Марк Твен
Принцът и просякът (30)

Двадесет и девета глава
Към Лондон

След като изтърпя наказанието си на позорния стълб, Хендън бе освободен със заповед да напусне областта и никога вече да не се връща. Върнаха му сабята, както и ослицата и мулето. Той се качи на мулето и тръгна, последван от краля, а тълпата им даваше почтително път и се разпръсна едва когато те изчезнаха от погледа.

Хендън потъна скоро в размишления. Тежки въпроси очакваха отговор. Какво щеше да прави сега? Къде ще отиде? Трябваше да намери могъща подкрепа, иначе се излагаше на опасност да загуби наследството си и да запази в замяна обвинението, че е измамник. Само че къде можеше да се надява на такава могъща подкрепа? Къде? Трънлив въпрос. Но постепенно намисли нещо, което сочеше известна възможност — извънредно слаба наистина, но все пак заслужаваща внимание, щом нямаше друга. Той си припомни думите на стария Андрюс за добротата на младия крал и застъпничеството му за онеправданите и нещастните. Защо да не опита да го види и да помоли за справедливост? Да, но как ще може такъв жалък бедняк да се яви пред владетеля? Както и да е… няма защо да обмисля тоя въпрос, ще го реши, когато му дойде времето. Той беше стар боец, свикнал да измисля всякакви хитрости — сигурно ще съумее да се справи и сега. Да, трябва да отиде в столицата. Може би сър Хъмфри Марлоу, някогашен приятел на баща му, ще му помогне… „Добрият стар сър Хъмфри, главен управител на кралската кухня; конюшня или нещо подобно…“ Майлс не можеше да си припомни какво точно. След като намисли как ще действа, унижението и унинието, обзели душата му, се разсеяха, той вдигна глава и се огледа. Учуди се, че са минали вече доста път — селото беше далеко зад тях. Кралят се клатушкаше с клюмнала глава подире му, и той бе потънал в планове и мисли. Загриженост и опасение помрачиха току-що появилата се веселост на Хендън. Дали момчето ще пожелае да се върне в града, където през краткия си живот бе търпяло само лоши обноски и тежка нищета? Този въпрос трябваше да се изясни, не можеше да бъде избегнат, затова Хендън дръпна поводите и извика:

— Забравих да запитам къде отиваме. Какво ще заповядаш, господарю?

— В Лондон.

Безкрайно доволен, а заедно с това и изненадан от отговора, Хендън продължи да язди.

Пътуването мина без някакво особено събитие. Но завърши с приключение. На 19 февруари към десет часа вечерта те стъпиха на Лондонския мост сред навалицата, която се боричкаше и ревеше, с осветени от факлите пиянски лица. В същия миг разложената глава на някакъв бивш херцог или друг благородник падна в краката им, като чукна Хендън по лакътя и подскочи между тичащите нозе. Толкова мимолетни и нетрайни са на тоя свят човешките дела!… Едва три седмици бяха минали от смъртта на покойния крал и само три дни, откакто беше в гроба, а украсите, които той избираше с толкова труд за величествения си мост измежду главите на своите най-видни поданици, вече се търкаляха по земята. Един гражданин се препъна о главата, чукна своята в гърба на стоящия пред него, който се обърна, събори първия попаднал пред ръката му и сам бе повален веднага от другаря на жертвата си. Времето беше извънредно подходящо за сбивания, защото утрешните тържества — когато щеше да стане коронацията — вече започваха и всички бяха пияни от алкохол и родолюбив възторг; след пет минути почти навсякъде се биеха, след десетина сбиванията се разпростряха на цял акър и се превърнаха в същински бунт. През това време Хендън и кралят се загубиха сред безредието и шума на ревящите човешки тълпи. Така ще ги оставим засега.