Марк Твен
Принцът и просякът (16)

Петнадесета глава
Том като крал

На другия ден дойдоха чуждите посланици със своите бляскави свити и Том ги прие, седнал на престола, но в ужасно състояние. Великолепното зрелище отначало зарадва погледа му и възбуди въображението му, обаче приемът беше дълъг, отегчителен, изказваните съчувствия също и поради това първоначалното удоволствие се превърна постепенно в умора и досада. Том повтаряше думите, които Хертфорд му нашепваше от време на време, и добросъвестно се стараеше да изпълни задоволително задачата си, но беше съвсем незапознат с нея и толкова се стесняваше, че постигна твърде слаб успех. Приличаше доста много на крал, но не можеше да се чувства такъв. И от сърце се зарадва, когато церемонията завърши.

По-голямата част от деня му бе „пропиляна“ — както си каза наум — в задължения, свързани с кралския сан. Дори двата часа, посветени на някакви кралски развлечения и забавления, бяха по-скоро бреме, дотолкова бяха обвързани от ограничения и церемониални обреди. Но той успя все пак да прекара един час насаме с момчето за бой, а това му беше чиста печалба, защото получи и развлечение, и полезни сведения.

Третият ден от царуването на Том Канти мина, както и първите два; само в едно отношение малко му просветна — не се чувстваше вече така стеснително, както отначало: започна да посвиква с обстановката и условията, веригите още го стягаха, но не постоянно; той откри, че с всеки изминал час присъствието и почитта на околните го огорчават и стесняват все по-малко и по-малко.

Като се изключи страхът от официалния обяд, той би посрещнал без особена скръб наближаването на четвъртия ден, защото официалните обеди щяха да започнат именно тогава. В програмата имаше и по-важни точки — този ден той щеше да председателства съвета, който щеше да иска мнението и разпоредбите му относно политиката към различни чужди държави, пръснати по цялото земно кълбо; тоя ден също Хертфорд щеше да бъде официално назначен на високата длъжност регент; и други важни въпроси бяха отредени за този четвърти ден, но за Том те бяха съвсем незначителни в сравнение с изпитанието да обядва съвсем сам пред безброй любопитни погледи и безброй усти, които ще преценяват шепнешком държането… и грешките му, ако има нещастието да сбърка.

Но нищо не можеше да възпре идването на този четвърти ден и той настъпи. Том беше унил, разсеян и не можа да се отърси от това настроение. Обичайните утринни задължения то умориха и го накараха да изпита отново тежкото чувство, че е пленник.

Към обед той отиде в голямата приемна зала, където разговаря с лорд Хертфорд, докато чакаше да удари часът за приемане на висшите сановници и придворни.

След някое време, застанал до един прозорец да наблюдава движението по широката улица зад вратите на двореца — и не само безцелно да наблюдава, но и да копнее от все сърце да участва в това движение на свобода — Том видя да идват първите редици на безредна тълпа от окъсани мъже, жени и деца, които свиркаха и крещяха.

— Как ми се ще да зная защо крещят! — извика той с обикновеното момчешко любопитство, което се проявява в такива случаи.

— Ти си крал — отвърна тържествено графът, като се поклони дълбоко. — Разрешава ли ми Ваше величество да науча?

— О, да, с радост! — извика възбудено Том и добави самодоволно на себе си: „Всъщност да си крал не е само досадно… има си и своите добри страни.“

Графът повика един паж и го изпрати до началника на караула със заповед:

— Да задържи тълпата и да разбере накъде е тръгнала. По заповед на краля!

След няколко секунди дълга редица кралски гвардейци, облечени в блестящи брони, се източиха из вратите и се строиха на улицата срещу тълпата. Пратеникът се завърна и каза, че тълпата придружава един мъж, една жена и едно момиче, осъдени на смърт за престъпления против спокойствието и достойнството на кралството.

Смърт — и то насилствена! — за тия нещастници! Сърцето на Том се сви при тази мисъл. Състраданието надделя над всички други съображения, той не помисли за нарушението на закона, за скръбта или загубите, които тримата престъпници са причинили на жертвите си, мислеше само за дръвника и тежката участ, надвиснала над главите на осъдените. Мъката го накара да забрави дори това, че е само мним, а не същински крал, и преди да се опомни, той изрече заповедта:

— Докарайте ги тук!

След това се изчерви и някакво извинение бликна към устните му, но като забеляза, че заповедта му не бе изненадала нито графа, нито пратеника, не изказа думите, които щеше да изрече. Пажът се поклони сериозно и излезе заднишком от залата, за да предаде заповедта. Том почувства изблик на гордост и изпита отново предимствата на кралската власт. „Всъщност, каза си той, точно така се чувствах и когато четях приказките и си въобразявах, че съм принц, който се разпорежда и заповядва на всички с думите «Направи това, направи онова», а никой не дръзва да се възпротиви на волята ми.“

Ето че вратите се разтвориха, една след друга бяха оповестени гръмки титли, последвани от своите носители, и залата се изпълни скоро с благородници в блестящо облекло. Но Том почти не забелязваше присъствието им — толкова възбуден и погълнат беше от друг, по-интересен въпрос. Той седеше унесено на своя трон и поглеждаше с нетърпеливо очакване към вратата; виждайки това, присъстващите не си позволяваха да го безпокоят, а започнаха да разговарят в полуглас по държавните въпроси и дворцовите сплетни.

След малко се чу приближаването на отмерена войнишка стъпка и осъдените, придружени от взвод кралски гвардейци, влязоха, водени от един помощник-шериф. Гражданският служител коленичи пред Том, след това застана настрана, тримата осъдени коленичиха и останаха така, гвардейците заеха места зад престола на Том. Том разглеждаше с любопитство затворниците. Нещо в облеклото и външността на мъжа пробуди някакъв смътен спомен в него. „Струва ми се, че съм виждал този човек по-рано… но не мога да си припомня кога и къде…“ В същия миг мъжът вдигна глава и веднага я наведе, не можейки да издържи ужасното височайше присъствие, но това мигновено зърване бе достатъчно за Том. Той си каза: „Ясно ми е, това е непознатият, който измъкна Джайлс Уит от Темза и го спаси във ветровития и мразовит новогодишен ден… Едно наистина добро дело… Жалко, че е вършил и по-лоши неща, за да стигне до тоя тъжен край… Не съм забравил тоя ден и час, защото само след един час, точно в единадесет, ядох от баба Канти такъв хубав бой, че всички по-раншни и по-късни бяха просто ласки и милувки в сравнение с него.“

Том заповяда да изведат за малко жената и момичето, след това се обърна към помощник-шерифа с думите:

— В какво се е провинил този човек, сър?

Чиновникът коленичи и отвърна:

— Ако е угодно на Ваше величество, отровил е един човек.

Това беше твърде опасен удар за съчувствието на Том към затворника и за възхищението му към смелия спасител на давещото се момче.

— Доказано ли е било това? — запита той.

— Напълно, господарю.

Том въздъхна и каза:

Отведете го… заслужил е смъртта си. Жалко, защото имаше добро сърце… Всъщност не… исках да кажа, че изглеждаше с добро сърце.

Затворникът сплете с внезапен порив пръсти, закърши ги отчаяно и започна да се моли на „краля“ с прекъсван от уплаха глас:

— О, господарю, щом имаш милост към погубения, имай милост и към мене!… Аз съм невинен… обвинението срещу мене не беше доказано… но аз не ще те занимавам с това, присъдата е издадена и не може да бъде отменена! Но в последния си час аз моля само за една милост, защото присъдата ми е ужасна. Милост, милост, господарю! Удостой с царско състрадание молбата ми… заповядай да ме обесят!

Том се смая. Това всъщност не беше очакваният от него финал.

— Наистина странна милост! Та нима участта ти не е такава?

— О, не, господарю! Заповядано е да ме сварят жив!

Том едва не подскочи от мястото си при тая страхотна изненада. Щом се опомни, той извика:

— Желанието ти ще бъде изпълнено, нещастнико! И сто души да си отровил, пак няма да изтърпиш такава ужасна смърт!

Престъпникът се простря по очи на пода, мълвейки развълнувано своята признателност:

— Ако някога те сполети беда… не дай Боже… нека днешната ти добрина към мене бъде спомнена и зачетена!

Том се обърна към граф Хертфорд и запита:

— Как е възможно да има основание за издаване на такава жестока присъда?

— Такъв е законът, Ваше величество… за отровителите. В Германия фалшификаторите на пари се наказват да бъдат сварени в растително масло, и то не като ги хвърлят изведнъж, а като ги потапят постепенно в кипящото масло: най-напред ходилата, после краката, после…

— О, моля ти се, милорд, не продължавай, не мога да понасям повече! — извика Том и закри лице с ръцете си, сякаш за да закрие тази гледка. — Моля Ваша светлост да вземе мерки да се измени този закон… Никога вече да не измъчват по такъв начин нещастните хора.

Лицето на графа изрази дълбоко задоволство, защото той беше милостив и великодушен човек — нещо не много обичайно за хора от неговата класа в ония жестоки времена. Той каза:

— Благородните слова на Ваше величество го отмениха вече. Историята ще ги запомни за чест на кралския ви дом.

Помощник-шерифът се готвеше да отведе затворника, Том му даде знак да почака, после каза:

— Аз искам да разбера по-подробно този въпрос, сър. Човекът каза, че обвинението не било достатъчно доказано. Разкажи ми какво знаеш по него.

— Ако е угодно на Ваше величество, при делото се разбра, че този човек влязъл в една къща в селцето Излингтън, където имало болен… Трима души свидетели установиха, че това е станало в десет часа сутринта, а двама казват, че е било няколко минути по-късно… По това време болният бил сам и спял… След малко този човек излязъл и си отишъл. Болният умрял след един час в гърчове и напъни да повърне.

— Видял ли е някой, че му е била дадена отрова? Намерили ли са отровата?

— О, не, господарю!

— Откъде знаят тогава, че е била дадена отрова?

— Моля, Ваше величество, лекарите твърдят, че с такива признаци се умира само от отравяне.

Съкрушително доказателство за ония невежествени времена. Том призна значимостта му и каза:

— Докторите си знаят занаята… Може и да са били прави. Работата изглежда лоша за нещастника.

— Но това не е всичко, Ваше величество, има други, още по-лоши улики. Няколко души засвидетелстваха, че една вещица, която след това напуснала селото и отишла неизвестно къде, предсказала и им прошепнала тайно на ухото, че болният ще умре от отрова… и още, че ще му я даде непознат човек… чужденец с тъмни коси, във вехто, бедно облекло, а затворникът напълно отговаря на описанието. Нека Ваше величество благоволи да даде заслуженото тържествено значение на това обстоятелство, като има предвид, че то е било предсказано.

Този довод имаше изключителна сила в ония суеверни дни. Том почувства, че въпросът е решен — ако свидетелските показания имат някакво значение в правораздаването, вината на нещастника беше доказана. Но той поиска все пак да даде още една възможност на затворника и каза:

— Ако можеш да кажеш нещо в своя защита, говори.

— Нищо, което би ми било от полза, господарю. Невинен съм, но не мога да го докажа. Нямам приятели, иначе бих могъл да докажа, че в тоя ден не съм бил в Излингтън, бих могъл да докажа също, че по времето, което сочат, бях на цяла левга далеко, в Уопинг Оулд Стеърс, нещо повече, господарю, бих могъл да докажа, че тъкмо тогава, когато ме обвиняват, че съм убил човек, аз спасявах човек. Едно момче се давеше…

— Стига! Шерифе, кога е било извършено престъплението?

— В десет часа сутринта или няколко минути по-късно на Нова година, всемилостиви…

— Пуснете затворника на свобода… Такава е кралската воля!

Това съвсем не царствено избухване обля с червенина лицето на Том, който се опита да прикрие изчервяването си, като добави:

— Възмущава ме мисълта да обесят човек по такива недостатъчни и глупави показания!

Шепот от възхищение се разнесе из цялата зала. Това възхищение не бе предизвикано от решението на Том, защото малцина от присъстващите биха сметнали, че помилването на осъден отровител е уместно, целесъобразно, заслужаващо одобрение или възхищение… Не, възхищението се дължеше на проявения от Том разум и съобразителност. Някои от придворните шушукаха:

— Никак не е луд… Той е съвсем с ума си.

— Колко разумно задаваше въпросите… Колко присъщо на някогашния му нрав беше това внезапно разрешаване на въпроса!

— Слава Богу, болестта му мина! Сега не е чучело, а крал. Съвсем на баща си заприлича.

Понеже в залата гръмнаха ръкопляскания, Том можа да чуе много малко от тия забележки. Но те го накараха да се чувства по-свободно и изпълниха с радост сърцето му.

Обаче младежкото любопитство скоро надделя над тия приятни мисли и чувства; той копнееше да научи в какво ужасно злодеяние са се провинили жената и момиченцето, затова по негова заповед въведоха двете изплашени и разплакани създания.

— Какво са сторили? — обърна се Том към шерифа.

— Ако е угодно на Ваше величество, те са обвинени в черно и напълно доказано престъпление, поради което съдиите ги осъдиха според закона на обесване. Продали са се на дявола — това е престъплението им.

Том изтръпна. Възпитали го бяха да ненавижда хора, които са извършили такова порочно дело. Но все пак нямаше намерение да се откаже от задоволяване на любопитството си, затова запита:

— Кога са сторили това?… И къде?…

— В една декемврийска нощ, господарю… в някаква разрушена църква.

Том потрепери отново.

— Кой е бил там?

— Само двете, Ваше величество… и оня!

— Признаха ли?

— Не, господарю, напротив — отричат.

— Тогава как е било разкрито това, ако обичаш?

— Някои свидетели видели, Ваше величество, как двете скитали нататък, това пробудило подозрения, които били доказани по-късно от очевидни неща. Доказано е между другото, че с така придобитата порочна сила те докарали буря, която опустошила цялата околност. Над четиридесет души свидетели доказали, че е имало буря, а сигурно биха могли да дойдат и хиляда души, защото всички са пострадали от нея и я помнят.

— Работата е наистина сериозна — Том размисли някое време по това ужасно престъпление, после запита: — А пострадала ли е от бурята и жената?

Някои побелели глави от присъстващите кимнаха одобрително при този мъдър въпрос. Но шерифът не схвана значението на това запитване и отговори чистосърдечно:

— Пострадала е, разбира се Ваше величество, и много справедливо, както твърдят всички. Къщата й била отнесена и тя останала с детето си без дом.

— Струва ми се, че много скъпо е заплатила властта да си навлече такава беда. Изиграли са я, дори и пара да е дала, а като е заплатила с душата си и с душата на детето си, трябва да е луда, но щом е луда, тя не знае какво върши. Затова не е прегрешила.

Побелелите глави кимнаха пак одобрително на мъдростта на Том, а някой дори прошепна:

— Ако кралят е луд, както разправят, то лудостта му би подобрила здравия разум на мнозина, които познавам, ако Бог би ги удостоил да се заразят от нея.

— На колко години е детето? — запита Том.

— На девет, ако е угодно на Ваше величество.

— Възможно ли е според английските закони едно деветгодишно дете да сключва договор и да се продаде, милорд? — запита Том, като се обърна към един учен съдия.

— Законът не позволява дете да решава или да участва в решаването на никакъв сериозен въпрос, господарю, защото неопитният му ум не е подготвен да се справя със зрелия ум и коварните намерения на по-възрастните от него. Ако пожелае и ако детето се съгласи, дяволът може да купи някое дете, но англичанин не може — договорът е в такъв случай недействителен.

— Изглежда съвсем не християнско и неразумно английският закон да отрича на англичаните права, които дава на дявола! — извика с искрено възмущение Том.

Това ново гледище по въпроса извика много усмивки и мнозина го запомниха, за да го повторят в двореца като доказателство за самостоятелните възгледи на Том и като напредък към оздравяването му.

По-възрастната обвиняема престана да плаче и се вкопчваше с възбудено любопитство и растяща надежда в думите на Том. От това съчувствието му към опасното и безпомощно положение на жената още повече нарасна. След малко той запита:

— Как са успели да докарат бурята?

— Като си събули чорапите, господарю.

Това учуди Том, а същевременно разпали още повече любопитството му. Той каза нетърпеливо:

— Чудно нещо! Всякога ли събуването им има такива ужасни последици?

— Всякога, господарю… Поне когато жената пожелае и изрече необходимите думи било наум, било гласно.

Том се обърна към жената и каза нетърпеливо:

— Покажи силата си — искам да видя буря!

Суеверните присъстващи пребледняха изведнъж и изпитаха общо, макар и непроявено желание да избягат от това място, но Том, обзет само от желание да види невероятната катастрофа, не забеляза нищо. Като видя, че жената се слиса и учуди, той добави възбудено:

— Не се бой, няма да те накажат. Нещо повече — ще те освободя… и никой няма да те докосне. Покажи ми силата си.

— Ох, господарю, нямам никаква сила… напразно ме обвиняват.

— Страхът те възпира. Успокой се, никакво зло няма да ти се случи. Докарай буря — макар и съвсем мъничка, — не искам нещо голямо и пакостно, напротив… Докарай я и животът ти е спасен, ще излезеш оттук свободна заедно с детето си, опростена от краля, и никой в кралството не ще смее да ти стори зло.

Жената се простря на пода и започна да уверява със сълзи на очи, че няма власт да направи такова чудо, иначе би побързала да спаси поне живота на детето си, дори ако загуби своя, щом би получила такава драгоценна милост, ако изпълни кралската заповед.

Том настояваше — жената продължаваше да твърди едно и също. Най-после той каза:

— Мисля, че жената говори истината. Ако на нейно място беше моята майка й ако беше надарена от дявола с власт да върши чудеса, тя не би се поколебала нито за миг да призове бурята и да превърне в развалини цялата страна, щом би могла да спаси по този начин моя застрашен живот! Това е доказателство, че и другите майки биха постъпили така. Свободна си, добра жено… и ти, и детето ти… Защото вярвам, че си невинна. Сега вече, след като те опростих, няма от какво да се страхуваш — събуй си чорапите! Ако можеш да ми докараш буря, ще забогатееш!

Помилваната започна да изказва шумно благодарността си и побърза да изпълни заповедта на Том, който я гледаше с нетърпеливо очакване, примесено с лека уплаха, а придворните с явно безпокойство. Жената се събу, събу и момиченцето си и искрено се постара да се отплати на кралското великодушие с едно земетресение, но всичко свърши с несполука и разочарование. Том въздъхна и каза:

— Стига, добра жено, не се мъчи повече, силата те е напуснала. Иди си с мир, ако силата ти се върне някога, не ме забравяй — докарай ми буря.