Марк Твен
Принцът и просякът (20)

Деветнадесета глава
Принцът при селяните

Когато се събуди рано сутринта, кралят откри, че един измокрен хитър плъх се бе промъкнал през нощта и се бе настанил удобно на гърдите му. Но щом му нарушиха покоя, веднага избяга. Момчето се усмихна и каза:

— Защо се уплаши, глупчо? И аз съм бездомник като тебе. Срамота би било да пакостя на безпомощните, когато сам съм толкова безпомощен. Освен това аз ти дължа благодарност за доброто знамение: щом един крал изпадне дотам, че стане постеля за плъхове, това е сигурен знак, че съдбата му ще се промени, защото не може да изпадне по-ниско.

Той стана и тъкмо когато излизаше от яслите, чу детски гласове. Вратата на плевнята се отвори и две момиченца влязоха вътре. Щом го видяха, престанаха да разговарят и да се смеят, спряха се и го загледаха смаяни, след малко прошепнаха нещо, после пристъпиха по-навътре и пак се спряха да го гледат и да си шепнат. Но постепенно се окуражиха и започнаха да разговарят гласно. Едното каза:

— Хубавичък е. Другото добави:

— И косата му е хубава.

— Само че много лошо е облечен.

— А колко изгладнял изглежда!

Те се приближиха още малко, оглеждайки го срамежливо и внимателно като някакъв непознат вид животно, но предпазливо и плахо, сякаш се страхуваха, че може и да хапе. Най-после застанаха пред него, хванали се за ръка, за да се пазят, и го загледаха втренчено и продължително с невинните си очи, след това едното събра всичката си смелост и запита честно и откровено:

— Кой си ти, момче?

— Кралят — беше тържественият отговор.

— Кралят ли? Кой крал?

— Кралят на Англия.

Децата се спогледаха… след това погледнаха него… после пак се спогледаха… учудени, недоумяващи… и най-после едното каза:

— Чу ли, Марджъри?… Казва, че е кралят. Дали е истина?

— Как може да не с истина, Приси? Нима ще лъже? Виждаш ли, Приси, ако не е истина, ще е лъжа. Непременно ще е лъжа. Нали знаеш, щом нещо не е истина, значи е лъжа… не може да бъде другояче.

Нищо не можеше да се възрази на тоя довод, той беше много силен и не оставяше място за съмненията на Приси. Тя помисли малко, после реши да постави на изпитание честността на краля с думите:

— Ако си наистина кралят, тогава ти вярвам.

— Наистина съм кралят.

С това въпросът се уреди. Негово кралско величество бе приет без по-нататъшни въпроси и разисквания и двете момиченца започнаха веднага да разпитват как се е озовал тук, защо е съвсем не по кралски облечен, къде отива и какво ли не още. Голямо облекчение беше за него да разкаже изпитанията си, без да го подиграват или да се съмняват в думите му, затова разказа развълнувано всичко, забравяйки временно дори глада си, а милите момиченца го изслушаха с дълбоко и нежно съчувствие. Когато стигна до последните си изпитания и им каза откога не е ял, те го прекъснаха веднага и го поведоха тичешком към чифлика, за да му дадат да закуси.

Кралят беше радостен и щастлив и си казваше: „Когато се върна отново у дома, всякога ще почитам децата, като си спомням как тези две деца ми повярваха, когато бях в беда, докато по-възрастните, които се смятат за по-умни, ми се подиграваха и ме смятаха за лъжец.“

Майката на момиченцата посрещна краля любезно и съчувствено, защото окаяното му положение и явното умопобъркване трогнаха женското й сърце. Тя беше бедна вдовица, виждала достатъчно беди, за да може да съчувства на нещастните. Помисли, че умопобърканото момче е избягало от приятелите или пазачите си, затова се опита да узнае откъде е дошло, за да може да вземе мерки за връщането му, но каквито съседни градове и села да споменаваше, както и да го разпитваше, не можа да научи нищо — както от изражението, така и от отговорите на момчето личеше, че местата, за които тя говореше, са му непознати. То разказваше ясно и с увлечение за дворцови неща и неведнъж, споменавайки покойния крал, „баща си“, се разплакваше, а щом разговорът минеше към по-незначителни въпроси, не проявяваше никакъв интерес и млъкваше.

Жената беше наистина смаяна, но не отстъпи. Докато готвеше, тя обмисляше по какъв начин да накара момчето да разкрие тайната си. Заговори за добитък — то не прояви никакъв интерес; за овце — същият резултат… Предположението й, че е овчарче, беше следователно погрешно; заговори за мелници, за тъкачи, тенекеджии, ковачи, за всякакви занаяти и занаятчии, за лудници, затвори, приюти — всичките й старания останаха напразни. Но тя не се отчайваше, каза си, че остава домашното прислужване. Да, сега вече е на прав път — то е било сигурно домашен прислужник. Насочи се нататък. Но последицата беше отчайваща. То не разбираше от метене, паленето на печки не го развълнува, търкането, и миенето не пробудиха никакво въодушевление. Тогава добрата стопанка засегна почти без надежда и просто за форма готварството. За най-голяма нейна изненада и радост лицето на краля светна изведнъж! „Улових го най-после“ — каза си тя и с право изпита гордост от прозорливостта и такта, с които постигна успеха си.

Умореният й език намери възможност да си почине, защото кралят, вдъхновен от измъчващия го глад и приятната миризма откъм изпускащите пара тенджери и тигани, се отпусна и се отдаде на такива красноречиви описания на някои вкусни ястия, че след две минути жената си каза: „Наистина съм имала право — помагало е в кухня!“ То продължи да описва най-разнообразни храни с голямо познаване и оживление, така че жената си каза „Господи! Откъде може да знае толкова много ястия и при това толкова хубави? Такива ястия се ядат само от богати и големци. Аха, разбирам най-после! Макар че сега е дрипав скитник, преди да се побърка, трябва да е служило в двореца, да, трябва да е помагало в кралската кухня! Ще го изпитам.“

Нетърпелива да провери прозорливостта си, тя каза на краля да наглежда за малко — ястията… като загатна, че може и сам да сготви нещо, ако иска… После излезе от стаята, като даде на децата знак да я последват. Кралят си каза:

— И друг английски крал е бил натоварван в миналото с подобно задължение… така че не е обидно за достойнството ми да изпълня длъжност, която сам Алфред Велики е благоволил да приеме. Но ще се постарая да изпълня задължението си по-добре от него, защото той изгорил филийките.

Намерението беше добро, но изпълнението не му съответстваше, защото и този крал като другия скоро се унесе в дълбок размисъл за многобройните си задачи и последицата беше същата — яденето изгоря. Жената се върна навреме, за да спаси закуската от пълно унищожение, и скоро измъкна краля от унеса му с едно строго, но благо мъмрене. После, като видя колко се смути той от това, че не е удържал думата си, веднага го съжали и стана нежна и добра към него.

След като се нахрани до насита, момчето се ободри и развесели. Закуската имаше тази отличителна черта, че и двете страни се отказаха от предимствата си, а при това никой от облагодетелстваните не подозираше дори, че е удостоен с благоволение. Стопанката възнамеряваше да нахрани скитничето в някой ъгъл с остатъци от храната — като всеки друг скитник или куче — но изпита угризения, загдето го бе смъмрила, и реши да го остави да закуси заедно с децата й. Кралят от своя страна се чувстваше толкова виновен, загдето не бе удържал думата си, след като семейството се бе държало така мило към него, че реши да слезе до тяхното равнище, вместо да иска от жената и децата да стоят прави и да му прислужват, докато се храни сам на трапезата им, както изисква кралският му произход и достойнство. За всички ни е добре да се поотпуснем понякога. Добрата жена се чувстваше през целия ден щастлива и доволна от снизхождението, което бе проявила към един скитник, а кралят беше също доволен от себе си, загдето бе проявил любезност и скромност към една проста селянка.

След като закусиха, стопанката каза на краля да измие чиниите. Тази заповед беше неочаквана и кралят едва не се възмути, но след това си каза: „Алфред Велики наглеждал филийките, сигурно е щял да измие и чиниите… И аз ще се опитам.“

Опита се и за своя изненада я свърши доста зле, защото миенето на дървени лъжици и гаванки изглеждаше лесна работа, а се оказа неприятна и мъчна, но все пак я свърши. Сега вече бързаше да си тръгне, не беше лесно обаче да се отърве от придирчивата госпожа. Тя му намираше постоянно някаква работа и той изпълняваше всичко добросъвестно и доста успешно. След това даде на него и на момиченцата да белят зимни ябълки, която работа той вършеше така неумело, че жена като освободи от нея и му даде да наточи един месарски нож. След това го накара да разчепква вълна, докато най-после момчето си каза, че твърде много е надминало вече добрия крал Алфред в проява на дребни геройства, които ще се предават художествено в приказки и исторически съчинения, затова намисли да напусне този дом. Когато веднага след обеда жената му даде в една кошничка котенца с поръчение да ги удави, наистина реши да избяга. Или поне тъкмо се готвеше да вземе това решение, защото чувстваше, че трябва да сложи някак си край, а да сложи край с удавянето на котенцата му се стори най-правилно, когато се яви нова пречка. Пречката беше Джон Канти с кош на гърба и Хюго!

Още преди те да го зърнат, кралят забеляза, че тия разбойници наближават входната врата, затова не каза, че има намерение да туря край, а грабна кошницата с котенцата и без да продума, излезе от задните врати. Остави котенцата в някаква постройка и хукна по една тясна уличка.