Марк Твен
Принцът и просякът (4)

Трета глава
Том се среща с принца

Том стана гладен и заскита гладен, но погълнат от мисли за призрачното великолепие, което бе видял насън.

Той се шляеше из града, без да забелязва къде отива и какво става около него. Хората го блъскаха, някои го ругаеха, но нищо не достигаше до унесеното момче. То се озова полека-лека до Темпъл Бар, докъдето не бе стигало никога по-рано. Спря се, позамисли се за миг, после потъна отново в своя въображаем мир и излезе вън от лондонските крепостни стени. Странд не беше вече селски друм и се смяташе за улица, но беше съвсем слабо застроен; от едната му страна имаше наистина сравнително гъста редица от къщи, от другата само няколко пръснати големи сгради — дворци на богати благородници сред просторни красиви градини, които стигаха тогава до реката, а сега са превърнати в усамотени мрачни арки от тухли и от камък.

След някое време Том зърна селцето Чаринг и седна да си почине до прекрасния кръст, издигнат там от отдавна свален от престола крал, след това заскита по спокойния, приятен друм, покрай величествения дворец на великия кардинал към още по-величествения и великолепен дворец зад него — Уестминстър. Том загледа с радост и почуда огромната сграда, широко разгънатите й крила, настръхналите й зъбери и кули, грамадната каменна порта с позлатени решетки, великолепната украса от величествени гранитни лъвове и други знаци и символи на английската кралска власт. Ще бъде ли най-после задоволен неговият копнеж? Пред него беше истински кралски дворец. Защо да не се надява, че — ако е рекъл Бог — може да види един истински, жив принц?

От всяка страна на позлатената врата стоеше по една жива статуя — прав, внушителен, неподвижен войник, облечен от глава до пети в лъскава стоманена броня. Множество селяни и граждани, застанали на почтително разстояние, очакваха да зърнат случайно някоя царствена особа. Великолепни каляски с великолепни лица вътре и великолепна прислуга отвън влизаха и излизаха през други величествени врати на кралската градина.

Когато се приближи, пристъпвайки бавно и плахо покрай часовоите, с разтуптяно сърце и растяща надежда, бедничкият дрипав Том зърна ненадейно през позлатените решетки гледка, от която без малко не извика от радост. В двора се виждаше едно хубавичко момче, загоряло от игри и упражнения на открито, облечено в коприна и атлаз, блестящо от скъпи накити; малка сабя и меч със скъпоценни камъни висяха на бедрото му, обуто беше в изящни ботушки с червени токчета, а на главата му имаше весело алено кепе с пера, закрепени с голям блестящ елмаз. Наблизо бяха застанали няколко велелепни джентълмени, негови служители навярно. О, то беше несъмнено принц… жив, истински принц… Сбъднал се бе най-сетне блянът на бедното момче.

Том се задъха от възбуда, очите му се разшириха от учудване и възторг. В съзнанието му остана само една мисъл: да се приближи до принца, да го погълне с поглед. И преди да се опомни, притисна лице о решетката на вратата. Още в следния миг един от часовоите го сграбчи грубо и го запрати сред селските хапльовци и лондонските безделници с думите:

— Дръж се прилично, просяче!

Тълпата зашумя и се разсмя, но младият принц изтича до вратата със зачервено лице и пламнал от възмущение поглед и викна:

— Как смееш да се държиш така с бедното момче? Как смееш да се отнасяш така с най-безпомощния поданик на баща ми, краля? Отвори вратите и го пусни да влезе!

Би трябвало да видите как изменчивата тълпа свали веднага шапки. Би трябвало да чуете как нададе одобрителни възклицания и завика:

— Да живее Уелският принц!

Часовоите взеха за почест с алебардите си, отвориха вратите и взеха отново за почест, докато малкият нищ принц влезе да стисне ръка на принца с неизброимото богатство.

Едуард Тюдор каза:

— Изглеждаш уморен и гладен, зле са се отнасяли с тебе. Ела.

Половин дузина прислужници се спуснаха… не зная защо, сигурно да се намесят. Но бяха отстранени с царствено махване с ръка и се вковаха по местата си като статуи. Едуард заведе Том в едно разкошно дворцово помещение, което нарече свой кабинет. По негова заповед донесоха обед, за какъвто Том бе само чел. С царствено внимание и благовъзпитаност принцът отпрати прислужниците, за да не стесняват с присмехулното си наблюдение неговия скромен гост, после седна до Том и започна да го разпитва:

— Как ти е името, момче?

— Том Канти^[1], ако ти е угодно, сър.

— Чудновато име… Къде живееш?

— В града, ако ти е угодно, сър. Офъл Корт, извън Пудинг Лейн.

— Офъл Корт! Още едно чудновато име. Имаш ли родители?

— Имам, сър. И баба имам, ала не я тача много, Бог да ми прости, ако е грехота да казвам така… И две сестри имам, Нан и Бет.

— Както разбирам, баба ти не ще е много добра към тебе.

— Към никого не е, ако е угодно на Ваша светлост. Лошо сърце има и цял живот е вършила зло.

— Лошо ли се държи с тебе?

— Ако е заспала или пияна, не вдига ръка, но щом дойде на себе си, здравата ме бие.

Очите на малкия принц светнаха гневно и той извика:

— Какво? Бие ли те?

— О, да, разбира се, ако ви е угодно, сър.

— Да те бие?… Такъв слабичък и дребен. Слушай, още преди да мръкне, ще я приберат в Тауър. Баща ми, кралят…

— Всъщност вие забравяте, сър, долния й произход. Тауър е само за големци.

— Вярно, наистина. Забравих. Ще помисля как да бъде наказана. А баща ти добър ли е към тебе?

— Не по-добър от баба Канти, сър.

— Бащите може би са все такива. И моят не е от добрите. Тежка му е ръката, макар че мене ме щади, но езикът му, да си призная, не ме щади всякога. Ами майка ти как се отнася с тебе?

— Тя е добра, сър, от нея не виждам нито грижа, нито мъка. И Нан и Бет са като нея.

— А те на колко са години?

— На петнадесет, ако ви е угодно, сър.

— Лейди Елизабет, сестра ми, е на четиринадесет, а лейди Джейн Грей, братовчедка ми, е на моя възраст, а при това е хубава и мила, но сестра ми, лейди Мери, с намусеното лице и… Слушай, забраняват ли твоите сестри на прислужниците си да се усмихват, за да не погубят с тоя грях душите си?

— Сестрите ми? Да не мислиш, че имат прислужници, сър?

Малкият принц загледа учудено просячето, после каза:

— А защо да нямат, моля ти се? Кой им помага да се съблекат вечер? И кой ги облича, когато станат?

— Никой, сър. Да не мислиш, че събличат дрехата си и спят голи… като зверове?

— Дрехата си! Те само една дреха ли имат?

— Ах, Ваша светлост, че за какво им са повече? Ни една от тях няма по две тела.

— Странна и чудна мисъл! Извинявай, нямах намерение да се смея. Но твоите Нан и Бет ще имат и дрехи, и прислужници, и то много скоро, моят ковчежник ще се погрижи за това. Не, не ми благодари, това е дребна работа. Ти говориш много хубаво и увлекателно. Учил ли си?

— Не зная съм ли, не съм ли, сър. Един добър свещеник, отец Андрю, ме научи от добрина да чета от книгите му.

— Знаеш ли латински?

— Много малко, сър.

— Научи го, момче, мъчно е само отначало. Гръцкият е по-мъчен, но нито тия два езика, нито кой да е друг, струва ми се, са мъчни за лейди Елизабет и за братовчедка ми. Трябва да чуеш как тези девици говорят латински! Но я ми поразкажи за твоя Офъл Корт. Приятно ли прекарваш там?

— Да си кажа правото, да, ако ви е угодно, сър, освен когато съм гладен. Има куклен театър, маймуни… такива смешни зверчета! И така хубаво нагиздени!… Има игри, в които играчите викат и се бият, докато се пребият всички. Чудесно е да се гледа, а пък струва само един фартинг… макар че е много мъчно да се сдобиеш с тоя фартинг, ако е угодно на Ваша светлост.

— Казвай още.

— Ние, момчетата от Офъл Корт, се бием понякога с тояги, както се бият чираците.

Очите на принца светнаха.

— Ех! — каза той. — Такова нещо би ми харесало. Разказвай още.

— Надбягваме се, сър, да видим кой ще излезе най-бърз.

— И това би ми харесало. Продължавай!

— Лете, сър, газим и плуваме из каналите и реката, всеки гледа да потопи съседа си, да го облее с вода, гмуркаме се, крещим, премятаме се…

— Заслужава да дам бащиното си кралство, за да се позабавлявам поне веднъж така! Продължавай, моля ти се!

— Танцуваме и пеем около майското дърво в Чипсайд, играем на пясъка и всеки гледа да зарови съседа си, правим сладки от кал… Ако е за игра, няма по-хубаво нещо на тоя свят от калта!… Цели се оваляме в кал, сър, да прощава Ваша светлост.

— Ох, престани, моля ти се, това е славно нещо! Ако можех да се облека в дрехи като твоите, да се събуя и да поцапам поне веднъж из калта, само веднъж, без да има кой да ме мъмри или да ми забранява, мисля, че бих се отказал от короната си.

— А пък аз, пресветли сър, ако можех да се облека веднъж… само веднъж… като тебе…

— Охо, искаш ли? Хайде тогава. Сваляй дрипите си и облечи моите труфила, момче! Ще изпитаме кратко, но прекрасно щастие. Ще му се порадваме, докато можем, и ще се преоблечем, преди да ни видят.

След няколко мига малкият Уелски принц се нагизди с дрипите на Том, а малкият бедняшки принц се премени с блестящата кралска перушина. После двете деца застанаха пред голямото огледало и, о, чудо! Не забелязаха никаква промяна! Те се спогледаха, погледнаха в огледалото, после се погледнаха отново. Най-сетне учуденият принц каза:

— Как ти се струва тая работа?

— О, предобри ми господарю, не настоявай да отговоря. Не подобава на човек като мене да каже такова нещо.

— Тогава аз ще го кажа. Ти имаш същата коса, същите очи, същия глас и държане, същата снага и фигура, същото лице и изражение като мене. Ако тръгнем голи, никой не ще може да каже кой от двама ни е Том, кой Уелският принц. А сега, когато се облякох с твоите дрехи, мисля, че мога много по-добре да изпитам това, което си изпитал ти, когато оня грубиян, войникът… Чакай, синина ли е това нещо на ръката ти?

— Да, но то е дребна работа, а пък Ваше височество знае, че горкият войник…

— Мълчи! Той извърши позорна и жестока постъпка! — викна князчето и тупна с босото си краче. — Ако кралят… Не мръдвай, докато не се върна! Заповядвам!

Той прибра набързо една много важна държавна вещ, оставена на масата, изхвръкна из вратата и хукна през дворцовите ходници в развяващите се дрипи, с пламнало лице и святкащи очи. Щом стигна до главния вход, сграбчи желязната решетка, опита се да я разтърси и завика:

— Отваряй! Отвори вратата!

Войникът, който бе ударил Том, изпълни веднага искането и докато принцът, почти задъхан от царствен гняв, се втурна през вратата, войникът му удари една оглушителна плесница, от която детето се завъртя на пътя.

— Ето ти, просяшко семе, за мъмренето, което ми докара от Негово височество!

Тълпата се заля от смях. Принцът се вдигна от калта, погледна яростно часовия и изкрещя:

— Аз съм Уелският принц, моята личност е свещена и ти ще бъдеш обесен, загдето посмя да вдигнеш ръка върху мене!

Войникът вдигна алебардата си за почест и каза присмехулно:

— Здравейте, Ваше височество! — После добави гневно: — Махай се, побъркано изчадие!

Присмехулната тълпа заобиколи нещастния принц и го изблъска по пътя с подсвирквания и викове:

— Път за Негово кралско височество! Път за Уелския принц!