Марк Твен
Принцът и просякът (29)

Двадесет и осма глава
Самопожертване

През това време затворът и бездействието бяха дотегнали предостатъчно на Майлс. Но дойде най-после ред за съденето му и той си каза с радост, че ще посрещне с удоволствие всяко решение, стига само да не го осъдят на затвор. Но грешеше. Той просто се разяри, като чу, че го наричат „непоправим негодник“ й го осъждат да стои два часа на позорния стълб за това си качество и защото нападнал господаря на Хендън Хол. Твърденията му, че е брат на тъжителя и е законен наследник на титлата и имението Хендън, бяха презрително отхвърлени като незаслужаващи дори разглеждане.

Той беснееше и заплашваше по пътя към мястото на наказанието, но напразно; стражата го повлече грубо и дори му удари някоя и друга плесница за непочтително държане.

Кралят не можа да се промъкне между гъмжащата наоколо сган, затова бе принуден да върви по-назад, далеко от своя добър приятел и служител. Без малко щяха да осъдят и самия крал на същото наказание, загдето се движи с такива нехранимайковци, но поради младостта му се задоволиха само с мъмрене и предупреждение. Когато тълпата най-после спря, той се разтича трескаво насам-натам по външния й край, търсейки място да се провре; най-после след много бавене и мъчнотии успя. Нещастният му оръженосец седеше на позорния стълб, посмешище и прицел на мръсната сган… седеше там телохранителят на английския крал. Едуард бе чул присъдата, но нямаше представа какво значи тя. Колкото по-ясно осъзнаваше новата обида, която му нанасяха, толкова, повече яростта му се засилваше, тя пламна неудържимо, когато в следния миг едно яйце прелетя във въздуха и се разби о бузата на Хендън при гръмогласния радостен смях на тълпата. Кралят изтича през открития площад, застана пред дежурния страж и изкрещя:

— Позор! Този човек е мой служител… освободи го! Аз съм…

— Ох, млъкни! — извика уплашено Хендън. — Ще се погубиш. Не му обръщай внимание, офицере, то е лудо!

— Не се грижи, човече, аз и без това не му обръщам внимание, но ми се иска да му дам един урок. — Той се обърна към един от подчинените си и каза: — Завърти един-два камшика на тоя глупчо, да се научи как да се държи.

— Половин дузина ще свършат по-добра работа — предложи сър Хю, който минаваше на кон, за да погледне какво става.

Уловиха краля. Той не оказа никаква съпротива, толкова бе смаян от мисълта за чудовищното оскърбление, което възнамеряваха да нанесат на свещената му особа. Страниците на историята бяха вече осквернени веднъж с бичуването на един английски крал… Непоносимо беше да помисли, че тази позорна страница ще трябва да се повтори. Той беше в ръцете им напълно безпомощен — трябваше или да изтърпи наказанието, или да моли за пощада. Тежко положение, ще изтърпи камшика… за краля е позволено да стори това, но не и да се моли.

В това време Майлс Хендън разреши мъчнотията.

— Пуснете детето — каза той, — не виждате ли, безсърдечни кучета, колко е малко и слабо? Пуснете го… аз ще изтърпя бичуването вместо него.

— Чудесна мисъл, може да ти се благодари за нея — каза сър Хю и лицето му засия от злорадство. — Пуснете малкия дрипльо и ударете дванадесет камшика на тоя приятел… дванадесет здрави камшика.

Кралят се готвеше да възрази рязко, но сър Хю властно го прекъсна:

— Говори и казвай каквото ти се иска… само помни, че за всяка твоя дума той ще получи по шест допълнителни удара.

Свалиха Хендън от позорния стълб и оголиха гърба му; докато го удряха с бича, нещастният малък крал се обърна настрана и заплака съвсем не царствено. „Ох, честни и добри човече, казваше си той, никога не ще забравя твоята вярност. Няма да я забравя… но и те ще я помнят!“ — добави пламенно той. Колкото повече размишляваше, толкова по-ясно разбираше великодушната постъпка на Хендън и толкова по-голяма признателност изпитваше към него. Най-после си каза: „Който спасява владетеля си от нараняване и вероятна смърт — а това именно той стори за мене, — върши велико дело, но то е съвсем малко… то е нищо… по-малко от нищо дори… ако се сравни с постъпката на човека, спасил владетеля си от опозоряване!“

Хендън не извика под тежките удари на бича, който понесе с войнишка твърдост. Това търпение заедно със самопожертването му за момчето спечели на Хендън уважението на събраната жалка и покварена сган, подигравките и освиркванията стихнаха и на площада се чуваше само плющенето на бича. Когато върнаха отново Хендън на позорния стълб, наоколо владееше тишина, напълно противоположна на оскърбителните крясъци, които се чуваха допреди миг. Кралят се приближи тихо до Хендън и му прошепна на ухото:

— Кралете не могат да те прогласят за благородник, добри и велики човече, защото този, който е по-велик от тях, те е направил вече благородник, но кралят може да потвърди благородството ти пред хората. — Той взе бича от земята, докосна леко с него кървавените плещи на Хендън и прошепна: — Едуард английски те въздига в граф!

Хендън бе трогнат. Очите му се напълниха със сълзи, но в същото време той си представи така ясно смешната страна на положението и обстановката, че едва успя да сдържи смеха си. Да бъде въздигнат неочаквано, гол и окървавен, от позорния стълб във висините и блясъка на графската титла, му се стори най-смешното нещо на света. „Сега вече, каза си той, съм чудесно нагласен! Призрачен рицар от царството на бляновете и сенките, станах призрачен граф… Замайващ полет за едно пречупено крило! Ако върви все така, най-после ще ме нагиздят като майско дърво с невероятни украси и привидни почести. Но колкото и да са празни, аз ще ги ценя от любов към този, който ги дарява. Тези жалки и смешни почести, получени, без да са искани, от една чиста ръка и правдива душа, са по-добри от истинските почести, купени с раболепие пред намусени и користни властници.“

Сър Хю, от когото всички се бояха, пришпори коня си и живата стена се раздвои безгласно да му стори път, после пак така безгласно се събра. Никой не дръзна да каже дума в полза на осъдения, нито да го похвали, но самото прекъсване на оскърбленията беше достатъчен израз на почит. Един новодошъл, незапознат със станалото, се подигра на „измамника“ и се приготви да го замери с една умряла котка, но бе веднага повален и изритан без обяснение, след което отново настъпи дълбока тишина.