Марк Твен
Принцът и просякът (23)

Двадесет и втора глава
Жертва на измяна

Крал Фу-фу Първи заскита отново с бродягите, прицел на грубите им шеги и тъпи подигравки, а понякога — зад гърба на главатаря — жертва на дребнавата злоба на Канти и Хюго. Истинска омраза към него изпитваха само Канти и Хюго. От останалите някои го обичаха и всички се възхищаваха от смелостта и ума му. В продължение на два-три дни Хюго, на чиито грижи беше поверен, правеше скришом всичко възможно, за да го измъчва, а нощем, по време на обичайните оргии, забавляваше шайката, като го подлагаше на дребни унижения — всякога уж случайно. Два пъти го настъпи случайно, а кралят, както подобава на кралското му достойнство, високомерно се престори, че не е усетил, но когато Хюго се позабавлява трети път по същия начин, кралят го повали с една тояга на земята за най-голямо удоволствие на цялата пасмина. Пламнал от гняв и срам, Хюго грабна една сопа и се нахвърли разярен срещу малкия си противник. Около гладиаторите се образува веднага кръг, зрителите започнаха да се обзалагат и да насърчават противниците. Но нещастният Хюго нямаше никакъв успех. Неговите яростни, но несръчни чирашки движения мъчно можеха да се справят с една ръка, обучена от първите майстори в Европа по фехтовка с пръчка или сопа и по всички майсторства и тънкости на борба с рапира. Малкият крал посрещаше и отбиваше пъргаво, леко и точно непрестанния порой от удари, така че пъстрата тълпа от зрители подлудяваше от възторг, а когато опитното му око откриваше пробой и върху главата на Хюго се стоварваше някой светкавичен удар, наоколо им се разразяваше буря от ликувания и смехове. След петнадесет минути, победен, целият в синини, прицел на безмилостни подигравки, Хюго напусна полесражението, а невредимият герой бе грабнат и отнесен на ръце от радостната тълпа на почетното място до главатаря, където с големи церемонии го коронясаха за „крал на бойните петли“, като дотогавашната по-низша титла бе веднага отменена и шайката издаде заповед за изгонване на всеки, който би дръзнал да я спомене отсега нататък.

Всички опити да накарат краля да помага на шайката бяха безуспешни. Той отказваше упорито да върши каквото и да е, нещо повече, винаги се опитваше да избяга. Още от първия ден след завръщането му успяха да го тикнат в една готварница, която никой не пазеше — той не само се върна оттам с празни ръце, но се опита да вдигне на крак обитателите на къщата. Изпратиха го да помага на калайджията, но той не само не му помагаше, ами без малко щеше да го набие с желязната пръчка, освен това Хюго и калайджията трябваше да се грижат само как да му попречат да избяга. Мълниите на кралския му гняв връхлитаха главата на всеки, който ограничаваше свободата му или се опитваше да му наложи някаква работа. Изпратиха го да проси под охраната на Хюго заедно с една дрипава жена с болно дете, но последиците не бяха никак насърчителни — той отказа да проси за жената или изобщо да има нещо общо с нея и детето й.

Така минаха няколко дни. Мъките, умората, мръсотията, гадността и простащината на този скитнически живот ставаха постепенно все по-непоносими за пленника, който най-после си каза, че спасяването от ножа на отшелника е в най-добрия случай може би само едно временно забавяне на смъртта.

Но нощем, насън всичко това биваше забравено, той се виждаше отново на престола си като всевластен господар. Това засилваше, разбира се, мъките му, когато се събудеше — така че всяка сутрин, откакто се бе върнал и до сбиването с Хюго, животът му се виждаше все по-горчив и непоносим.

На утрото след сбиването Хюго стана изпълнен с мъст и зли намерения. Намислил бе два плана. Единият беше да засегне момчето по начин, който ще унизи жестоко гордостта и „въображаемото“ му кралско достойнство; ако не сполучи в това, вторият план беше да обвини краля в някакво престъпление и след това да го предаде в неумолимите лапи на закона.

В изпълнение на първия план Хюго възнамеряваше да сложи „печат“ на краля, предполагайки съвсем правилно, че нищо не би го наранило по-дълбоко, а щом сложи „печата“, възнамеряваше с помощта на Канти да го принуди да показва крака си по друмищата и да проси. „Печат“ беше тарикатското име на изкуствено предизвикана рана. Приготвяха лапа от негасена вар, сапун и ръжда от вехто желязо, намазваха едно кожено парче и го завързваха здраво за крака. Тази лапа разяждаше бързо кожата и разраняваше месото, след това намазваха раната с кръв, която след засъхване придобиваше отвратителен тъмен цвят. После превързваха небрежно крака с мръсни парцали, като се стараеха да оставят отвратителната рана да се вижда и да буди състрадание у минувачите.^[1]

Хюго си осигури помощта на калайджията, когото кралят бе заплашил с желязото, тръгнаха с момчето уж за калайдисване и щом се отдалечиха от стана на шайката, го повалиха на земята, калайджията го улови здраво, за да не мърда, а Хюго върза лапата на крака му.

Кралят беснееше и ревеше, като се заричаше, че ще обеси и двамата, щом вземе отново скиптъра си, но те го държаха здраво, надсмиваха се на безпомощното му мятане и се подиграваха със заплахите му. Това продължи, докато лапата започна да щипе, не след много щеше да свърши работа, ако не бе се случило непредвидено прекъсване. Обаче то се случи, защото тъкмо в това време „робът“, който бе държал реч против английските закони, се яви отнякъде и прекрати начинанието, като отвърза и захвърли превръзката с лапата.

Кралят искаше да вземе тоягата от спасителя си и да постопли още на място гърбовете на двамата разбойници, но другият му каза да не вдига скандал сега, а да почака, докато се стъмни — когато се събере цялата шайка, не ще има опасност от външна намеса и пречка. Той доведе и тримата обратно в стана и разказа случката на главатаря, който го изслуша, размисли и реши, че няма да пращат вече краля да проси, защото е ясно, че той заслужава да върши нещо по-почтено и по-хубаво… Затова го повиши веднага от просяк в крадец.

Хюго се самозабрави от радост. Той се бе опитвал да накара краля да краде, но все без успех, сега вече нямаше да има такава неприятност, защото кралят не би посмял естествено да не изпълни една висша заповед направо от началството. Затова намисли едно отиване по кражба още в същия следобед с намерение да предаде краля на правосъдието, и то така ловко, че работата да изглежда не преднамерена, а съвсем случайна, защото „кралят на бойните петли“ беше вече любимец на всички и шайката може би нямаше да се отнесе много любезно с този свой член, който би извършил вероломството да го предаде на общия враг — правосъдието.

Чудесно. Хюго хукна веднага с жертвата си към едно съседно село, повлякоха се полека ту из една, ту из друга улица, като единият дебнеше удобния случай да изпълни злобното си намерение, а другият дебнеше също така нетърпеливо случай да избяга и да се отърве веднъж завинаги от позорното пленничество.

И двамата пропуснаха няколко сравнително удобни случая, защото бяха решили този път да не се изложат на неуспех, и никой не възнамеряваше да допусне пламенните му стремежи да го увлекат в някое несигурно приключение.

Щастието проработи най-напред за Хюго. Наскоро към тях тръгна жена с голям вързоп в кошница. Очите на Хюго светнаха от злорадство, докато си мислеше: „Жив да не съм, ако не му стоваря тая работа на врата; ще го пипнат и тогава Господ да те пази, кралю на петлите!“ Той зачака внимателно — външно спокоен, но изгарящ от нетърпение — докато жената отмина; като видя, че е дошло време за действие, прошепна:

— Почакай, докато се върна — и се втурна крадешком подир жената.

Кралят се зарадва — сега вече ще може да избяга, ако Хюго се отдалечи достатъчно.

Но не му се удаде случай. Хюго се промъкна до жената, грабна вързопа и изтича назад, като уви вързопа във вехто одеяло, което бе взел със себе си. Жената веднага се развика, усетила кражбата по това, че й бе олекнало на ръката. Без да спира, Хюго бутна вързопа в ръцете на краля с думите:

— Тичай сега подир мене с вързопа и викай: „Дръжте крадеца!“, но гледай да ги отвлечеш в лъжлива посока!

В следния миг Хюго сви зад ъгъла и хукна по една крива уличка… а след още миг-два се показа отново с невинно и равнодушно изражение и се спря зад едно дърво да наблюдава какво ще стане.

Обиденият крал захвърли на земята вързопа, от който одеялото падна тъкмо когато жената пристигна, последвана от растяща тълпа; тя стисна китката на краля с едната си ръка, грабна с другата вързопа и обсипа с проклятия момчето, което се мъчеше безуспешно да се освободи.

Хюго видя каквото му трябваше… Противникът му беше заловен и правосъдието щеше да се занимае с него… Затова се измъкна с победоносен смях и тръгна към стана, обмисляйки по пътя как по-хитро да представи случката пред главатаря.

Кралят продължаваше да се бори със здравите ръце на жената и от време на време викаше ядосано:

— Пусни ме, глупаво създание, не съм аз откраднал дрипите ти!

Тълпата, заобиколила отвред краля, го заплашваше и ругаеше, един мургав ковач с кожена престилка и запретнати ръкави се опита да го улови, като каза, че ще го натупа здраво, та да му служи за урок, но тъкмо в тоя миг във въздуха блесна дълга сабя, която се стовари убедително с плоската си страна върху ръката на ковача, а в същото време тайнственият собственик на сабята заговори любезно:

— Слушайте, добри хора, да се разберем човешки, без озлобление и лоши приказки. Този въпрос трябва да се разреши по закон, не с лични разправии. Пусни момчето, добра жено!

Ковачът прецени с поглед облечения в броня воин, после си тръгна, като мърмореше и разтъркваше ръката си, жената пусна неохотно ръката на момчето, тълпата загледа враждебно непознатия, но благоразумно замълча. Кралят изтича до спасителя си с пламнали бузи и искрящи очи и извика:

— Много се забави, но пак дойде навреме. Сър Майлс, насечи ми на късчета тая сган!