Марк Твен
Принцът и просякът (3)

Втора глава
Първите години на Том

Да прескочим няколко години.

Лондон съществуваше от хиляда и петстотин години и беше голям град — за ония дни. Имаше сто хиляди жители, според някои дори двойно повече. Улиците му бяха много тесни, криви и мръсни, особено в онази част, недалеко от Лондонския мост, където живееше Том Канти. Къщите бяха дървени, вторият им етаж се издаваше над първия, а третият подавате лакти над втория. Колкото по-високи бяха къщите, толкова по-широки ставаха. Те имаха скеле от яки кръстосани греди и яка, измазана с хоросан зидария помежду им. Гредите бяха боядисани в червено, синьо или черно, според вкуса на собственика, и придаваха много живописен вид на къщите. Прозорците бяха тесни, с малки, изрязани като елмаз стъкла, отваряха се навън, на панти, като врати.

Къщата, където живееше бащата на Том, се намираше в една мръсна сляпа уличка, наричана Офъл Корт, извън Пудинг Лейн. Беше тясна, разнебитена, стара, претъпкана с нещастни бедняшки семейства. Челядта на Канти живееше в стаята на третия етаж. В един ъгъл имаше нещо като одър за майката и бащата; за Том, бабата и двете му сестри Бет и Нан нямаше ограничения — на тяхно разположение беше целият под и те можеха да спят, където пожелаят. Имаше останки от едно-две одеяла и няколко вързопа отдавнашна мръсна слама, но тия неща не можеха да се нарекат постеля, защото не бяха подредени — сутрин ги изритваха в обща купчина, а вечер си избираха от нея кому каквото трябва.

Бет и Нан бяха петнадесетгодишни близначки. Бяха добросърдечни, нечисти, облечени в дрипи и съвсем неуки. Майка им беше като тях. Но бащата и бабата бяха същински сатани. Напиваха се, щом им се удадеше случай, и веднага почваха да се бият помежду си или с всеки, който им се изпречи; пияни или трезви, непрестанно ругаеха и кълняха; Джон Канти беше крадец, а майка му просякиня. Научиха и децата да просят, но не успяха да ги направят крадци. Сред ужасната сбирщина, населяваща къщата, но съвършено чужд ней, живееше един добър стар свещеник, когото кралят бе изгонил от дома му с пенсия от няколко фартинга^[1]. Той събираше децата и ги учеше скришом на добро държане. Отец Андрю понаучи Том на латински, както и да чете и да пише; можеше да научи и момичетата, но те се страхуваха от подигравките на приятелките си, които не биха им простили такива необикновени съвършенства.

Целият Офъл Корт беше като жилището на Канти. Пиянски сбивания и крясъци се чуваха там редовно по цяла нощ. Счупените глави и гладът бяха нещо обичайно в тая сграда. Но малкият Том не беше нещастен. Животът му бе тежък, но той не съзнаваше това. Такъв живот имаха всички момчета в Офъл Корт, затова той предполагаше, че това е нещо редно и поносимо. Когато се прибираше вечер с празни ръце, той знаеше, че най-напред ще го наругае и набие баща му, след това ужасната баба ще повтори с още по-голямо усърдие всичко, а късно през нощта гладната майка ще му мушне скришом някоя жалка огризка или коричка, която е успяла да скъта за него, като не си е дояла сама, макар че съпругът й я набиваше здраво за наказание, щом я заловеше в подобно предателство.

Да, животът на Том протичаше доста добре, особено лете. Той просеше само толкова, колкото да не яде бой вкъщи, защото законите против просията бяха строги, а наказанията тежки; голяма част от времето си прекарваше да слуша вълшебните приказки и предания на отец Андрю за великани и русалки, джуджета и добри духове, за омагьосани дворци и славни крале и принцове. Главата му се напълни с тези чудни неща и неведнъж нощем, легнал на тъмно върху оскъдната корава слама, уморен, гладен, пребит от бой, той даваше воля на въображението си и забравяше своите болки и мъки, като си представяше прекрасния живот на някой гален принц в кралски дворец. Денем и нощем в ония дни беше обзет от едно неотстъпно желание — да види с очите си истински принц. Веднъж спомена за това пред другарите си от Офъл Корт, но те така безмилостно му се присмяха и го смъмриха, че той предпочете да не споделя вече своя блян.

Той четеше често старите книги на свещеника и го караше да му ги разяснява и допълва. Бляновете и четенето постепенно го промениха. Хората в мечтите му бяха толкова изящни, че той започна да страда от мръсотията и дрипавото си облекло, поиска му се да е чист и по-добре облечен. Той продължаваше да играе с удоволствие в тинята, но вместо да гази из Темза само за игра, започна да го върши и за да се измие и изчисти.

Том можеше да намери всякога развлечения около майското дърво^[2] в Чипсайд или по панаирите, а от време на време както той, така и всички лондончани имаха възможност да видят военни паради, когато някой прочут нещастник биваше отвеждан в Тауър^[3] по суша или с лодка. Един летен ден видя как изгориха на кладата в Смитфийлд нещастната Ан Аскю^[4] и трима мъже, докато един бивш епископ им държеше проповед, която му се стори съвсем неуместна.

Да, животът на Том беше изобщо разнообразен и приятен. Четенето и мечтите за кралски живот оказаха постепенно такова силно въздействие върху него, че той започна несъзнателно да се държи като принц. Говорът и обноските му станаха странно церемониални и изискани за най-голямо възхищение и забава на близките му. Но влиянието му между младежите започна да расте с всеки изминал ден и с време те започнаха да го гледат с почуда и страхопочитание като по-висше същество. Той създаваше впечатление, че знае толкова много! Можеше да върши и да говори такива чудни неща! А на всичко отгоре беше толкова хитър и умен! Момчетата разказваха приказките и постъпките на Том на родителите си, които започнаха на свой ред да разговарят за Том Канти и да го смятат за крайно надарено и необикновено дете. Възрастните търсеха от Том съвет за затрудненията си и често се смайваха от остроумието и мъдростта на решенията му. Той стана герой за всички, които го познаваха, освен за собственото си семейство — само то не виждаше нищо особено в него.

След някое време Том си устрои скришом кралски двор! Той беше принц, най-близките му другари бяха телохранители, камериери, оръженосци, адютанти, придворни дами и кралско семейство. Мнимият принц бе посрещан всеки ден със сложен церемониал, заимстван от Том из романтичните му четива, всеки ден важните дела на мнимото кралство се обсъждаха в кралския съвет и всеки ден негово мнимо височество издаваше укази до въображаемите си армии, флоти и вицекралства.

След което тръгваше в своите дрипи да изпроси някой фартинг, да хапне коричка хляб, да си получи обичайните плесници, да легне върху наръча мръсна слама и да замечтае отново за празното си величие.

А желанието да зърне поне веднъж някой истински принц растеше всеки ден и всяка седмица, докато най-после погълна всички други желания и стана единствената страст в живота му.

В един януарски ден при обикновената обиколка за просия, бос и премръзнал, той скиташе с часове унило около Минсинт Лейн и Литъл Ист Чип, като надзърташе през прозорците на гостилниците, примамван от страшните баници с месо и другите изкусителни изобретения, изложени там — защото за него това бяха лакомства, достойни за небесни жители, съдейки само по миризмата им, разбира се, защото не бе имал никога щастието да получи и да хапне такова нещо. Ръмеше студен дъжд, времето беше мрачно, денят тъжен. Вечерта Том се прибра вкъщи толкова измокрен, уморен и гладен, че щом го погледнаха, бащата и бабата го съжалиха посвоему, напляскаха го набързо и го изпратиха да спи. От болка и глад, както и от ругатните и побоите из къщата той лежа дълго време буден, но мислите му се понесоха пак към далечни романтични страни и той заспа между обсипани със скъпоценности и позлата князчета в просторни дворци, където прислужниците им се покланяха до земята или тичаха да изпълнят заповедите им. После както винаги сънува, че и той е принц.

Блясъкът на кралското достойнство сия цяла нощ над него, той се движеше сред важни лордове и лейди в ослепителна светлина, вдишваше благоухания, опиваше се от прекрасна музика и приемаше ту с усмивка, ту с леко кимване на царствената си глава почтителното покорство на блестящата тълпа, която се отдръпваше да му стори път.

Когато се събуди сутринта и погледна жалката обстановка, сънят му завърши с обичайната последица — като засили хилядократно мръсотията и нищетата. Тогава дойдоха огорчението, мъката и сълзите.