Марк Твен
Принцът и просякът (7)

Шеста глава
Том получава наставления

Том бе отведен в главната зала на едно разкошно отделение на двореца. Накараха го да седне; това му беше много неприятно, защото наоколо му имаше много по-възрастни и знатни хора. Той ги помоли да седнат, но те само изказаха с поклон или шепот благодарността си и останаха прави. Той щеше да настои, но „вуйчо“ му, граф Хертфорд, прошепна до ухото му:

— Моля ти се, милорд, не настоявай, не е прието те да седят в твое присъствие.

Съобщиха за идването на лорд Сейнт Джон, който се поклони пред Том и каза:

— Идвам по поръчение на краля по въпрос, който трябва да се съобщи насаме. Ще благоволи ли Ваше височество да отпрати всички присъстващи, с изключение на милорд граф Хертфорд?

Като забеляза, че Том не знае как да постъпи, Хертфорд му прошепна да даде знак с ръка, без да си прави труд да говори. Когато придворните благородници се оттеглиха, лорд Сейнт Джон каза:

— Негово величество повелява по разбираеми и важни държавни съображения Негово кралско височество да прикрива колкото му е възможно болестта си, докато оздравее и стане отново такъв, какъвто е бил. Именно да не отрича пред никого, че е истинският Уелски принц, наследник на английската корона, да запазва княжеското си достойнство и да приема без дума или знак на недоволство почитта и покорството, които са му дължими по стар законен обичай, да не говори никому за низшия произход и съществуване, които болестта изтръгва от болните представи на преумореното му въображение, да се постарае усърдно да си припомни отново лицата, които е познавал… Когато не успее, да мълчи, да не издава с какъвто и да е признак на изненада, че ги е забравил, в тържествени случаи, когато не знае какво да стори или каже, да не проявява никакво смущение пред любопитните погледи, а да се посъветва по въпроса с лорд Хертфорд или с моята скромна личност, на които е заповядано от краля да изпълняват тази длъжност и да са винаги наблизо, докато заповедта бъде отменена. Това заповядва Негово величество кралят, който поздравява Ваше кралско височество и моли Бог да бъде милостив да ви излекува по-скоро и да ви пази вовеки със светата си десница.

Лорд Сейнт Джон направи реверанс и се отстрани. Том отвърна примирено:

— Кралят е заповядал така, никой не може да изменя кралската заповед, нито да се изплъзва хитро от нея, ако тя го стеснява. Кралската воля ще се изпълни.

Лорд Хертфорд каза:

— Що се отнася до заповедта на краля за книгите и другите сериозни въпроси, на Ваше височество ще бъде може би угодно да запълва времето си е весели забавления, за да не се преумори за банкета и още повече да се поболее.

Том погледна въпросително и учудено и се изчерви, когато видя, че лорд Сейнт Джон го погледна загрижено.

Негова светлост каза:

— Паметта ти пак изневери и ти се изненада, но не й позволявай да те смущава, защото това нещо няма да трае, а ще отмине, щом се оправиш от болестта. Милорд Хертфорд спомена за банкета в Сити. Негово величество кралят обеща още преди два месеца, че Ваше височество ще присъства. Припомняш ли си сега?

— Признавам със съжаление, че наистина бях забравил — каза неуверено Том и се изчерви отново.

В този миг съобщиха за идването на лейди Елизабет и лейди Джейн. Двамата лордове размениха многозначителни погледи и Хертфорд тръгна бързо към вратата. Когато двете девойки минаваха покрай него, той им прошепна:

— Моля ви, милейди, дайте си вид, че не забелязвате настроението му и не проявявайте изненада, когато паметта му изневери… Ще видите с болка как се вълнува от всяка дреболия.

В същото време лорд Сейнт Джон шепнеше в ухото на Том:

— Бъди любезен, сър, да помниш старателно желанието на Негово величество. Припомни си всичко, което можеш… Давай си вид, че помниш всичко останало. Не оставяй да забележат, че си се променил, защото знаеш колко много те обичат твоите другарки по игра и колко много ще се наскърбят. Желаеш ли да остана, сър?… Заедно с вуйчо ти.

Том изказа съгласието си с кимване и едва промълвена дума, защото бе запомнил наставленията и бе решил в простичкото си сърце, че трябва да ги изпълнява колкото може по-добре според повелята на краля.

Въпреки всички мерки разговорът между младите от време на време се запъваше. Неведнъж Том почти загубваше самообладание и беше готов да признае, че не може да се справи с тази страшна роля, но биваше спасен от тактичната лейди Елизабет или от някоя случайно изказана дума на бдителните лордове, която оказваше същото щастливо въздействие. По едно време малката лейди Джейн го обърка с въпроса:

— Изказа ли днес почитанията си на Нейно величество кралицата, милорд?

Том се поколеба, погледна смутено и щеше да измънка каквото му дойде наум, но лорд Сейнт Джон побърза да отговори вместо него с изисканата лекота на придворен, свикнал да се справяме неудобни положения.

— Изказа ги вече, мадам, и Нейно величество го успокои много за състоянието на Негово величество, нали, Ваше височество?

Том промърмори някакво потвърждение, но усети, че стъпва на несигурна почва. Малко по-късно стана дума, че засега Том няма да продължава уроците си, при което малката принцеса възкликна:

— Жалко, много жалко! Ти напредваше чудесно. Но бъди търпелив, това не ще бъде за дълго. Ти ще бъдеш удостоен да станеш учен като баща си и ще владееш толкова езици, колкото и той, добри ми принце.

— Баща ми ли? — извика Том, като се забрави за миг. — Аз мисля, че той не може да говори и собствения си език, така че само свинете в кочините могат да разберат какво иска да каже, а колкото до някакво учение…

Той вдигна глава и срещна строгия предупредителен поглед на милорд Сейнт Джон.

Млъкна, изчерви се, после продължи тихо и тъжно:

— Ох, болестта ме обзе отново и мисълта ми се заблуди. Нямах никакво намерение да проявя непочитание към Негово величество краля.

— Знам това, сър — каза принцеса Елизабет, като взе почтително и ласкаво с две ръце ръката на „брата“ си. — Не се безпокой. Вината не е твоя, а на болестта ти.

— Ти умееш много мило да утешаваш, прекрасна лейди — каза признателно Том. — И сърцето ми повелява да ти благодаря за това, ако смея да го сторя.

По едно време палавата лейди Джейн стрелна Том с един простичък гръцки израз. Бързият поглед на принцеса Елизабет схвана по пребледнялото чело на жертвата, че стрелата е улучила, затова отправи спокойно звучен гръцки ответ от името на Том, после промени веднага разговора.

Времето минаваше приятно и, общо взето, спокойно. Подводните скали и плитчините ставаха все по-редки и Том започна да се чувства все по-леко, като виждаше как всички се стараят да му помогнат и да не забелязват грешките му. Когато се изясни, че двете млади лейди ще го придружат същата вечер на банкета на лорд-мера^[1], сърцето му трепна от облекчение и радост, защото почувства, че не ще бъде сам сред тази тълпа от непознати, при все че само преди час мисълта да отиде заедно с тях би му била съвсем непоносима.

Двамата ангели-пазители на Том изпитваха по-малко удоволствие при този разговор. Те се чувстваха така, като че лавираха с голям кораб през опасен проток, бяха постоянно нащрек и намираха, че длъжността им не е детска игра. Така че, когато посещението на двете лейди беше вече към края си и съобщиха за идването на лорд Гилфорд Дъдли, те не само почувстваха, че са преизпълнили задълженията си, но и че не са в състояние да поемат отново кораба и да повторят опасното пътуване. Затова посъветваха почтително Том да се извини и да не приеме новодошлия, което той стори с удоволствие, при все че лицето на лейди Джейн изрази леко разочарование, когато тя чу, че отказват да приемат блестящия младеж.

Настъпи кратко очаквателно мълчание, което Том не можеше да разбере. Той погледна лорд Хертфорд, който му направи знак, но не можа да разбере и знака. Съобразителната Елизабет дойде на помощ с обичайната си ловкост и бързина. Тя направи реверанс и каза:

— Позволява ли Негово височество брат ми да си отидем?

— Всъщност Ваши височества — каза Том — могат да получат от мене всичко, което пожелаят, стига да го поискат, но все пак аз бих предпочел да сторя всичко друго в моя власт, но не и да се лиша от светлината и благодатта на тяхното присъствие. Вървете и Бог да бъде с вас.

Той се усмихна невидимо при мисълта: „Ненапразно четях само за князе и научих езика си да си служи донякъде с техните нагиздени и изискани слова.“

Когато светлейшите девойки си отидоха, Том се обърна уморено към пазачите си и каза:

— Ще ми позволите ли, Ваша светлост, да се оттегля в някое кътче и да си почина?

Лорд Хертфорд отговори:

— Както е угодно на Ваше височество, вие повелявате, а ние само се подчиняваме. Необходимо е наистина да си починеш, защото наскоро ще пътуваш до града.

Той дрънна със звънеца, веднага влезе паж, комуто бе заповядано да каже на сър Уилям Хърбърт, че го чакат. Този джентълмен дойде веднага и отведе Том в едно вътрешно отделение. Първото нещо, което Том стори, след като влезе, беше да си потърси чаша вода, но един лакей в коприна и кадифе грабна чашата, застана на едно коляно и му я поднесе върху позлатена табла.

След това умореният затворник седна и започна да събува ботушките си, поглеждайки плахо за разрешение. Но друг мъчител в коприна и кадифе коленичи и го отмени в тази работа. Той направи още две-три усилия да извърши сам нещо, но всеки път го изпреварваха, така че най-после се отказа, въздъхна и прошепна примирено: „Проклет да съм, но наистина е чудно как не са поискали още и да дишат вместо мене!“ След като го съблякоха и загърнаха в разкошен халат, той легна най-после да си почине, но не и да поспи, защото главата му беше препълнена с мисли, а стаята — с хора. Първите не можеше да отпрати, затова те си останаха, вторите не знаеше как да отпрати, затова и те останаха за негово и тяхно съжаление.

След излизането на Том двамата благородни пазачи останаха сами. Те се замислиха, заклатиха глави, започнаха да се разхождат из стаята, докато най-после лорд Сейнт Джон каза:

— Откровено казано, какво мислиш?

— Откровено казано, мисля така: кралят е към края си, племенникът ми е умопобъркан… Умопобъркан ще встъпи на престола и умопобъркан ще си остане. Бог да закриля Англия, защото тя ще се нуждае от закрила!

— Така изглежда наистина. Но… Не се ли опасяваш от… от…

Говорещият се поколеба и най-после млъкна. Очевидно почувства, че се намира на несигурна почва. Лорд Хертфорд застана пред него, погледна го ясно, откровено и каза:

— Продължавай… никой, освен мене няма да чуе. От какво да се опасявам?

— Съвсем противно ми е да изрека това, което мисля, милорд, пред вас, негов толкова близък роднина. Но като прося извинение, ако оскърбявам, не е ли странно, че това полудяване е променило толкова много държането и обноските му?… Това държане и тези обноски са все така княжески, но в една или друга неуловима дреболия се различават от някогашните му навици. Не е ли странно, че полудяването е заличило от паметта му дори чертите на баща му, заличило е съзнанието за обичайната почит, която другите му дължат, и като не е засегнало латинския, е заличило гръцкия и френския? Не се оскърбявайте, милорд, освободете съзнанието ми от тревогата и ще ви благодаря с признателност. Не ми дават покой думите му, че той не е принцът, а…

— Млъкни, милорд, това, което казваш, е измяна! Забрави ли кралската заповед? Не забравяй, че аз съм съучастник в престъплението ти дори само като го чуя.

Сейнт Джон пребледня и побърза да каже:

— Признавам, че сгреших. Не ме издавай, удостои ме с тази милост поради благородството си и аз нито ще помисля, нито ще продумам вече такова нещо! Не се отнасяй сурово към мене, сър, иначе съм загубен.

— Съгласен съм, милорд. Ако не повториш оскърблението отново тук или пред други, все едно че не си го казал. Но не трябва да се страхуваш. Той е син на сестра ми, нима не познавам още от люлка гласа, лицето, фигурата му? Лудостта може да предизвика всички чудновати неща, които виждаш в него, и дори още повече. Не си ли спомняш, че старият барон Марли, след като полудя, забрави чертите на собственото си лице, което познаваше от шестдесет години, и смяташе, че е чуждо, твърдеше, че е син на Мария-Магдалена, а главата му била направена от испанско стъкло и дори не позволяваше никому да се докосне до нея, за да не би някоя небрежна ръка да я счупи случайно? Успокой се, добри ми лорде. Това е истинският принц — аз много добре го познавам — и скоро ще стане крал, от полза ще е да помниш това и да го имаш предвид повече от всичко друго.

След като поговориха още малко, при което лорд Сейнт Джон заличи, доколкото можа, вината си, като повтаряше, че напълно се е убедил и не ще бъде обзет вече от никакви съмнения, лорд Хертфорд освободи сънастойника и седна сам да бди и наблюдава. Скоро потъна в размисли и личеше, че колкото повече мисли, толкова повече се тревожи. Започна да се разхожда из стаята, като мълвеше:

„Шт, той трябва да е принцът! Би ли се намерил в кралството човек да твърди, че може да има двама души от съвсем различен произход, които да си приличат като близнаци? Но дори и да има, нима не би било още по-голямо чудо случаят да размени местата им? Не, това е лудост, лудост, лудост!“

След малко каза:

— Съвсем естествено и разумно е лъжец да се нарича принц, но имало ли е някога лъжец, който, наричан принц от краля, от придворните, от всички, да отрича своя сан и да настоява да не го възвеличават? Не! В името на свети Суитин, не! Това е истинският принц, само че полудял!