Марк Твен
Принцът и просякът (15)

Четиринадесета глава
„Le roi est mort — vive le roi!“^[1]

 

Същия ден призори Том Канти се събуди от тежък сън и загледа в тъмнината. Няколко мига лежа мълчаливо, като се опитваше да подреди обърканите си мисли и впечатления и да разбере значението им, после заговори със сдържано възхищение:

— Разбирам! Разбирам! Слава богу, пробудих се най-после! Ела, радост! Вън, грижи! Ей, Нан, Бет! Зарежете сламата и елате при мене, да ви разкажа най-невероятния сън, съчинен от нощните духове за почуда на човешката душа!… Ей, Нан, чуваш ли? Бет!…

До постелята му застана неясна фигура и един глас каза!

— Какво благоволяваш да заповядаш?

— Да заповядам ли?… О, горко ми! Познах гласа ти! Кажи ми… Знаеш ли кой съм аз?

— Ти ли? Снощи беше Уелски принц, днес си мой всемилостив господар, Едуард, крал на Англия.

Том зарови глава във възглавниците и простена:

— Уви! Не е било сън! Иди да си почиваш, любезни сър… и ме остави със скръбта ми.

Том заспа отново и след малко сънува нов приятен сън. Сънува, че е лято и той си играе сам в прекрасната ливада, наричана Гудманс Филдс, когато гърбаво джудже, две педи високо, с дълги червеникави бакенбарди, се яви ненадейно пред него и каза: „Копай до тоя пън!“ Том почна да копае и намери дванадесет съвсем нови пенса — невероятно богатство! Но това не беше всичко, защото джуджето каза пак: „Аз те познавам. Ти си добро, достойно момче и неволите ти ще свършат, защото идва денят, в който ще бъдеш възнаграден. Копай тук всеки седми ден и всеки път ще намираш същото съкровище — дванадесет съвсем нови пенса. Но не казвай никому — не издавай тайната.“

След това джуджето изчезна, а Том изтича в Офъл Корт с богатството си, като си казваше: „Всяка вечер ще давам на баща си по един пенс, той ще мисли, че е от просия, ще се радва и няма вече да ме бие. По един пенс на седмица ще давам на добрия отец, който ме изучи, а на мама, Нан и Бет ще давам другите четири пенса. Ще се отървем от глада и дрипите, от страховете, треперенето и побоя.“

Стигна запъхтян до мръсния си дом, със светнали от радост очи хвърли четири пенса в скута на майка си и се провикна:

— За тебе са!… Всичките!… За тебе, Нан и Бет… И то честно спечелени, нито съм ги изпросил, нито съм ги откраднал!

Щастлива и смаяна, майката го притисна в обятията си и възкликна:

— Късно е вече… Ще благоволи ли Ваше величество да стане?

Уви! Не такъв отговор очакваше той. Сънят бе свършил — Том се бе събудил.

Том отвори очи… Богато облеченият първи камерхер бе коленичил до леглото му. Радостта от лъжовния сън се изпари… Нещастното момче разбра, че е все още затворник и крал. Стаята беше изпълнена с придворни в пурпурни мантии — дворцовият траурен цвят — и с благородните служители на владетеля. Том седна в леглото и погледна иззад тежките копринени завеси изисканите гости.

Започна се тежката церемония на обличането, през това време придворните коленичеха един след друг, изказваха почитта си и поднасяха на малкия крал съболезнованията за тежката загуба. Най-напред главният кралски оръженосец взе ризата, подаде я на кралския ловен надзирател, които я подаде на втория придворен камерхер, камерхерът на главния лесничей на Уиндзорската гора, лесничеят на третия камерхер, последният — на кралския канцлер на Ланкастърското херцогство, канцлерът — на шефа на гардероба, шефът — на кралския хералдически сановник, сановникът — на коменданта на Тауър, комендантът — на главния майордом, майордомът — на наследствения шеф на бельото, шефът — на министъра на флотата, той — на Кентърбърийския архиепископ, архиепископът — на първия камерхер, който най-после облече собственоръчно с нея Том. На горкото смаяно дете това напомни подаването на кофи с вода при пожар.

Всяка дреха трябваше да мине по същия бавен и тържествен път, така че Том се измори страшно от тази церемония и сърцето му се изпълни почти с благодарност към съдбата, когато видя най-после да започва пътешествието на дългите копринени чорапи, което показваше, че краят на церемонията наближава. Но грешеше. Първият камерхер пое чорапите и щеше вече да обуе Том, но изведнъж се изчерви, върна ги бързо на Кентърбърийския архиепископ, прошепна възмутено:

— Погледнете, милорд! — и му показа чорапите. Архиепископът побледня, след това се изчерви, подаде чорапите на министъра на флотата и прошепна:

— Погледнете, милорд!

Министърът подаде чорапите на главния шеф на бельото, едва смогвайки да прошепне:

— Погледнете, милорд!

Чорапите тръгнаха по обратния път към главния майордом, коменданта на Тауър, хералдическия сановник, шефа на гардероба, кралския канцлер на Ланкастърското херцогство, третия камерхер, главния лесничей на Уиндзорската гора, втория камерхер, кралския ловен надзирател, придружавани винаги от смаяното и уплашено „Погледнете, погледнете!“, докато стигнаха най-после до ръцете на първия придворен оръженосец, който погледна за миг чорапите, предизвикали това смущение, пребледня и прошепна дрезгаво:

— Господи! Една бримка се е пуснала при закопчаването на жартиерата!… Хвърлете в Тауър главния надзирател на кралските чорапи!

После се облегна на рамото на лесничея, за да се посъвземе, докато донесат нови чорапи без пуснати бримки.

Но всяко нещо има край и за Том Канти дойде най-после време да слезе от леглото. Съответното длъжностно лице наля вода, друго ръководеше измиването, трето стоеше с кърпа и постепенно Том мина благополучно през церемонията на измиването, готов да изтърпи услугите на кралския коафьор. Когато излезе най-после от тези майсторски ръце, той беше прелестен и мил като девойче, в мантия и къси панталонки от пурпурен атлаз и пурпурна барета с перо. Той тръгна тържествено към трапезарията за закуска сред своята свита от придворни, които се отдръпваха, за да му сторят път, и коленичеха пред него.

След закуската със същите кралски почести, придружен от висшите сановници и петдесет телохранители с позлатени алебарди, го отведоха в тронната зала, където трябваше да разрешава държавни въпроси. „Вуйчо“ му, лорд Хертфорд, застана до престола, за да подпомага с мъдри съвети кралската мисъл.

Най-напред се представиха знатните лордове, определени от покойния крал за изпълнители на завещанието му, дошли да поискат от Том одобрение на някои свои решения — което беше отчасти само формалност, защото още нямаше регент. Кентърбърийският архиепископ докладва решението на изпълнителите по завещанието относно погребението на покойния светлейши крал и завърши с прочитане подписите на изпълнителите по завещанието, именно: Кентърбърийския архиепископ, лорд-канцлера на Англия, лорд Уилям Сейнт Джон, лорд Джон Ръсел, граф Едуард Хертфорд, виконт Джон Лийл и Дърамския епископ Кътбърт.

Том не слушаше — смаяла го бе една по-рано прочетена клауза в тоя документ. Той се обърна и прошепна на лорд Хертфорд:

— За кой ден каза, че е определено погребението?

— За шестнадесети идущия месец, господарю.

— Странна глупост. Ще изтрае ли дотогава?

Горкото момче не знаеше още кралските обичаи — в Офъл Корт бързаха да се отърват колкото е възможно по-бързо от непотребния мъртвец. Но лорд Хертфорд го успокои с няколко думи.

Един държавен секретар представи постановление от съвета, определящо за единадесет часа на другия ден прием на чуждите посланици, и помоли краля да го одобри.

Том погледна въпросително лорд Хертфорд, който прошепна:

— Ваше величество трябва да даде съгласието си. Те идват да засвидетелстват съчувствието на височайшите си господари за тежката загуба, сполетяла Ваше величество и кралството.

Том изпълни искането. Друг секретар започна да чете изложение за разходите на покойния крал, които възлизаха на 28 000 лири стерлинги за последното шестмесечие — огромна сума, която накара Том Канти да зяпне от изненада, той се смая още повече, когато чу, че 20 000 лири от тая сума още не били изплатени, слиса се за трети път, когато чу, че кралското съкровище било почти празно и хиляда и двеста души служители се намирали в голямо затруднение, защото не били получили полагаемите им се заплати. Тогава Том съобрази бързо и заговори:

— Ясно е, че така ще се провалим. Уместно и необходимо е да наемем по-малка къща и да разпуснем прислужниците, защото те не са от полза, а само забавят работите и досаждат с услуги, които са досадни и срамни, а може да са необходими само на някоя кукла без ръце и мозък, неспособна да си услужва сама. Припомням си една къщица при рибния пазар, до Билингсгейт…

Някой стисна здраво ръката на Том и го накара да прекрати глупавите си приказки и да се изчерви, но никой друг не даде вид да е забелязал или обърнал внимание на странните му приказки.

Един кралски секретар прочете доклад, който съобщаваше, че тъй като покойният крал постановява в завещанието си граф Хертфорд да получи титлата херцог, брат му сър Томас Симор да бъде провъзгласен за пер, а синът на Хертфорд — за граф, и тъй като подобни повишения се дават и на други висши служители на короната, съветът на изпълнителите по завещанието решил да се събере на заседание на 16 февруари, за да постанови и утвърди тия почести, а междувременно, тъй като покойният крал не е подарил писмено подходящи имения за поддържане на дадените титли, съветът, познавайки личните му желания в това отношение, смята за уместно да подари на Симор „имот за 500 лири“, а на сина на Хертфорд „имот за 800 лири и още за 300 лири от земите на първия починал епископ, ако благоволи днешният крал“^[2].

Том се готвеше да каже, че е по-редно да се изплатят първо дълговете на покойния крал, преди да се прахосат тия пари, но едно навременно докосване до ръката му от страна на предвидливия Хертфорд го въздържа от неуместната постъпка и той даде кралското си съгласие, без да продума, но с голямо вътрешно неудоволствие. Докато размишляваше с каква лекота върши такива странни и блестящи чудеса, една щастлива мисъл блесна в съзнанието му: защо да не прогласи майка си за херцогиня Офъл Корт и не й подари имение? Но друга тъжна мисъл я прогони веднага — той беше само по име крал, тези важни стареи и висши благородници бяха негови господари, за тях майка му беше само измислица на един болен мозък. Те щяха да изслушат недоверчиво, мнението му, а след това щяха да изпратят за лекар.

Скучните занимания продължиха отегчително дълго. Прочетоха прошения, прокламации, дарения и всякакви многоречиви и досадни държавни книжа, най-после Том въздъхна прочувствено и промълви: „С какво съгреших, та добрият Бог ме грабна от полето, чистия въздух и слънцето, за да ме затвори тук, да ме направи крал и толкова да ме измъчи?“ След това горката му замаяна главица кимна няколко пъти и най-после клюмна на една страна. Държавните работи замръзнаха на място поради отсъствието на височайшия ръководител на утвърждаващата власт. Около задрямалото дете настъпи тишина, мъдреците на кралството прекратиха своите разисквания.

С позволение на наставниците си лорд Хертфорд и лорд Сейнт Джон Том прекара предобед един радостен час с лейди Елизабет и лейди Джейн Грей, при все че принцесите бяха доста унили от тежкия удар, сполетял кралския дом; към края на посещението „най-голямата му сестра“, известна по-късно в историята с прозвището „кървавата Мария“^[3], го смрази с тържествен разговор, в който имаше според него само едно добро — че беше кратък. После го оставиха няколко минути сам, след което доведоха стройно дванадесетгодишно момченце, облечено в черно, със снежнобяла яка и маншети. Нямаше траурна лентичка, а само вързана на рамото тъмночервена панделка. Плахо, босо, то пристъпи с наведена глава и застана на едно коляно пред Том. Том го гледаше, без да мръдне, без да продума. После каза:

— Стани, момче. Кой си и какво искаш?

Момчето се изправи и застана с изискана грация и загрижено изражение.

— Сигурно трябва да ме помниш, господарю. Аз съм твоето момче за бой.

— Моето момче за бой ли?

— Същото, Ваше величество. Аз съм Хъмфри… Хъмфри Марлоу.

Том си каза, че наставниците му би трябвало да го предупредят за това момче. Положението беше много неудобно. Какво да прави?… Да се престори, че го познава, а след това с всяка дума да се издава, че не е и чувал за него? Не, така не може. Изведнъж му хрумна една спасителна мисъл: такива затруднения ще му се случват може би често сега, когато неотложни задължения могат да задържат Хертфорд и Сейнт Джон далеко от него, тъй като и двамата са членове в съвета на изпълнителите по завещанието. Затова ще е добре може би той да си изработи сам някакъв план за справяне с подобни случаи. Да, ето едно разумно решение… Ще го опита с това момче и ще види какво ще излезе. И така той потърка замислено чело, после каза:

— Като че си спомням нещо… Но паметта ми е отслабнала от боледуването…

— Уви, клети ми господарю! — извика съчувствено момчето за бой и добави на себе си: „Вярно е значи това, което разправят… Загубил е ума си, горкият! Но тежко ми, че забравих! Нали казаха да се преструваме, че не забелязваме нищо!“

— Чудно как паметта ме изостави тия дни — каза Том. — Но не ми обръщай внимание… аз бързо се оправям… Някоя дребна следа често пъти ми припомня неща и имена, които са ми се изплъзнали. (И то не само тях всъщност, но и други, които никога не съм чувал — както това момче ще разбере.) Кажи сега какво искаш?

— Дребна работа, господарю, но все пак ще я кажа, ако е угодно на Ваше величество. Преди два дни, когато Ваше величество сбърка три пъти по гръцки… на утринния урок… спомняш ли си?

— Даа, мисля, че си спомням. (Това не е съвсем лъжа, ако бих започнал да се занимавам с гръцки, щях да направя не три, а четиридесет грешки.) Да, спомням си… Продължавай сега.

— Учителят се разсърди, каза, че това е лентяйство и немарливост, закани се здраво да ме набие… и…

— Тебе ли да набие? — извика слисаният Том. — Защо трябва да бие тебе за моите грешки?

— О, Ваше величество пак забрави. Той наказва мене всеки път, когато ти не си знаеш уроците.

— Вярно, вярно… забравих. Ти ме учиш предварително… Затова, ако не зная, той предполага, че не си гледал работата си и…

— О, господарю, какво говориш? Аз, най-смиреният твой слуга, да те уча?

— Каква вина имаш тогава? Каква е тази загадка? Аз ли съм полудял наистина, или ти? Обяснявай!

— Нищо по-просто, Ваше величество. Никой не би посмял да удари свещената особа на Уелския принц, затова бият мене, когато той сбърка, а това е редно и правилно, защото е моя длъжност и прехрана.

Том погледна смаяно спокойното момче и си каза: „Уви, какво невероятно нещо… такъв странен и чуден занаят, как не са наели някое момче да го вчесват и обличат вместо мене?… Дай Боже да го направят! Ако сторят такова нещо, аз ще поема боя с голяма благодарност.“ После каза гласно:

— И наби ли те, клето приятелче, както се бе заканил?

— Не, Ваше величество, наказанието ми е насрочено за днес, но сега поради траура е възможно да бъде отменено, не зная точно, затова се осмелих да дойда и да помоля Ваше величество за милостивото обещание да се застъпиш за мене…

— Пред учителя? Да не те бие?

— О, ти си припомни!

— Паметта ми се възвръща, както знаеш. Успокой се… няма да ти нашарят гърба… Аз ще се погрижа за това.

— О, благодаря ти, добри ми господарю! — извика момчето и преви пак коляно. — Може би прекалих, но все пак…

Като забеляза колебанието на Хъмфри, Том го насърчи да продължи, казвайки, че е в „милостиво“ настроение.

— Ще изкажа тогава какво ми лежи на сърцето. Тъй като не си вече Уелски принц, а крал, ти можеш да заповядваш каквото желаеш й никой не може да ти противоречи, затова няма смисъл да се мъчиш още с ужасното учение, може да изгориш книгите и да се занимаваш с по-приятни неща. В такъв случай аз ще пропадна, а заедно с мене и сестрите ми, които са сираци!

— Ще пропаднеш ли? Как, ако обичаш?

— Аз се прехранвам от гърба си. О, милостиви господарю! Ако остана без работа, ще умра от глад. Ако ти престанеш да учиш, моята длъжност ще бъде закрита, ти не ще имаш нужда от момче за бой. Не ме изгонвай!

Том се трогна от това дълбоко отчаяние и каза в изблик на истинско кралско великодушие:

— Не се тревожи, момче. Длъжността ти остава завинаги твоя и на потомството ти. — После удари леко момчето по рамото с плоската страна на сабята си с възклицанието: — Стани, Хъмфри Марлоу, Наследствен велик младеж за бой в английския кралски дом! Не се грижи… аз ще продължавам да се уча, и то толкова зле, та да могат с право да ти утроят заплатата — толкова ще ти увелича работата.

Признателният Хъмфри отвърна възбудено:

— Благодаря, всемилостиви господарю, твоята царствена щедрост надминава най-невъздържаните ми мечти за богатство. Сега ще бъда завинаги щастлив, а заедно с мене и целият род Марлоу.

Том беше достатъчно умен да разбере, че това момче може да му бъде полезно. Той насърчи Хъмфри да говори и момчето заговори с готовност. То се радваше, че съдейства за „излекуването“ на Том, защото забеляза, че при всяко споменаване на разни подробности от преживяванията и случаите в кралската класна стая Том успяваше съвсем ясно „да си спомни“ станалото. След един час Том се бе обогатил с много ценни сведения за дворцовите личности и въпроси, затова реши да получава всеки ден сведения от този източник, като даде заповед да пускат по всяко време Хъмфри в кралския кабинет, щом Негово величество не е зает с други лица. Почти веднага след излизането на Хъмфри дойде лорд Хертфорд, носейки нови грижи за Том.

Той каза, че лордовете от съвета се страхуват да не би някои изопачени сведения за здравето на краля да са проникнали в чужбина, затова смятат за разумно след ден-два Негово величество да започне да обядва на показ, защото, ако са се пръснали някои злонамерени слухове, здравият му вид и походка заедно с внимателно поддържаното спокойно, свободно и изискано държане ще успокоят общественото мнение.

След това графът започна много внимателно да дава наставления на Том как да се държи в тези тържествени случаи, като се преструваше, че му „напомня“ вече известни неща; но за най-голяма радост на графа Том се нуждаеше от твърде малко помощ в тази насока, защото Хъмфри му бе загатнал, че след няколко дни Негово величество ще започне да се храни на официални обеди и вечери; сам Хъмфри бе дочул това от бързокрилата дворцова мълва. Обаче Том не спомена за тези сведения.

Като видя, че паметта на краля е в толкова добро състояние, графът си позволи да я изпита уж случайно, за да разбере докъде е стигнало подобрението. Опитът излезе сполучлив — особено там, където бяха останали следи от разговора с Хъмфри — така че, общо взето, лордът твърде много се зарадва и окуражи. Толкова се бе окуражил, че каза уверено:

— Убеден съм, че ако Ваше величество понапрегне още малко паметта си, ще разреши загадката с държавния печат… който беше от такова значение вчера, макар и да е вече без значение днес, защото срокът му изтече заедно с живота на покойния крал. Ще благоволи ли Ваше величество да направи този опит?

Том се смути… Държавният печат беше нещо съвсем непознато за него. След кратко колебание той погледна чистосърдечно графа и запита:

— Как изглеждаше това нещо, милорд?

Графът трепна едва забележимо и прошепна на себе си: „Уви! Мисълта му пак литна нанякъде!… Неразумно беше да го уморявам…“ След това отклони ловко разговора към други въпроси, за да заличи злополучния печат от мислите на Том… И постигна лесно целта си.