Марк Твен
Принцът и просякът (31)

Тридесета глава
Успехите на Том

Докато истинският крал скиташе из страната в жалките си дрипи, понякога окован във вериги и осмиван от скитници, понякога хвърлян в тъмница заедно с крадци и убийци, смятан от всички за малоумен и лъжец, лъжекралят Том Канти се радваше на съвсем друг живот.

Когато го видяхме за последен път, кралската власт току-що му бе показала своята блестяща страна. Тази блестяща страна ставаше всеки ден все по-блестяща и много скоро се превърна в лъчезарна радост. Той престана да се страхува, опасенията му се изпариха и изчезнаха, стеснителността го напусна, отстъпвайки място на свободно и самоуверено държане. Той използваше с непрестанно растяща полза това, което учеше от момчето за бой.

Ако му се искаше да играе или да разговаря, заповядваше да дойдат лейди Елизабет или лейди Джейн Грей и ги отпращаше безцеремонно, щом се наситеше на присъствието им. Не се смущаваше вече, когато тези високопоставени особи му целуваха ръка на раздяла.

Вечер с удоволствие очакваше да го заведат тържествено да спи, а сутрин да го облекат със сложен и тържествен церемониал. Удоволствие и гордост беше да отива на обед, придружен от блестящо шествие офицери и придворни, дотолкова, че удвои свитата си — тя наброяваше вече сто души. Обичаше да слуша звука на тръбите из дългите коридори и зова на далечните гласове:

— Път за краля!

Свикна дори да седи с удоволствие на престола си при заседанията на кралския съвет, като си даваше вид, че не е просто говорител, повтарящ думите на регента. Обичаше да приема важни посланици с разкошни свити, да слуша любезните послания от прославени владетели, които го назоваваха „брате“. О, щастливецо Том Канти, някогашен обитател на Офъл Корт!

Радваше се на великолепните си дрехи и си поръчваше нови; намери, че четиристотин души прислуга са много малко за величието му, и ги утрои. Ласкателствата на раболепните царедворци станаха сладостна музика за слуха му. Продължаваше да бъде добър и любезен, непоколебим и решителен защитник на всички угнетени и се бореше неуморно срещу несправедливите закони, но все пак понякога, когато се почувстваше оскърбен, отправяше към някой граф или дори херцог поглед, от който човек можеше да се разтрепери. Веднъж, когато царствената му „сестра“, мрачната и благочестива лейди Мери, се залови да го убеждава, че не е разумно да опрощава толкова много хора, които са заслужавали да бъдат пратени в тъмница, обесени или изгорени, и му припомни, че в тъмниците на покойния им августейши баща е имало понякога до шестдесет хиляди осъдени едновременно, а през несравнимото си царуване той бе предал на смърт седемдесет и две хиляди крадци и разбойници, момчето пламна от великодушно възмущение, заповяда й да си отиде в кабинета и да се помоли Богу да отнеме камъка от гърдите й, като го замени с човешко сърце.

Страдаше ли понякога Том Канти от спомена за нещастния истински принц, който се бе отнесъл така мило с него и бе изтичал с такова усърдие да накаже нахалния войник пред вратите на двореца? Да, през първите си кралски дни и нощи много често се измъчваше от мисли за изчезналия принц и желаеше искрено той да се завърне и да си възстанови отново правата и блясъка, които му се падаха по рождение. Но времето минаваше, принцът не се връщаше, а мисълта на Том беше все повече и повече заета с новите му преживявания, така че изгубеният владетел изчезна постепенно от съзнанието му, а накрая, когато се промъкваше от време на време там, беше нежелан призрак, защото караше Том да се чувства виновен и засрамен.

Нещастната майка и сестрите на Том бяха изчезнали по същия начин от паметта му. Отначало съжаляваше и скърбеше за тях, копнееше да ги види отново, но по-късно мисълта, че могат някой ден да се явят дрипави и мръсни, да го изложат с целувките си, да го смъкнат от престола и да го завлекат отново в нищета, унижение и бордеи, го караше да изтръпва. Най-после те почти напълно престанаха да смущават мислите му. Той беше доволен, почти радостен от това, защото, щом тъжните им обвиняващи лица изникваха пред него, се чувстваше по-жалък от червей.

Към полунощ на 19 февруари Том Канти заспа щастлив в разкошното легло в двореца, пазен от своите верни васали, заобиколен от кралски блясък, защото на утрото щеше да се състои тържествената му коронация за крал на Англия. А в същото време Едуард, истинският крал, гладен, жаден, мръсен, изтощен от пътуване, изпокъсан и раздърпан поради нощните безредици и сбивания, се промъкваше из множеството, наблюдаваше любопитно хората, които влизаха и излизаха от Уестминстърското абатство и работеха усърдно като мравки, за да довършат последните приготовления за кралската коронация.