Марк Твен
Принцът и просякът (33)

Тридесет и втора глава
Коронацията

Да се върнем няколко часа назад и да заемем място в Уестминстърското абатство в четири часа сутринта в паметния ден на коронацията. Няма да сме сами, защото макар да е още нощ, осветените с факли галерии вече се пълнят с хора, които са предоволни, че могат да седят безшумно и да чакат седем-осем часа, докато дойде време да видят това, което не се надяват да видят втори път в живота си — една кралска коронация. Да, Лондон и Уестминстър са на крак още преди първите оръдейни салюти в три часа, когато богатите граждани без благороднически титли, откупили място в галериите на абатството, започнаха да се трупат пред отредените за тях входове.

Часовете минаваха твърде бавно. Всякакво движение беше вече прекратено, защото галериите бяха отдавна претъпкани. Можем вече да седнем, да гледаме и да размишляваме на воля. В полумрака на катедралата можем да зърнем тук-там някой кът от препълнени с хора галерии и балкони; други галерии и балкони са закрити от стълбове и сводове. Пред нас е цялото северно крило на църквата — още празно, очакващо привилегированите граждани на Англия. Виждаме и широката, покрита с богати тъкани естрада, където е поставен тронът. Той е по средата, на площадка с четири стъпала. За седалище на трона е поставен груб плосък камък, на който са сядали при коронацията си много поколения шотландски крале — осветен от традицията, той бе удостоен да служи за същата цел и на английските крале. Както тронът, така и подножието му бяха покрити със златотъкана материя.

Пълна тишина, факлите мигат сънливо, времето се влачи едва-едва. Най-после се зазорява, факлите са изгасени, мека светлина изпълва постепенно просторния храм. Всички очертания на величествената сграда се разкриват, все още леки и неясни, защото слънцето е забулено в облак.

В седем часа настъпва първото нарушаване на сънливото еднообразие: в този миг в северното крило влиза първата благородна лейди, облечена блестящо като Соломон; един придворен в коприна и кадифе я отвежда до мястото й, а втори носи дългия й шлейф и когато дамата сяда, го подрежда в нозете й. След това наглася столчето за краката й, където му е посочила, а коронката й там, откъдето ще й бъде най-удобно да я вземе, когато дойде време за едновременната коронация на всички благородници.

Благородните лейди влизат в блестящия поток, облечени в коприна придворни сноват и блестят навред, за да ги настанят удобно. Храмът се изпълва с движение, вълнение, живот и пъстри багри. След малко настъпва отново тишина, всички знатни лейди са по местата си, огромна човешка оранжерия, блестяща и разноцветна, светнала от елмази като Млечния път. Всички възрасти са представени тук: мургави, набръчкани, белокоси вдовстващи лейди, които могат да се върнат далеко назад в потока на времето, да си спомнят коронацията на Ричард III и бурните дни на ония отдавна забравени времена, красиви жени на средна възраст, нежни и изящни млади дами, прелестни, мили девойки със светнали очи и свежи лица, който ще сложат може би със стеснение своите украсени със скъпоценни камъни коронки, когато настъпи великият час, защото събитието ще е съвсем ново за тях и вълнението може да ги смути. Но това може и да не се случи, защото прическата на всички дами тук е нагласена така, че коронките да се поставят леко и сполучливо по местата им, щом се даде знак.

Виждаме блестящите плътни редици от знатни лейди, богато обсипани е елмази, виждаме вълшебна гледка… Но скоро ще бъдем наистина смаяни. Към девет часа облаците се пръскат внезапно, един слънчев лъч прониква в меката полусянка, плъзга се бавно между редиците на благородните лейди и всяка докосната редица пламва с ослепителния блясък на разноцветни огньове, а ние изтръпваме до мозъка на костите си от изненада пред това прекрасно зрелище. След малко нарочен пратеник от някакъв далечен източен край, влязъл заедно с другите чужди посланици, пресича този слънчев лъч и ние го гледаме задъхани — такъв властен блясък се излъчва, блести и трепти около него, защото той е обсипан от глава до пети със скъпоценни камъни и най-лекото му движение пръска наоколо порой блестящи искри.

Времето минаваше — един, два, два и половина часът, след това глухият тътнеж на артилерията възвести, че кралят и главното шествие най-после са пристигнали, и чакащото множество се зарадва. Всички знаеха, че ще има ново чакане, защото трябва да облекат и приготвят краля за тържествената церемония, но това чакане щеше да бъде приятно оживено от влизането на лордовете на кралството в тържествени тоги. Отвеждаха ги церемониално по местата им и поставяха до всеки короната му; множеството в галериите наблюдаваше с любопитство, защото мнозина виждаха за пръв път тези херцози, графове и барони, чиито имена изпълваха историята от пет века насам. Когато най-после всички насядаха, гледката от галериите и всички по-удобни места напълно заслужаваше да се види и запомни.

Заобиколени от помощниците си, висшите духовници в тържествени одежди и корони заеха местата си на площадката, след тях дойдоха регентът и другите висши придворни, а най-после и отряд гвардейци в брони.

Настана напрегната тишина, след това по даден знак гръмна тържествен химн и Том Канти в дълга златотъкана мантия се появи пред входа и се качи на естрадата. Всички станаха и церемонията на припознаването започна.

Из абатството се разнесоха мощните вълни на божествен химн и Том Канти бе отведен сред тези приветствия към кралския трон. Старинните обреди продължаваха със своята замайваща тържественост, а присъстващите гледаха, притаили дъх, но колкото повече церемонията приближаваше към края си, толкова повече Том Канти пребледняваше и все по-тежка мъка и униние угнетяваха съзнанието и измъчваното му от угризения сърце.

Стигнаха най-после до последния обред. Кентърбърийският архиепископ взе от възглавничката английската корона, и я вдигна над главата на разтреперания мним крал. Лъчезарно сияние заля в същия миг просторния храм, защото всички благородници вдигнаха едновременно своите корони, сложиха ги на главите си и зачакаха.

Дълбока тишина настъпи в абатството. В този тържествен миг невероятен призрак, когото никой от прехласнатото множество не бе забелязал до внезапната му поява, се промъкна на сцената и тръгна в просторната централна част на храма. Беше гологлаво момче в изпокъсани обуща и също така изпокъсано, грубо, плебейско облекло. То вдигна ръка с тържественост, съвсем неподходяща за мръсната му жалка външност, и предупреди:

— Забранявам да се сложи английската корона на тази измамническа глава. Кралят съм аз!

Няколко ръце се протегнаха възмутено към момчето, но Том Канти пристъпи бързо в кралската си мантия и извика звънливо:

— Пуснете го и се отдръпнете! Наистина той е кралят!

Всички присъстващи бяха обзети от смайване и уплаха, понадигнаха се от местата си и започнаха да се споглеждат и да гледат главните действащи лица на сцената, сякаш се питаха будни ли са, или сънуват. Регентът беше слисан като всички останали, но бързо се съвзе и извика властно:

— Не обръщайте внимание на Негово величество, болестта му го обзе отново… уловете скитника!

Щяха да изпълнят заповедта му, но мнимият крал тупна с крак и изкрещя:

— Под страх от смъртно наказание не го докосвайте! Той е кралят!

Ръцете се отдръпнаха, всички се сковаха по местата си, никой не мръдваше, никой не проговаряше, никой не знаеше всъщност какво да стори и какво да каже при такова странно и неочаквано положение. Докато всички се чудеха какво да мислят и как да постъпят, момчето пристъпи още по-напред с царствено държане и самоуверено изражение — то изобщо не бе се спирало — и докато обърканите мисли на придворните се лутаха безпомощно, се качи на естрадата, а мнимият крал изтича радостно да го посрещне, коленичи пред него и каза:

— О, господарю, позволи на бедния Том Канти пръв да ти се закълне във вярност и да каже: „Сложи короната си и поеми отново кралската си власт!“

Регентът загледа строго лицето на новодошлия, но строгостта му изчезна веднага, заместена от учудване и изненада. Същото стана и с останалите висши сановници. Те се спогледаха и отстъпиха крачка назад в общ несъзнателен подтик. Всички имаха една и съща мисъл: „Каква странна прилика!“

Регентът се позамисли смутен, след това каза със сериозна почтителност:

— Ако позволите, сър, желая да задам някои въпроси, които…

— Ще ви отговоря, милорд.

Херцогът му зададе доста много въпроси за двора, за покойния крал, принца и принцесите — момчето отговаряше правилно, без да се колебае. То описа тържествените дворцови зали, покоите на покойния крал и тези на Уелския принц.

Всичко това беше странно и необяснимо: да, необяснимо — така казаха всички, които го чуха. Вятърът щеше да задуха в друга посока и надеждите на Том се съживиха, но регентът поклати изведнъж глава и каза:

— Това е наистина поразително… но същото нещо може да стори и нашият господар, кралят.

Тези думи огорчиха Том Канти, който усети как надеждите му се изплъзват под нозете му.

— Това още не е доказателство — добави регентът.

Вятърът се променяше отново, и то много бързо, само че в нежелана посока, като оставяше бедния Том Канти на трона, а другия изхвърляше на улицата. Регентът продължаваше да размисля… клатеше глава… Не можеше да се отърве от мисълта, че е гибелно за държавата и за всички да оставя тази съдбоносна загадка неразрешена — тя може да раздели нацията и да подкопае престола. Той се обърна и каза:

— Сър Томас, арестувай този… Не, почакай! — Лицето му светна и той се обърна към дрипавия претендент с въпроса: — Къде се намира големият държавен печат? Отговори ми правилно на този въпрос и загадката ще бъде разрешена, защото само Уелският принц може да даде правилен отговор! Ето от каква дреболия зависи съдбата на един престол и на една нация!

Това беше уместна и щастлива мисъл. Всички придворни я посрещнаха с мълчаливо възхищение, като се споглеждаха одобрително. Да, никой друг, освен истинския принц не би могъл да разгадае неразрешимата тайна около изчезването на големия държавен печат… Неизвестният малък измамник е научил добре урока си, но знанията му ще пропаднат тук, защото и този, който го е подучил, не би могъл да отговори на въпроса… Много, много добре наистина, сега вече ще се отървем много лесно и бързо от тази досадна и опасна история. Те кимаха неуловимо и се усмихваха вътрешно от задоволство, очаквайки да видят как момчето ще се смути виновно. Но видяха с изненада, че нищо подобно не стана… И чуха с учудване как то отговори веднага, уверено и несмутено:

— Нищо мъчно няма в тази загадка. — После, без дори да поиска разрешение от някого, се обърна и заповяда като човек, свикнал да върши такова нещо: — Милорд Сейнт Джон, идете в частния ми кабинет в двореца, никой не знае тази стая по-добре от вас. До самия под, в левия ъгъл откъм вратата за преддверието ще видите в стената бронзово копче, натиснете го и пред вас ще се отвори тайно шкафче за скъпоценности, което и вие дори не знаете… Не го знае никой, освен мене и верния работник, който го направи. Първото нещо, което ще видите там, ще бъде държавният печат… Вземете го и го донесете.

Всички се смаяха от тези думи, а още повече от това, че малкият просяк се обърна към лорда без никакво колебание или страх, че може да сгреши, като го назова по име със спокойна увереност, сякаш го е познавал цял живот. Смаяният лорд щеше да изпълни заповедта. Дори се приготви да тръгне, но скоро се опомни и се изчерви от срам, че щеше да сбърка. Том Канти се обърна към него и рязко заповяда:

— Защо се колебаеш? Не чу ли заповедта на краля? Върви!

Лорд Сейнт Джон направи дълбок поклон — всички забелязаха, че поклонът му беше многозначително предпазлив и необвързващ, защото не беше отправен към нито един от двамата крале, а някъде по средата между двамата, и тръгна.

Сред великолепните представители на дворцовите среди започна бавно, едва уловимо, но все пак настойчиво и непрестанно раздвижване, като в калейдоскоп, при чието въртене една блестяща група се отделя и се слива с друга — раздвижване, което в сегашния случай разпръсна блестящото множество, застанало около Том Канти, и го събра отново недалеко от новодошлия. Том Канти остана почти сам. Последва краткотрайно напрегнато очакване, през което дори малцината слабоволни, все още останали около Том Канти, постепенно събраха достатъчно смелост, за да се плъзнат един по един към мнозинството. Така че Том Канти остана най-после съвсем сам в своята кралска мантия и скъпоценни накити, изоставен от всички — ярка фигура сред красноречива пустота.

След малко се зададе Сейнт Джон. Докато той минаваше през средната част на църквата, любопитството беше толкова силно, че всеки шепот между присъстващите стихна, заменен с дълбока тишина, със задъхано мълчание, сред което стъпките отекваха с глух, далечен звук. Всички погледи бяха втренчени в него. Той стигна до естрадата, поспря се за миг, след това се обърна с дълбок поклон към Том Канти и каза:

— Господарю, печатът не е там!

Никога тълпата не се е отдръпвала така бързо от някой чумав, както множеството побледнели и изплашени придворни се отдръпна от дрипавия малък претендент за английската корона. Само в един миг той остана съвсем сам, без приятел и поддръжник, прицел за жестокия плам на презрителни и гневни погледи. Регентът извика сурово:

— Изгонете просяка на улицата и го бичувайте през целия град, този жалък измамник не заслужава по-друго отношение.

Офицери от кралската гвардия се втурнаха да изпълнят заповедта, но Том Канти ги спря с ръка и каза:

— Назад! Който го докосне, ще загуби живота си!

Смаяният регент не знаеше как да постъпи. Най-после се обърна към лорд Сейнт Джон:

— Добре ли потърсихте?… Но няма защо и да питам. Всичко е така невероятно странно. Никой не ще се учуди, ако някоя дреболия се изплъзне от вниманието на човека, но как такава обемиста вещ като държавния печат на Англия би могла да изчезне и никой да не я намери… Такъв тежък златен диск…

Том Канти подскочи със светнал поглед и извика:

— Чакайте, достатъчно! Кръгъл ли е?… И дебел?… С гравирани букви и знаци по него?… Така ли? О, сега разбирам какъв е този голям държавен печат, който създаде толкова грижи и смут. Ако ми го бяхте описали, щяхте да го намерите още преди три седмици. Аз зная много добре къде се намира, само че не аз го поставих отначало там…

— А кой друг, господарю? — запита регентът.

— Този, който стои пред вас — законният крал на Англия. Той ще ви каже сам къде е печатът… Тогава ще повярвате, че лично той го е поставил там. Помисли, господарю, поразрови паметта си… това беше последното нещо, което ти стори, преди да изхвръкнеш от двореца, облечен в моите дрипи, за да накажеш войника, който ме бе обидил.

Последва мълчание, ненарушено от никакво мръдване или шепот; всички погледи бяха втренчени в новодошлия, който стоеше с наведена глава и набръчкано чело, като търсеше сред множеството безполезни спомени в паметта си залутания дребен факт, който щеше да го издигне до престола или щеше да го остави завинаги там, където беше сега — отхвърлен от всички просяк. Миговете Минаваха… натрупваха се минути… а момчето продължаваше безгласно да се бори, без признак, че си спомня нещо. Най-после въздъхна дълбоко, поклати бавно глава и каза унило, с треперещи устни:

— Припомням си случката… всичко си припомням… но за печата нищо не помня. — То помълча и каза с мило достойнство: — Милорди и джентълмени, ако ще откажете на вашия законен крал правата му поради липсата на това доказателство, което той не може да ви даде, не мога да се противопоставя, безпомощен съм. Но…

— Ох, та това е глупост, безумие е, господарю! — викна изплашено Том Канти. — Почакай, помисли! Не се предавай!… Делото ти не е загубено! И не ще бъде загубено! Послушай ме… внимавай във всяка дума… Аз ще ти припомня отново онази сутрин, ще ти припомня всичко, което се бе случило тогава. Ние разговаряхме… аз ти разправях за сестрите си Нан и Бет… Да, спомняш си тогава… спомняш си и за грубите игри с момчетата от Офъл Корт… Така, и това си спомняш, чудесно, внимавай още и ще си припомниш всичко. Ти заповяда да ми донесат храна и вода, като изпрати с княжеска любезност лакеите, за да не се срамувам пред тях от лошото си възпитание… Да, и това си спомняш.

Докато Том изреждаше тези подробности, а другото момче кимаше утвърдително, множеството присъстващи и висшите сановници ги гледаха смаяни, разказът звучеше напълно правдоподобно, но как бе възникнала тази невъзможна връзка между принца и просяка? Надали е имало някога по-недоумяващо, заинтригувано и смаяно събрание.

— После, княже, ни хрумна да разменим на шега дрехите си. След това застанахме пред огледалото, приликата помежду ни беше поразителна и ние си казахме, че размяната не ще бъде забелязана… Да, спомняш си и това. А като видя, че войникът ми бе наранил ръката… погледни, ето белега, още не мога да пиша с нея, пръстите ми са като вдървени… като видя това, Ваше величество скочи, викна, че ще отмъсти на войника, и изтича към вратата. На минаване край масата… на нея беше това, което нарекохте държавен печат… вие го грабнахте, огледахте се нетърпеливо къде да го скриете… зърнахте…

— Стига!… И слава на великия Бог! — извика с неописуемо вълнение дрипавият претендент. — Върви, добри ми Сейнт Джон… В ръкава на миланската ми броня;, която е окачена на стената, ще намериш държавния печат!

— Точно така, господарю, точно така! — извика Том Канти. — Сега вече английският скиптър е твой и за този, който би дръзнал да ти го оспори, би било по-добре да се е родил ням! Върви, лорд Сейнт Джон, тичай, хвръкни!

Всички присъстващи бяха станали, почти обезумели от смущение, страх и изгаряща ги възбуда. В църквата и на естрадата настана оглушителна глъчка, известно време всеки можеше да чуе само това, което съседът крещи на ухото му или той сам вика в ухото на съседа си. Никой не разбра колко време мина така. Най-после храмът внезапно стихна и в същия миг лорд Сейнт Джон се появи на естрадата, вдигнал в ръка големия държавен печат. Тогава се разнесе изведнъж оглушителен вик:

— Да живее истинският крал!

Цели пет минути въздухът, побелял от бурно размахвани кърпички, се тресеше от виковете и от звуците на оркестъра, а сред този неописуем възторг едно дрипаво момче, поруменяло, щастливо и гордо, бе застанало на широката естрада и всички кралски васали бяха коленичили около него.

После всички станаха и Том Канти извика:

— Сега, господарю, вземи обратно кралските си дрехи и дай на твоя слуга Том жалките му дрипи.

Регентът се обади пръв:

— Съблечете малкия измамник и го хвърлете в Тауър.

Но новият, истинският крал каза:

— Аз няма да позволя това. Ако не беше той, нямаше да си възвърна короната… Не ще допусна никой да вдигне ръка срещу него. А колкото се отнася до тебе, добри ми вуйчо и регенте, държането ти към горкото момче е много неблагодарно, защото, както чувам, то те направило херцог — регентът се изчерви, — но тъй като не е било крал, дали прекрасната ти титла има някаква стойност сега? Утре ще поискаш от мене, чрез него, да я потвърдя, в противен случай ще си останеш обикновен граф.

След това смъмряне Негова светлост Съмърсетският херцог се поотдръпна назад. Кралят се обърна към Том и каза любезно:

— Как можа да си спомниш, горкото ми момче, къде съм скрил печата, когато сам аз не можах да си припомня това?

— О, това не беше мъчно, господарю, защото неведнъж си бях служил с него.

— Служил си си с него… а пък не можа да обясниш къде се намира?

— Не знаех, че тъкмо това нещо търсят. Не ми го бяха описали, Ваше величество.

— А за какво го използваше тогава?

Том се изчерви и наведе мълчаливо глава.

— Говори, мило момче, и не бой се — каза кралят. — За какво използваше големия държавен печат?

Том се поколеба в трогателно смущение и най-после призна:

— Чупех орехи с него!

Горкото момче едва не падна от дружно избухналия при тия думи смях. Но ако у някого бе останало все още известно съмнение дали Том Канти е наистина английски крал, познаващ всички присъщи на кралската власт обноски, отговорът му напълно го разсея.

През това време разкошната тържествена мантия бе свалена от плещите на Том и наметната на истинския крал, скривайки напълно дрипите му. След това обредът по коронацията бе продължен, истинският крал бе миропомазан, короната бе сложена на главата му, топовните гърмежи възвестиха събитието в града и цял Лондон като че заехтя от ликуване.