Марк Твен
Принцът и просякът (34)

Тридесет и трета глава
Крал Едуард

Майлс Хендън имаше достатъчно живописна външност още преди да се озове сред безредиците на Лондонския мост — тя стана още по-живописна, когато се измъкна оттам. В джобовете му имаше малко пари, когато стъпи на моста, и никак, когато го напусна. Джебчиите бяха успели да ги приберат до последната пара.

Но това нямаше никакво значение, стига да намереше момчето си. Като истински войник, той не пристъпи напосоки към разрешението на задачата, а се зае преди всичко да обсъди похода.

Какво би сторило момчето? Къде би отишло? Най-естествено е, каза си Майлс, то да потърси по-раншното си жилище, защото такъв е инстинктът и на душевно здравите, и на душевноболните, когато са изоставени и бездомни. Но къде е било това жилище? Ако се съди по дрипите му и по жалкия разбойник, който твърдеше, че го познава, и дори настояваше, че му е баща, трябваше да се приеме, че детето е живяло в някой от най-бедните и жалки лондонски квартали. Дали търсенето щеше да бъде мъчно и продължително? Не, вероятно щеше да е леко и кратко. Нямаше защо да търси момчето, а някаква тълпа, сред нея рано или късно щеше непременно да намери горкото си приятелче, което, твърдейки както винаги, че е крал, щеше да разсмива краставите скитници. Майлс Хендън ще се сбие с нехранимайковците, ще измъкне приятелчето си, ще го утеши и ободри с ласкави думи и никога вече няма да се раздели от него.

Така започна Майлс търсенето. Обикаляше непрекъснато кривите пътечки и мръсните улици, за да търси тълпи, каквито срещаше навред, но не намери нито следа от момчето. Това го изненада, но не го обезсърчи. Беше убеден, че планът му е правилен, само че се оказа по-бавен, отколкото бе предполагал.

Когато най-после се развидели, той бе изминал вече много мили, разпитвал бе много тълпи, а единствената последица от това беше, че се чувстваше уморен, изгладнял и капнал за сън. Трябваше да закуси, но нямаше никаква възможност да го стори. Да си изпроси закуска не му минаваше през ум, да заложи сабята си беше равносилно да загуби честта си, би могъл да се раздели с част от дрехите си, но по-лесно би се намерил желаещ да си купи болест, отколкото такива дрехи.

Към пладне той продължаваше да скитах тълпата подир кралското шествие, защото си каза, че това тържествено зрелище ще привлече непременно малкия умопобъркан. Майлс следваше шествието във всичките му криволичения из Лондон до Уестминстър и самото абатство. Влачеше се насам-натам между тълпите, чудеше се и се маеше какво да стори и най-после се отдалечи, размисляйки как да подобри бойния си план. Когато се опомни от тези размисли, забеляза, че Лондон е останал далеко зад него и денят преваля. Беше край реката извън града — местност с богати имения, съвсем неподходяща за човек в неговото облекло.

Не беше студено, затова легна на земята до един плет, за да си почине и поразмисли. Скоро го налегна дрямка, глухият далечен тътнеж на топовете долетя до слуха му, той си каза: „Коронясват новия крал“, и веднага заспа. Повече от тридесет часа вече не беше почивал или спал и се събуди късно на другата сутрин.

Той стана схванат, вдървен и гладен, изми се на реката, залъга стомаха си с няколко глътки вода и се повлече към Уестминстър, като се ругаеше, че е пропилял толкова време. Гладът му подсказа нов план: трябваше да се опита да влезе във връзка със сър Хъмфри Марлоу, за да заеме от него малко пари и… Но засега беше предостатъчно да изпълни първата част на плана си, после щеше да мисли какво да стори по-нататък.

Към единадесет часа наближи двореца и при все че наоколо му имаше все тържествено облечени личности, които вървяха в същата посока, Майлс не остана незабелязан… благодарение на дрехите си. Той се вглеждаше във всяко лице с надеждата да открие някой по-благосклонен човек, който би се съгласил да съобщи името му на стария придворен… Защото и дума не можеше да става да влезе сам в двореца.

Не след много наблизо мина „момчето за бой“, позавъртя се около него, изгледа го внимателно и си каза: „Магаре да стана, ако това не е скитникът, за когото Негово величество толкова много се тревожи… макар че и досега съм си бил магаре. Напълно отговаря на описанието… Господ би обезценил чудесата си чрез излишно повторение, ако би създал двама такива хубостници. Какво да измисля, за да му заговоря?“

Майлс Хендън го спаси от това затруднение, защото се обърна, както става всякога, когато ви гледат упорито в гръб, и като забеляза любопитството на момчето, пристъпи към него с думите:

— Ти току-що излезе от двореца, оттам ли си?

— Да, Ваша светлост.

— Познаваш ли сър Хъмфри Марлоу? Момчето се сепна и си каза: „Господи! Покойният ми баща!“ После отговори:

— Много добре, Ваша светлост.

— Добре… вътре ли е той?

— Да — каза момчето и добави на себе си: „Вътре в гроба.“

— Мога ли да те помоля да му съобщиш името ми и да кажеш, че искам да му прошепна нещо насаме?

— С готовност ще изпълня поръчението ви, сър.

— Кажи му тогава, че Майлс Хендън, синът на сър Ричард, чака отвън… Много ще ти бъда задължен, моето момче.

Момчето изглеждаше разочаровано… „Кралят не го назова така, каза си то, но няма значение, този е близнак на оня и положително ще може да даде на Негово величество някаква вест за сър не знам кой си.“ Затова каза на Майлс:

— Влезте за минутка, сър, и почакайте да се върна.

Хендън се оттегли на посоченото място — до една ниша в зида на двореца, където имаше каменна пейка, заслон за караула в лошо време. Едва седнал, пристигнаха двама копиеносци, предвождани от офицер. Офицерът го забеляза, каза на войниците да спрат и заповяда на Хендън да тръгне с тях. Той изпълни заповедта и бе веднага арестуван като подозрителна личност, която се скита около двореца. Работите вземаха лош обрат. Нещастният Майлс поиска да обясни случая, но офицерът заповяда грубо на войниците да го обезоръжат и претърсят.

— Дано даде Бог да намерите нещо — каза тъжно Майлс, — сам аз търсих много време, но напразно, колкото и да ми трябваше да намеря нещо.

Не намериха нищо друго, освен някакъв документ. Офицерът го разгъна и Хендън се усмихна, като видя „заврънкулките“, писани от горкото му приятелче в оня злополучен ден в Хендън Хол. Офицерът се намръщи, докато четеше английския текст, а Майлс пребледня като мъртвец, докато слушаше.

— Още един претендент за престола! — извика офицерът. — Въдят се като зайци напоследък. Хванете разбойника, момчета, и го дръжте здраво, докато аз занеса тази скъпоценна хартийка вътре да я предадат на краля.

Той изтича, оставяйки пленника в лапите на копиеносците.

— Сега вече злата ми участ ще свърши — промълви Хендън, — защото сигурно ще се залюлея на въжето заради тия драскулки. А само Бог знае какво ще стане тогава с горкото ми момченце!…

След малко забеляза, че офицерът бърза към него, и се постара да събере всичките си сили, за да посрещне като мъж злата съдба. Офицерът заповяда на войниците да го пуснат, върна му сабята, поклони се почтително и каза:

— Благоволете да ме последвате, сър.

Пристъпвайки след него, Хендън си казваше: „Ако не отивах на смърт и на страшния съд, което ми налага да не правя нови грехове, бих удушил тоя негодник за подигравателната му учтивост.“

Минаха през един пълен с хора двор и стигнаха до главния вход на двореца, където офицерът предаде с нов поклон Хендън в ръцете на разкошно облечен придворен, който го посрещна с особена почтителност и го поведе през голяма зала между две редици великолепно облечени лакеи, които се кланяха ниско при минаването им (но се задушаваха от безгласен смях, щом нашето важно плашило ги отминеше), после по широко стълбище между групи изискани особи и най-после в просторен салон, където му проправи път сред събраните английски благородници, след това се поклони, напомни на Хендън да си свали шапката и го остави насред залата пред погледа на множество възмутено намръщени лица и предостатъчно подигравателни усмивки.

Майлс Хендън беше съвършено смаян. На пет стъпки пред него под великолепен балдахин седеше младият крал, навел глава настрана, разговаряйки с някаква райска птица с човешки образ, вероятно някакъв херцог — Хендън си каза, че е предостатъчно да те осъдят на смърт в разцвета на живота ти, дори без това допълнително унижение. Искаше му се кралят да избърза с присъдата… защото веселостта на някои от близкостоящите беше съвсем непоносима. В този миг кралят вдигна леко глава и Хендън можа да види добре лицето му. Тогава едва не припадна!… Загледа като омагьосан прекрасното младежко лице и най-после промълви:

— Уви! Кралят от царството на призраците и мечтите седи на престола!

Той изрече още няколко несвързани слова, все така смаян, после огледа великолепното множество и величествения салон и прошепна:

— Но те са истински… безспорно истински… Значи не сънувам.

Погледна отново краля… и си каза: „Сън ли е?… Или той е наистина английският крал, а не бездомен и нещастен скитник, за какъвто го смятах… Кой ще разреши тази загадка?“

Внезапна мисъл озари лицето му, той отиде до стената, взе един стол, върна се, постави стола насред залата и седна!

Разнесе се възмутен шепот, една груба ръка се сложи на рамото му, някой извика:

— Ставай, невъзпитан палячо!… Как смееш да седиш в присъствието на краля?

Безредието привлече вниманието на Негово величество, който протегна ръка и извика:

— Не го докосвайте, това е негово право!

Множеството се стъписа смаяно. Кралят продължи:

— Узнайте, лейди, лордове и джентълмени, че това е моят верен и любим слуга Майлс Хендън, който извади достойния си меч да спаси своя крал от телесни наказания, а може би и от смърт… и затова бе прогласен от краля за рицар. Узнайте също, че заради още по-голяма заслуга, за това, че спаси своя крал от бичуване и позор, като пое всичко върху себе си, той се прогласява за английски пер и Кентски граф и ще получи злато и имения, съответни на тоя сан. Нещо повече, привилегията, която току-що използва, му е дарена от краля, защото ние наредихме всеки първороден по права линия в неговото потомство да запази правото да седи в присъствието на краля отсега нататък от род в род, докато английската корона съществува. Не го закачайте!

Двама закъснели благородници, пристигнали едва тази сутрин от провинцията и влезли преди пет минути в залата, слушаха с тъпо учудване тия думи, поглеждайки ту краля, ту плашилото. Бяха сър Хю и лейди Едит. Но новият граф не ги виждаше. Той продължаваше да гледа замаяно и да мълви: „Господ да ми е на помощ! Та това е моето просяче! Моето смахнато момче! На него показвах какво значи величие в моя дом със седемдесет стаи и двадесет и седем души слуги! Смятах, че то не е виждало нищо друго, освен дрипи, ритници и огризки! И исках да го осиновя, да му дам почтено име! Да имах торба да си скрия лицето!“

После се опомни изведнъж, падна на колене, закле се във вярност на краля, който стискаше ръцете му, и благодари за полученото имение и титли. След това се изправи и застана почтително настрана — прицел за погледите и завистта на всички присъстващи.

Кралят забеляза в това време сър Хю и каза гневно, с пламнал поглед:

— Отнемете на този разбойник фалшивия блясък и откраднатите имения и го заключете в тъмница, докато се занимая с него.

Бившият сър Хю бе изведен от залата.

В другия край на залата настъпи раздвижване, присъстващите се отдръпнаха да дадат някому път и Том Канти, в скромно, но скъпо облекло, мина между двете живи стени, предшестван от лакей. Той коленичи пред краля, който каза:

— Научих всичко станало през последните няколко седмици и съм много доволен от тебе. Ти си управлявал кралството с истинска кралска доброта и милост. Намери ли майка си и сестрите си? Добре… за тях ще има нарочни грижи… а баща ти ще бъде обесен, ако ти пожелаеш това и ако законът повелява. Знайте всички, които сте тук, че от днес нататък потомците, подслонени по кралско благоволение в Приюта на Христа, ще получават храна не само за тялото, но и за душата, това момче ще живее там и до края на живота си ще заема първо място в почтеното братство на наставниците. А тъй като е бил крал, към него ще се проявява особено уважение; запомнете това тържествено облекло, което никой друг няма право да носи — чрез него ще го разпознавате. Където и да отиде той, това облекло ще напомня на хората, че е бил крал и никой не може да му отказва дължимата почит и уважение. Той има закрилата на престола и подкрепата на короната, ще носи и ще бъде назоваван с почетната титла „кралски възпитаник“.

Горд и щастлив, Том Канти стана, целуна ръка на краля и напусна залата, предшестван от същия лакей. Без да губи време, той изтича да сподели с майка си, Нан и Бет щастливата вест.