Марк Твен
Принцът и просякът (5)

Четвърта глава
Мъките на принца започват

След като го преследва и измъчва с часове, тълпата изостави принца. Докато беше в състояние да се гневи срещу простолюдието, да го заплашва по господарски и да изрича заповеди, които даваха повод за смях, той беше много забавен, но когато умората го принуди най-после да млъкне, той стана безинтересен за мъчителите си и те потърсиха друго развлечение. Сега се огледа наоколо си, но не можа да познае къде се намира. Разбираше само едно — че е в Лондон. Продължи да върви безцелно напред и след малко къщите се разредиха, все по-нарядко се срещаха минувачи. Изми окървавените си крака в поточето, което течеше на мястото на днешната улица „Фарингдън“, почина си няколко минути, тръгна отново и най-после стигна до едно празно пространство с няколко пръснати тук-там къщи и една грамадна черква. Позна черквата. Тя беше заобиколена със скеле, което гъмжеше от работници, защото я възстановяваха основно. Принцът веднага се окуражи… почувства, че мъките му ще свършат вече. Каза си: „Това е старата черква на Сивите братя, която баща ми, кралят, взе от монасите и предаде на вечни времена за приют за бедни изоставени деца, като я преименува Христова черква. Те ще посрещнат е радост сина на човека, който е бил така щедър към тях… още повече, като видят, че синът е беден и изоставен като приютените в този дом.“

Той се озова скоро сред тълпа момчета, които тичаха, скачаха, играеха на топка или на прескочикобила и изобщо се развличаха с шумни забавления. Всички бяха облечени еднакво, според тогавашната мода за прислужниците и чираците — с кацнало на темето плоско черно кепе, голямо колкото чинийка, еднакво безполезно и грозно, под него досред челото и около цялата глава се спускаше равно подрязана коса, свещеническа връзка около врата, стегната синя риза до под коленете, дълги ръкави, широк червен колан, яркожълти чорапи с подвезки над коленете, половинки обуща с големи метални токи. Едно прегрозно облекло.

Момчетата прекратиха игрите си и се струпаха около принца, който каза с вродено достойнство:

— Добри момчета, кажете на учителя си, че Уелският принц Едуард иска да поговори с него.

При тия думи се вдигна голяма глъчка и едно грубо момче каза:

— Я гледай, да не би да си вестител на Негово височество, просяко?

Лицето на принца пламна от гняв, ръката му потърси веднага бедрото, на което нямаше нищо. Всички прихнаха да се смеят, едно момче каза:

— Забелязахте ли? Смяташе, че има меч… Може пък да е наистина самият принц.

Тази духовитост предизвика нов смях. Нещастният Едуард се изправи гордо и каза:

— Да, принцът съм и никак не прилича на вас, хранени по благоволението на баща ми, краля, да се отнасяте така е мене.

Това ги разсмя още повече. Момчето, което се бе обадило най-напред, викна към другарите си:

— Ей, свини, роби, храненици на височайшия баща на Негова светлост, как се държите? Поклонете се всички до земята, почетете кралската му особа и царствените му дрипи.

Всички коленичиха с весели викове, изказвайки вкупом подигравателна почит към своята жертва. Принцът ритна най-близко стоящото момче и каза гневно:

— Ето ти засега това, а пък утре ще те пратя на бесило.

Това не беше вече шега… Не беше и забавление. Смехът престана изведнъж, сменен от ярост. Десетина души се развикаха:

— Подкарайте го! Към водопоя, към водопоя! Къде са кучетата? Хей, Лъвчо, Зъбльо!

Последва нещо, което Англия не бе виждала дотогава — груби плебейски ръце блъскаха и биеха свещената особа на престолонаследника и насъскваха кучетата срещу нея.

Мръкнало бе вече, когато принцът се озова в гъсто застроена част на града. Тялото му беше покрито със синини, ръцете му бяха окървавени, дрипите изкаляни. Той продължаваше да скита все по-озадачен, така изморен и отслабнал, че едва се влачеше. Престана да разпитва срещнатите минувачи, защото вместо исканите упътвания получаваше само обиди. Повтаряше си: „Офъл Корт… така беше, ако мога да стигна дотам, докато ме държат силите — спасен съм… Неговите близки ще ме заведат в двореца и ще докажат, че не съм тяхното момче, а истинският принц, и ще си стана пак това, което бях.“ От време на време си припомняше грубото държане на момчетата от Христовия приют и си казваше: „Когато стана крал, ще им осигуря не само храна и подслон, но и образование, защото пълен стомах не струва много нещо, когато умът и сърцето са гладни. Ще помня винаги това, за да не пропадне поуката от днешния ден и народът ми да страда, защото учението смекчава сърцето и го изпълва с нежност и милосърдие.“

Лампите започнаха да мигат, заваля дъжд, задуха вятър, настъпи бурна, сурова нощ. Бездомният принц, безпризорният наследник на английския престол продължаваше да върви, затъвайки все по-навътре в лабиринта на мръсните улички, гдето гъмжаха жалките кошери на нищетата.

Изведнъж някакъв едър пиян грубиян го хвана за яката с думите:

— Пак си скитал досред нощ и не си донесъл сигурно нито фартинг вкъщи! Ако е така, да не съм Джон Канти, ако не ти счупя мършавите кокали.

Принцът успя да се изскубне, изтри с ръка оскверненото си рамо и каза нетърпеливо:

— О, ти ли си баща му! Угодно било на небето да нареди така… да си го вземеш и да ме заведеш!

— Баща му ли? Не знам какво искаш да кажеш, но знам, че съм твой баща, както скоро ще можеш…

— О, не се шегувай, не хитрувай, не се бави!… Аз съм без сили, изранен съм, не мога да се държа на нозе. Заведи ме при баща ми, краля, и той ще те възнагради така, както не си и сънувал. Вярвай ми, човече, вярвай ми!… Не те лъжа, казвам истината!… Подай ръка и ме спаси! Аз съм наистина Уелският принц!

Мъжът погледна смаяно момчето; после поклати глава и промърмори:

— Съвсем е изкукуригал, като някой Том от Бедлам^[1]… — След това го улови пак за яката и каза с дрезгав смях и ругатни: — Но луд не луд, да не съм аз, ако двама с баба Канти не открием ей сега слабото ти място!

С тия думи той повлече обезумелия и дърпащ се принц и изчезна заедно с него в отсрещния двор, последван от развеселен и шумен рояк човешки гадини.