Оскар Уайлд
Престъплението на лорд Артър Савил (4) (Етюд за дълга)

4.

Във Венеция се срещна с брат си, лорд Сърбитън, който случайно бе пристигнал там от Корфу с яхтата си. Двамата младежи прекараха заедно две чудесни седмици. Сутрин се отправяха за Лидо или се разхождаха по зелените канали с дългата си черна гондола, следобед обикновено посрещаха гости на яхтата, а вечеряха във „Флориан“ и пушеха безброй много цигари на Пиацата. И все пак лорд Артър някак си не беше щастлив. Всеки ден изчиташе от край до край колоната с некролозите в „Таймс“ в очакване да съзре съобщение за смъртта на лейди Клемънтайна, ала всеки ден го чакаше разочарование. Започна да се бои да не би да й се е случило нещо лошо и често съжаляваше, че й попречи да вземе аконитина, когато тя нетърпеливо бе пожелала да опита веднага въздействието му. Писмата на Сибил, макар и пълни с обич, доверие и нежност, често бяха тъжни и той понякога имаше чувството, че са разделени завинаги.

Към края на втората седмица на лорд Сърбитън му доскуча във Венеция и той реши да отплава към Равена, тъй като му казаха, че в Пинетума можел да ловува фазани до насита. Отначало лорд Артър категорично отказа да го придружи, но в крайна сметка Сърбитън, когото той горещо обичаше, го убеди, че ако остане сам в хотел „Даниели“, ще умре от скука, така че рано на 15-и потеглиха при силен североизточен вятър и доста развълнувано море. Управляването на яхтата и волният живот на чист въздух върнаха руменината на лорд Артър, но към 22-ри той взе да се тревожи за лейди Клемънтайна и въпреки увещанията на Сърбитън се прибра с влак във Венеция.

Щом слезе от влака и изкачи стъпалата на хотела, собственикът го посрещна с цял куп телеграми. Лорд Артър ги грабна от ръцете му и нетърпеливо ги разкъса. Всичко беше наред. Лейди Клемънтайна бе починала внезапно през нощта на 17-и!

Първата му мисъл бе за Сибил и той й съобщи, че незабавно се завръща в Лондон. След това нареди на прислужника си да стегне багажа за изпращане през нощта, заплати петорно на гондолиерите и с лека стъпка и ведро сърце изтича горе във всекидневната. Там го чакаха три писма. Едното от самата Сибил, изпълнено със съчувствие и съболезнования. Другите бяха от майка му и от адвоката на лейди Клемънтайна. Оказа се, че старицата вечеряла същата онази нощ с херцогинята и много забавлявала всички със своето остроумие и жизненост, но се прибрала у дома доста рано, оплаквайки се от стомашни киселини. На другата сутрин я намерили мъртва в леглото й, без признаци, че е страдала от болки. Веднага изпратили да повикат сър Матю Рийд, но разбира се, нищо не можело да се направи и на 22-ри щели да я погребат в Бошам Чалкоут. Няколко дни преди смъртта си направила завещание, оставяйки на сър Артър малката си къща на Кързън Стрийт, цялата покъщнина, лични вещи и картини, с изключение на колекцията от миниатюри, които завещала на сестра си лейди Маргарет Ръфорд, а аметистовото колие бе оставила на Сибил Мъртън. Имуществото нямаше голяма стойност, но адвокатът мистър Мансфийлд настойчиво призоваваше лорд Артър да се завърне незабавно, тъй като имало много сметки за плащане, а лейди Клемънтайна не била записвала редовно разходите си.

Лорд Артър бе много трогнат от милото отношение на лейди Клемънтайна и си помисли, че мистър Поджърс има за какво да бъде държан отговорен. Любовта му към Сибил обаче надделя над всяко друго чувство и съзнанието, че е изпълнил дълга си, му донесе покой и утеха. С пристигането си на гара Чаринг Крос вече се чувстваше напълно доволен.

Семейство Мъртън го посрещна изключително радушно. Сибил го накара да обещае, че никога вече не ще допусне нещо да се изпречи помежду им, и определиха датата на сватбата си — седми юни. Животът отново му се видя бляскав и прекрасен и той бе изпълнен с предишното чувство на доволство.

Един ден се отби в къщата на Кързън Стрийт заедно с адвоката на лейди Клемънтайна и самата Сибил, изгори цели връзки избледнели писма, преобърна чекмеджетата със стари ненужни вещи и изведнъж младото момиче нададе радостен възглас.

— Какво намери, Сибил? — попита лорд Артър и усмихнат вдигна поглед от работата си.

— Виж каква прелестна малка бонбониера, Артър! Каква старинна холандска изработка! Подари ми я, моля те! Знаеш, че аметистите няма да ми отиват, докато не стана поне на осемдесет години!

Беше кутийката, съдържала аконитина.

Лорд Артър я изгледа втренчено и страните му леко се зачервиха. Почти изцяло бе забравил деянието си и му се стори странно съвпадението, че Сибил, заради която бе изживял всичките си ужасни страдания, първа му напомни за тях.

— Разбира се, че можеш да я вземеш, Сибил. Аз самият я подарих на лейди Клем.

— О, благодаря ти, Артър! А може ли да взема и бонбона? Не подозирах, че лейди Клем е обичала сладки неща. Мислех я прекалено интелектуална за това.

Лорд Артър пребледня като мъртвец и през ума му мина ужасяваща мисъл.

— Бонбон ли каза, Сибил? Какво значи това? — попита той бавно, с прегракнал глас.

— Вътре има един-единствен бонбон и нищо друго. Изглежда ми доста стар и прашен и нямам ни най-малко намерение да го ям. Но какво ти стана, Артър? Как пребледня!

Лорд Артър се втурна през стаята и сграбчи кутийката. Вътре видя кехлибарената капсула с мехурчето отрова. Все пак лейди Клем бе умряла от естествена смърт!

Ударът, който му нанесе това откритие, напълно го сломи. Той хвърли капсулата в горящата камина и се отпусна с отчаян стон на дивана.