Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Prince and The Pauper, 1881 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Невяна Розева, 1963 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Детска приключенска литература
- Исторически приключенски роман
- Пикаресков роман
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 64гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Марк Твен
Принцът и просякът
ИК „Пан 96“, София, 2002
Редактор: Костадин Костадинов
Коректор: Ирина Грудева
ISBN 954-657-099-0
История
- —Добавяне
Двадесет и шеста глава
Прогоненият
Кралят поседя няколко мига замислен, след това вдигна глава и каза:
— Странно… много странно. Никак не мога да си го обясня.
— Не, не е странно, господарю. Аз си го зная — това негово държане е съвсем естествено. Той си е по рождение разбойник.
— О, не говоря за него, сър Майлс.
— Наговорите за него ли? А за какво? Кое е странното?
— Че не забелязват отсъствието на краля.
— Какво? Чие отсъствие? Не ви разбирам.
— Така ли? Нима не се учудваш и не ти се струва странно, че из страната не са пръснати прокламации с описанието ми и пратеници да ме търсят? Как може изчезването на държавния глава да не предизвика тревога и смущение? Как може да не се вълнуват от това, че съм изчезнал и не знаят къде съм?
— Съвсем вярно, господарю, аз забравих. — Хендън въздъхна и си каза шепнешком: — Бедното дете, пак се унесе в трогателния си блян.
— Но аз намислих как ще оправя и двама ни… Ще напиша писмо на три езика — на латински, гръцки и английски — а ти ще заминеш утре заран с него за Лондон. Ще го дадеш в ръцете на вуйчо ми, лорд Хертфорд; щом го види, той ще познае и ще разбере, че аз съм го писал. И ще изпрати да ме приберат.
— Дали няма да е по-добре, господарю, да почакаме тук, докато аз докажа самоличността и правата си върху моите имения? Тогава ще мога много по-сигурно…
— Мълчи! — прекъсна го повелително кралят. — Какво са твоите жалки имения и дребни интереси в сравнение с въпрос, засягащ благото на нацията и ненакърнимостта на кралската власт? — След това добави малко по-меко, като че съжаляваше за грубостта си: — Изпълнявай каквото ти казвам и не се бой, аз ще ти възстановя правата напълно… дори повече, отколкото очакваш. Винаги ще те помня и ще ти се отплатя.
С тия думи взе перото и се залови да пише. Хендън го погледа някое време с любов, после си рече: „Ако не го виждах, бих казал, че наистина говори крал, не може да се отрече, че когато се разсърди, гърми и трещи като същински крал… Но откъде е научил да се държи така? Гледай го как самодоволно дращи неразбраните си заврънкулки, като си въобразява, че са латински и гръцки, и ако не измисля някой уместен предлог да го отклоня от намерението му, утре ще трябва да се престоря, че отивам да свърша безумното поръчение, което ми измисли.“
В следния миг мисълта на сър Майлс се върна към неотдавнашната случка. Той се унесе дотолкова в размислите си, че когато кралят му подаде най-после писмото, го взе и го прибра почти несъзнателно в джоба си. „Колко странно се държа тя — казваше си Хендън. — Мисля, че ме позна, а мисля и че не ме позна. Ясно съзнавам и двете противоположни предположения, не мога нито да ги примиря, нито да отхвърля с доводи едното от тях, нито да го накарам да надделее над другото. Работата е просто така: тя сигурно позна лицето, фигурата, гласа ми, не е възможно да не ги познае, а все пак каза, че не ме познава. Думите й са достоверно доказателство, защото тя не може да излъже. Но чакай… струва ми се, че започвам да разбирам. Може би той й е повлиял… заповядал й е… принудил я е да излъже. Ето разрешението! Загадката е разгадана. Тя изглеждаше примряла от страх… Да, той я е принудил. Аз ще я потърся, ще я намеря; без него тя ще каже истината. Ще си припомни времето, когато бяхме деца и си играехме заедно, а това ще я трогне и тя няма да ме издаде и ще ми признае истината… Тя не е вероломна… винаги е била почтена и искрена. Обичаше ме някога… Това е гаранция, че няма да ме издаде. Човек не предава този, когото е обичал.“
Той тръгна нетърпеливо към вратата; тъкмо когато я отваряше, лейди Едит влезе. Беше много бледа, но вървеше уверено, а държанието й беше изпълнено с грация и нежно достойнство. Лицето й беше все така тъжно.
Майлс се втурна щастлив и самоуверен да я посрещне, но тя го спря с едва уловимо движение и той остана, където си беше. Тя седна, после покани и него да седне. По този начин му отне съвсем лесно чувството за някогашното другарство и го постави в положението на чужденец и гост. Изненадан и учуден от това неочаквано държане, той се запита за миг наистина ли е човекът, за когото се представя. Лейди Едит каза:
— Сър, дойдох да ви предупредя да се пазите. Лудите може би не могат да бъдат разубедени, че се мамят, но сигурно могат да бъдат убедени да се предпазят от опасности. Струва ми се, че вашето бълнуване е за вас честна и почтена истина и затова не е осъдително… но не се бавете тук с него, защото тук то е опасно. — Тя погледна втренчено Майлс, после добави настойчиво: — Още по-опасно е, защото нашият загубен младеж би приличал наистина много на вас, ако беше жив.
— За Бога, мадам, но аз съм същият този младеж!
— Смятам, че вие наистина вярвате в това, сър. Не се съмнявам в искреността ви… само ви предупреждавам. Съпругът ми е господар на тази област, той има тук почти безгранична власт, хората благоденстват или мрат от глад според волята му. Ако не приличахте на човека, за когото се представяте, съпругът ми би ви оставил да се радвате спокойно на мечтата си, но вярвайте ми, аз го познавам добре и зная какво ще направи — той ще каже, че сте луд измамник, и всички ще повторят веднага думите му. — Тя погледна отново Майлс със същия настойчив поглед и добави: — Ако пък сте Майлс Хендън и както той, така и цялата област узнае това… внимавайте и преценете добре какво ви казвам… бихте се намирали в същата опасност, бихте се изложили на същото наказание; той ще отрече, че сте вие, ще ви предаде на властта и никой не ще се осмели да ви защити.
— Напълно ви вярвам — каза огорчено Майлс. — Властникът, който може да накара един дългогодишен приятел да измени на приятеля си и да го забрави, ще бъде послушан, разбира се, от хора, зависими от него за насъщния си. Никакви съображения за вярност и чест няма да ги спрат.
Лека руменина покри за миг бузите на лейди Едит и тя наведе поглед към пода, но гласът й не издаде никакво вълнение, когато продължи:
— Предупредих ви, трябва да ви предупредя да си отидете оттук. Иначе този човек ще ви унищожи. Той е тиранин, който не знае що е милост. Аз, негова окаяна робиня, зная отлично това. Клетият Майлс, Артър, скъпият ми настойник сър Ричард се отърваха от него и почиват в мир… по-добре би било да сте при тях, отколкото в лапите на този нечестивец. Вашите твърдения са заплаха за неговата титла и владения, вие го нападате в собствения му дом… Загубен сте, ако останете. Вървете… не се колебайте. Ако нямате пари, моля ви се, вземете тази кесия и подкупете прислугата, за да ви пусне. Повярвайте ми, нещастнико, и бягайте, докато е възможно.
Майлс отказа с ръка да вземе кесията, изправи се и застана пред лейди Едит:
— Удостоете ме само с едно нещо — каза той. — Погледнете ме в очите, за да видя няма ли да трепнат. Така, отговорете ми сега. Майлс Хендън ли съм?
— Не. Не ви познавам.
— Закълнете се! Отговорът беше тих, но ясен:
— Кълна се.
— Ох, това е невероятно!
— Бягайте! Защо губите ценно време? Бягайте и се спасете!
В тоя миг в стаята нахълтаха представители на властта. Започна отчаяна борба, мнозинството скоро надви и Хендън бе извлечен навън. Извлякоха и краля, свързаха ги и ги откараха в затвора.