви господарю, това е истина. Но… но… но тежко ми е да помисля, че един човек ще умре и…

— Ах, това е вече според нрава ти! Виждам, че сърцето ти е все същото, макар умът ти да е пострадал. Защото ти си имал всякога нежно сърце. Но този херцог е застанал между тебе и славата ти, аз ще поставя на мястото му друг, който не ще опозори великата длъжност. Успокой се, принце, не тревожи клетото си сърце с тоя въпрос.

— Но нима аз не ускорявам смъртта му, господарю? Колко време би живял, ако не бях аз?

— Не мисли за него, принце, той не е достоен за това. Целуни ме пак и иди да се забавляваш и да си играеш, защото болестта започва да ме мъчи. Уморих се и трябва да си почина. Върви с вуйчо си Хертфорд и хората си и ела пак, когато съм си отпочинал.

Натъженият Том бе изведен от кралските покои. Последните думи на краля бяха смъртен удар за надеждата на момчето, че ще го освободят. Той чу отново как започнаха да шепнат: „Принцът! Принцът иде!“

Все по-унил, той мина между блестящите редици на ниско покланящи се придворни, защото разбираше, че вече е пленник и може да остане завинаги затворен в позлатената клетка, един забравен, самотен принц, ако всемилостивият Господ не се смили над него и не го освободи.

Накъдето и да се обърне, струваше му се, че вижда отсечената глава и познатото лице на великия Норфолкски херцог, който го гледа с укор.

Някогашните му мечти бяха толкова приятни, а сегашната действителност беше толкова ужасна!