Пол Дохърти
Безбожникът (13)

Десета глава

„Но Александър, който знаел, че ако има възможност, народът на Ефес ще преследва виновните… и от омраза ще избие и невинните… сложил край на това.“

Ариан, „Походите на Александър“

Книга 1, глава 18

Теламон зачака в приемната, докато Александър тръгна по късия коридор към личната си баня. Навън се чуваше тропот от маршируващи крака, блъскането на цимбалите, чистите тонове на флейтите, под чиито звуци музикантите и танцьорките се подготвяха за вечерното пиршество. Той отиде до прозореца и погледна. Хефестион стоеше под една смокиня и гледаше нагоре към царските покои. Когато разбра, че Теламон го е видял, той се отдръпна навътре в сенките.

— Вечно наблюдателен — прошепна лекарят.

Хефестион, върлинестият приятел на царя, верният Патрокъл, се суетеше около своя царствен господар като майка около детето си, особено когато слуховете за дебнещи убийци зачестиха. Теламон закрачи из стаята. Едва не се препъна в костен лък и колчан със стрели, които бяха изпаднали от една ниша. Сложи ги обратно и се върна при картата. Коленичи и се загледа в пристанището на Милет, в реката Меандър, която се вливаше в залива на Микал, и в остров Ладе. Изучаваше картата, проследявайки я с пръсти. В спалнята си Александър запя македонския боен химн. Теламон взе парче пергамент и стилус. Нарисува груба карта на Милет и околностите му. Подскочи, когато Александър, промъкнал се безшумно като котка, докосна рамото му.

— Доста добра прилика — промърмори царят. — Какво предлагаш, военачалнико?

— Аз съм лекар — Теламон погледна към картата. — Персийската флота е на път. Стотици триреми, които могат да носят, освен екипажа си и много войници — той си припомни своите пътешествия по море, свирепите бури, морската болест и епидемиите. — А ние имаме сто и шейсет бойни кораба?

— Точно така. Наредих на командира на флотата да заеме позиция близо до остров Ладе, да не влиза в битка с персите, но да блокира входа на пристанището. Той скоро ще заеме позиция — гласът на Александър пресекна. Теламон подозираше, че царят не му казва всичко.

— Няма ли персите да си пробият път? — попита лекарят.

— Не, няма, твърде опасно е.

— Ами заливът на Микал?

— Много е стръмно, като изключим устието на Меандър — Александър почука с пръст по начертаната карта.

— Не е ли странно? — промърмори Теламон. — В Картаген се запознах с един финикийски лекар. Той имаше много интересна медицинска теория — сърцето изтласквало кръв, а мозъкът изпращал съобщения към различните части на тялото; не можеше да я докаже, но говореше много убедително. Често сядахме на скалите и гледахме морето; небето и пристанището на Картаген, особено при изгрев и залез-слънце, се обагрят в наситено пурпурно.

— Да, чувал съм за това — обади се Александър.

— Един ден — продължи Теламон — два финикийски бойни кораба докараха в пристанището търговски кораб, който бяха намерили да се носи в морето. Екипажът беше измрял от глад и жажда. Сигурно са попаднали в безветрие или са се изгубили. Бяха станали жертва на стихиите. Царю мой, ти можеш да обсадиш града — промърмори лекарят. — Но можеш ли да обсадиш сто кораба?

Александър отблъсна Теламон и се вгледа в картата. Коленичи със свити юмруци като играч на зарове, очакващ последното завъртане, с което ще спечели.

— Теламоне, тези твои истории!

С лице, зачервено от възбуда, Александър скочи на крака. На вратата се почука и Аристандър се промъкна вътре като сянка.

— Точно когато се чувствам щастлив — промърмори царят, — да не си ми донесъл друго писмо от майка ми?

Аристандър погледна злобно към Теламон, той винаги завиждаше на близостта на лекаря с царя.

— Занимавах се с делата ти, господарю, направих те по-богат. Вече имаш няколко имота тук.

— За какво говориш? — сърдито попита Александър, грабвайки наметката си.

— За иззетата собственост на Хезиод, Арела и останалите — отвърна Аристандър. — За голяма изненада прислужникът на Демад се оказа много, много богат човек. Открих, че е оставил на съхранение злато и сребро у търговците близо до Пауновата порта. През последните няколко години Сократ е спечелил малко състояние.

— Господарят му Демад беше много богат човек — отвърна Александър. — Слугата му е споделял неговото благосъстояние. Доволен съм от придобивките, но не чух новини. Това ли е всичко?

Умърлушен, Аристандър отстъпи.

— Хайде, хайде — присмя му се Александър — не е време за цупене, Аристандре. Ела с нас, отиваме на разходка.

Царят почти изхвърча през вратата. Отвън телохранителите му се бяха смесили с Хора. Александър си проби път, пляскайки с ръце. Аристандър вдигна очи към небето и протегна ръка като жена към съпруга си.

— Ще го последваме ли, Теламоне?

Лекарят не му обърна внимание, дори когато Александър, осъзнал, че не вървят с него, се върна при тях.

— Хайде! Хайде!

Аристандър и Теламон побързаха да се подчинят. Навън Хефестион, Птолемей и Аминт разговаряха с Агис и Апелес. Художникът се беше преоблякъл и очевидно беше опитал да измие част от боята от ръцете и лицето си. Александър ги прекъсна. Той хвана под ръка Апелес и Агис, сякаш бяха развеселени приятели.

— Подражава на баща си — прошепна Аристандър. — Филип винаги придружаваше почетните гости до домовете им.

— Чувам те! — извика Александър. — Хайде, идвайте.

Птолемей, който вървеше зад Теламон, хвана под ръка Селевк и Аминт, подражавайки на царя. Минаха през градината на двореца.

— Искам да ви покажа нещо — възкликна Александър.

Те стигнаха до малка градинска беседка, чиито колони бяха украсени с букети черни гроздове със зелени листа и червени стъбла. По таваните се виеха рисувани гирлянди от бели и сини лилиеви листенца. Редуваха се бели и червени колони с канелюри; входната врата беше бяла, но обрамчена със синьо, подът — от полирано дърво.

— Тук много ми харесва — Александър се любуваше на беседката. — Апелес, нарисувай я и изпрати картината на майка ми.

Без да дочака отговор, той се върна отново на пътеката, която водеше към главната порта.

— Не изглеждаш много добре, Апелес — заяви Александър на висок глас. — По ръцете и лицето ти има рани. Доста си несръчен с ножа. Теламон би те посъветвал винаги да почистваш порязаното с настойка от смирна. Защо се държиш за корема? Проблеми с мехура ли имаш?

Горкият Апелес успя само да измърмори нещо нечленоразделно в отговор. Теламон дочу сподавения смях на Птолемей.

— Забелязвам, че и китката ти не е достатъчно гъвкава. Ти какво ще препоръчаш, Теламоне? — извика царят през рамо.

— Арника — отвърна лекарят.

— Радвам се, че дойде — обърна се царят към Агис. — Трябваше да доведеш и дъщеря си. Как се казва тя?

— Рода, господарю — Агис явно се чувстваше неудобно толкова близо до царя.

— О, да, Рода, прекрасно име! Слушай, Агис, когато напусна Ефес, ти ще станеш главен архонт. Не искам повече вражди. В града трябва да царува демокрация, както и в останалите градове, освободени от персийския хомот. Искам управниците да се избират, съдът да отсъжда справедливо и да няма никакви кръвни вражди. Можеш да кажеш на ефесци, че съм премахнал данъците, които плащаха на персите, но ще ги обложа с данък за храма на Артемида и ще платят допълнителен данък за походите ми.

Вече излизаха през главните порти. Още стражи се присъединиха към тях, обграждайки от всички страни свитата на царя.

— Птолемей, знам, че ми се присмиваш — подвикна Александър назад. — Ти винаги правиш така. Имаш ли представа как да се справя с персийската флота при Милет?

Тъй като Птолемей не отговори, Александър се обърна към Апелес, настоявайки да използва светлокафяв цвят за човешката кожа. Теламон погледна към небето. Синевата беше придобила светлорозов оттенък — защото слънцето залязваше. Сенките на кипарисите и чинарите от двете страни на улицата се удължиха, подухна хладен, освежителен ветрец. Александър още бърбореше, когато първата стрела профуча над главата му. Втората го улучи право в гърдите и го отпрати назад — право в ръцете на Теламон. Агис се опита да го задържи, докато падаше. Теламон положи царя на земята и както всички останали се втренчи в него, неспособен да пророни и звук. Очите на Александър бяха затворени, но след малко той повдигна клепачи. Беше малко блед и беше прехапал устната си. Теламон все още гледаше невярващо, дори когато телохранителите се осъзнаха и хукнаха към дърветата.

— Улучи те стрела — прошепна лекарят.

Видя следата върху тъмнозелената туника на царя. Стрелата лежеше на пътеката, до нея — отчупеното й бойно острие. Другарите на Александър се осъзнаха. Прокънтяха заповеди, охраната огради царската свита и издигна щитовете си като стена. Прозвуча сигнал за тревога. Теламон опипа гърдите на Александър. Царят отблъсна ръката му. Лекарят вдигна стрелата — беше дълга и тъмна, изработена от най-хубаво дряново дърво, с пера от лешояд, за да лети по-надалеч. Счупеното острие беше назъбено и би било трудно да се извади от плътта. Теламон я подаде на Александър, който хвана върха между палеца и показалеца си и го завъртя така, че полираният метал проблесна. Войниците, които търсеха скрития убиец, се завърнаха поклащайки глави. Свалили украсените си с пера шлемове, те задъхано обявиха, че не са успели да открият никого, че убиецът е изчезнал. Тълпата около Александър се вълнуваше и ставаше все по-шумна. Агис се беше измъкнал и, седнал в сянката на едно дърво, се опитваше да дойде на себе си. Аристандър нареди всички да поемат обратно, без войниците да свалят щитовете си. Друг войник притича със стрелата, която беше профучала над главите им. Беше същата като онази, улучила царя. Теламон огледа и двете и видя буквата „К“, знакът на Кентавъра, издълбана отстрани и на двете. Александър грабна стрелите и нареди на всички да се отдръпнат. После вдигна ръце към залязващото слънце.

— Всемогъщи Зевсе, създателю на всичко! Чуй сина си! Приеми моята благодарност и уважение за това, че изпрати дъщеря си Артемида, да ме прикрие със свещения си щит от злобата на моите врагове!

Александър се обърна към насъбралата се тълпа, цветът се беше върнал по бузите му, очите му блестяха.

— Вървях и си говорех — обяви той с ехтящ глас. — Боговете са ми свидетели! Видях стрела да лети към мен. Почувствах божествен аромат и зърнах как божествената Артемида застана между мен и смъртоносното острие като златен дъжд. Видях я да вдига щита си. Видях как мъстта на враговете ми бе сразена. Нека цял Ефес научи новината! Артемида спаси Александър! Артемида, която е присъствала на раждането ми, даде знак за своята благосклонност! Слава на Артемида, покровителката на Ефес!

Думите му бяха посрещнати с одобрителен рев. Войниците удряха с мечовете по щитовете. Изумен, Теламон не можеше да свали поглед от царя, който държеше стрелите, все едно бяха светкавиците на Зевс. Птолемей ахна от удивление. Дебелият русокос Селевк само се почеса по главата и вдигна поглед към небето. Изнервен, Аристандър крещеше, че царят трябва да се върне в двореца. Но Александър хвана Апелес, повика Агис и гордо заяви, че не се бои от никого, щом Артемида е на негова страна.

 

 

— Сама ли приготви това?

Теламон и Касандра вечеряха в стаята си. От двореца под тях се носеше шумът от празничното пиршество на Александър, звуци на флейти и арфи, смехът и виковете на царските гости. Ароматът на готвено се носеше из цялата сграда. Аристандър беше настоял избите и коридорите да бъдат претърсени и строго охранявани. Теламон се беше оттеглил с извинението, че е уморен. Александър го беше приел спокойно. Касандра беше слязла да приготви отделно храна за тях. След нещастието в кухнята царските слуги се радваха и на най-малката помощ.

— Ти си жена с много таланти — възкликна Теламон. — Как успя да намериш и лесбоско, и родоско вино!

— Опитвам се да ти създам удобства — отвърна Касандра. — Не е ли казал Аристотел: „Виното от Родос е силно и приятно, но това от Лесбос е по-сладко“?

— Кой ти го каза?

— Птолемей, вече се държи по-дружелюбно.

— Бъди внимателна — предупреди я Теламон. — Птолемей се преструва на циник, но жадува за власт. Никога не забравяй, че се смята за полубрат на Александър. Не искам да се забъркваш в интригите му.

— От един баща ли са той и Александър?

— Птолемей вярва, че е така. Филип обичаше жените. Но кажи, къде си се научила да готвиш? Мислех, че си била лечителка в храма в Тива.

— Така е — отвърна Касандра. — Но, повярвай ми, готвеха ужасно — всичко имаше еднакъв вкус. Един ден доведоха пациент — много интересен случай — борец, който се беше напил и изкълчил крака си при бой. Как би постъпил ти, господарю? — попита тя с невинен глас.

— Не съм ти господар — отвърна Теламон. — Щях да стегна ръцете му към тялото и да увия краката му малко над коляното с широка лента от мек плат, но така че да са на три пръста разстояние един от друг. Щях да сложа такива ленти и около глезените, после внимателно да го провеся с главата надолу на около два метра от земята.

Касандра кимна.

— Защо?

— При това положение тежестта на тялото сама намества ставата. После слагаш ръка между бедрата на пациента и много бързо натискаш с цялата си тежест. Сръчно извиване на ръката — Теламон демонстрира движението — е всичко, което е необходимо. Костта се връща на мястото си с пукот като плющене на камшик. Мястото се превързва, пациентът се сваля и се връща в леглото.

Касандра изръкопляска.

— Правил ли си го лично?

Теламон кимна.

— Трябва да си бърз и пациентът да не е много стар.

— Моят посетител беше доста млад — продължи Касандра замислено. — Аз наместих костта му. Той остана известно време в храма — беше готвач и ме научи на всичко, което знаеше — тя посочи към опразнените чинии. — Скариди с глазура от мед, печена риба, палачинки с мед и сусамови зърна.

Теламон се потупа по корема.

— Радвам се, че вечерям с теб, а не долу. Това ще бъде един от запоите на Александър. Ще се наливат със силно вино, все едно е вода и ще се събудят с главоболие. Да погледнем нещата от добрата им страна — въздъхна той. — Утре ще бъде тихо.

— Кога ще заминем? — попита Касандра.

— Не знам. Александър се е отдал на пиршества. Иска да покаже на ефесци колко благосклонна е Артемида към него.

— Аристандър при тях ли е? Когато го видях след нападението над царя, целият трепереше.

Теламон поклати глава.

— Аристандър ще вечеря с Хора си. Ще носи любимата си руса перука, лицето му ще бъде гримирано като на атинска куртизанка. Ще помоли „хубавците“ да изрецитират част от някоя пиеса на Еврипид и когато се напие, ще пее заедно с тях шумни песни на език, който никой друг не разбира.

Касандра, която беше пийнала повечко, се засмя и едва не падна от лежанката, отделена от тази на Теламон с две малки масички от акациево дърво. Беше облякла най-хубавата си роба от цветен, надиплен лен и носеше сребърни сандали. Беше си сложила брошката и пръстена, изпратени от царя. Теламон внимателно я изучаваше, очарован от бързата промяна на настроенията й.

— Погрижи ли се за пострадалите от нападението на осите? — попита той смутено.

— Да, скоро ще се оправят напълно.

— Защо си разговаряла с Птолемей?

— Да не ревнуваш, господарю?

— Не! Птолемей е злонамерен. Какво искаше?

— Беше любопитен дали сме намерили още съкровища и сме ги запазили за себе си. Нали го знаеш какъв е.

— Съмнява се във всичко.

— Не и след като Артемида спаси благородния ни предводител.

Касандра взе каната с вино и отново напълни чашите.

— Всички бяха поразени от избавлението на царя. Когато научи, Хефестион бе обзет от паника. Не съм виждала толкова разстроен човек. Любовници ли са с Александър?

— Не — Теламон отпи вино и си взе грозде от купата, помисли за миг и го върна. — Свързва ги духовно приятелство.

— С други думи — подразни го Касандра, — ако Александър каже, че небето е черно, Хефестион ще се съгласи. И все пак — въздъхна тя, — избавлението наистина беше чудодейно.

Далеч отдолу се чу дрънчене на оръжие. Касандра се уплаши. Теламон я успокои с жест.

— Александър и приятелите му танцуват бойния си танц. След малко ще чуеш и бойния им химн.

— Мислех си за стрелата — каза Касандра. — Може ли да е била счупена, преди да е изстреляна?

— Възможно е — Теламон поклати глава. — Но тя удари царя в гърдите и би трябвало да потече кръв. Изстреляна от костен лък, дори да се пречупи, тя би го наранила сериозно. Само че аз не вярвам в чудеса.

— Александър ще залови ли нападателя?

— Хората на Аристандър вече се заеха с това. Агис беше с нас. Мелеагър, Дион, Пелей и дори Базилея, Царицата на Моав, ще трябва да обяснят къде са били.

— Може да е бил наемен убиец.

— Не — Теламон седна на лежанката и остави чашата на масата. — Това е твърде рисковано. Наемникът може да вземе парите и после да предаде на царя онзи, който го е наел, за още повече пари. Пък и ако го бяха хванали, телохранителите на Александър щяха жив да го одерат, още преди да го разпнат.

— Който и да е бил, знаел е, че царят ще излезе от двореца.

— Говорих за това с Аристандър — през последните няколко дни Александър е изпращал Апелес до дома му, придружен от стражи, и нищо не се е случвало. Убиецът е трябвало само да разбере, че Апелес е в двореца и да заключи, че по някое време вечерта Александър ще направи тази малка разходка. Знаеш ли какво, Касандра? Не — той вдигна ръка. — Няма да споделиш леглото ми. Пи твърде много, аз също и утре ще съжаляваме! Имам чувството, че ще разнищим тази история не с доказателства, а с логика.

— Не бъди толкова потаен — Касандра отново се хвърли на лежанката си. — И междувременно — добави тя закачливо — разреши ли загадката с признанието на мъжа, който е изгорил храма?

— Все още не — Теламон вдигна чашата и я хвана с две ръце. — Но най-много ме интересува един мъртвец и мисля да започна с него — той намигна на Касандра. — Сократ, прислужникът на Демад.

 

 

Нектара, съпругата на правника Дион, се пробуди внезапно. Не знаеше дали е чула тропане в съня си или наяве. Огледа спалнята: два нощни светилника горяха в стенните ниши. Сребърните инкрустации на двата големи сандъка отразяваха пламъците им. Очите й постепенно привикнаха с мрака. Тя отметна ленените чаршафи и тежката вълнена завивка, която използваше, когато нощите бяха хладни. От вътрешността на къщата ли бе дошъл този звук или от улицата? Спалнята й беше на втория етаж и гледаше към дворче с фонтан. Тя се ослуша и всичките й тревоги от предишния ден се завърнаха. Съпругът й Дион, който толкова много се гордееше с ума и проницателността си, с лукавите си стратегии и влиянието си, беше много разтревожен. Нектара не беше очаквала такъв обрат. Когато олигарсите бяха на власт, двамата се бяха спотаили, живееха във вечен страх от неочакваното идване на персийски войници посред нощ, от ножове на убийци или отровно вино. Сега, когато македонците бяха тук, Дион я беше уверил, че всичко ще се промени.

Тя стана от двойното легло и дръпна мрежата против насекоми. Отвори капаците на прозореца. Небето вече просветляваше, звездите избледняваха. Червени ивици светлина показваха, че всеки миг ще се зазори.

Миналата вечер Дион беше пил много, седнал в работната си стая, където се ровеше из пергаментите, движейки беззвучно устни, сякаш говореше на някого. Тя се чудеше какви тайни го измъчват. Той се беше сближил много с Хезиод, вездесъщия писар с тайнствените му посещения и шепота зад затворени врати. Нектара затаи дъх. Хезиод беше убит жестоко в разкошната къща на онази куртизанка. Тя отметна гарвановочерната си коса и разсеяно посегна да я привърже. Винаги беше мразила Арела, измъчваше се от дълбоката привързаност на Дион към една обикновена уличница. Все по-рядко й се случваше да приеме съпруга си в своето легло; а ако все пак това се случеше, той често се забравяше и прошепваше неволно името на куртизанката. Е, сега поне уличницата също бе мъртва; Нектара можеше да злорадства, когато се срещаше с други жени, за да обсъди събитията в града.

Хладен ветрец защипа кожата й. Тя затвори капаците; но докато ги затваряше, забеляза от другата страна на двора с фонтана тънка ивица светлина от прозореца на работната стая на мъжа си. Нима Дион още седеше там?

Нектара взе една дебела вълнена наметка и се уви в нея. Боеше се не от суеверие, а от ужасите на нощта, измъчваше я чувство за надвиснала опасност. Трябваше да слезе и да разпита Дион, щеше да го окуражи да говори, както някога, за бъдещите им планове. Може би той щеше да забрави проклетите градски политици. Дион беше добър правник, блестящ оратор. Какво търсеше при хора като Агис и Мелеагър? Тя взе един светилник, обу сандалите си и слезе на двора.

Утринният въздух беше хладен и свеж. Ромоленето на фонтана, уханието на розите и лилиите от кошниците с цветя, ароматът на билките от градината я успокоиха. Влезе в галерията. Вратата към мъжките помещения беше отключена. Тя я отвори и тръгна по коридора — тесен мрачен тунел, който водеше към работната стая на съпруга й. Самият Дион беше ръководил строежа на сградата — на долния етаж беше работната му стая, а отгоре имаше малка спалня. Покривът беше плосък и през горещите месеци той се наслаждаваше от него на изгледа на града и наблюдаваше изгрева. Щеше ли някога пак да го прави? Или щеше да бъде твърде зает с тайните си срещи и заговори?

— Дион!

Нектара не искаше да го стресне. Доближи вратата и почука.

— Дион, аз съм, Нектара! Искам да поговорим!

Отговор не последва, чу се само леко скърцане. Тя бутна вратата. Беше залостена. Нектара прехапа устни. Ако съпругът й не желаеше да го безпокоят, винаги се обаждаше, но сега цареше само напрегната тишина. Тя мина обратно по коридора и излезе на двора. Работната стая имаше прозорец от тази страна и на стената, която гледаше към билковата градина, но и двата бяха с пуснати капаци. Нектара се опита да надникне през една пролука. Виждаше писалището на Дион, светилниците още горяха.

— Дион! — тревогата й премина в паника. — Дион, какво става? Дион! — повтори тя. — О, Дион, моля те, отвори вратата!

Едри капки пот покриха челото й, стомахът й се сви, беше й трудно да диша. Обзе я неизказан страх и безименен ужас. Реши да не чака повече, изтича през двора, взе рога и го наду в сигнал за тревога. Победена от паниката, изсвири отново и погледна нагоре към прозорците. Тук-там се появиха светлини — слугите се събуждаха. Нектара остави рога, но не можеше да чака; тялото й трепереше като в треска.

— Господарке, какво има?

Икономът излезе от вратата на другия край на двора, наметнал одеяло върху раменете си.

— Съпругът ми — Нектара посочи към прозорците. — Не мога да го събудя. Не отваря вратата.

— Може би спи дълбоко? — опита се да я успокои той.

— Виж сам! — настоя тя.

Появиха се още сънени, рошави слуги. Нектара седна на една пейка; усещаше аромата на розите и лилиите край фонтана. Сънуваше ли? Кошмар ли беше всичко това?

— Господарке — икономът се беше надвесил над нея. Беше се върнал в стаята си, за да се облече и обуе. — Съпругът ти трябва да е в стаята. Светилниците още горят. Трябва да разбием вратата. Най-лесно е през прозорците.

Нектара кимна. Седеше, стиснала ръце и затворила очи. Шумът от разцепване на дърво беше последван от викове и възклицания. Слугите вече бяха в стаята, сърцето й спря и тя почувства, че й се гади. Знаеше, че нещо не е наред, но нямаше сили да помръдне. Чу как дърпат резетата на вратата на работната стая и шляпането на сандали по коридора и през двора.

— Господарке — икономът коленичи пред нея; лицето му беше посивяло и тревожно, очите му й казаха всичко. — Господарке, съпругът ти е мъртъв.

Нектара отвори уста, но успя само да изхърка.

— По-добре да дойдеш!

Тя се опита да възрази. Появиха се две прислужници, Нектара протегна ръка и те внимателно й помогнаха да се изправи. Стори й се, че върви по коридора цяла вечност. Вратата беше полуотворена, през процепа се лееше светлина. Нектара влезе в работната стая на съпруга си. Не можеше да погледне вляво, вместо това погледът й се рееше по писалището, сандъците и столовете, големия стол с висока облегалка. Прислужниците сподавяха риданията си. Тя се обърна и изкрещя от ужас пред страховитата гледка. Само по туника, с един обут и един почти изхлузил се сандал, съпругът й Дион се полюляваше с пречупен врат на ужасната примка, вързана за една кука на тавана, където окачваха светилниците.

Нектара гледаше невярващо. Виждаше само лицето на съпруга си, разкривено от смъртта, с посиняла кожа, изскочили очи и изплезен език. Вратът му беше счупен, ръцете и краката — отпуснати, столът — преобърнат в предсмъртния му гърч. Тя си спомни скърцането, което беше чула и осъзна откъде е идвало. Отвори уста да изкрещи, но тялото на Дион се движеше, цялата стая се въртеше; Нектара затвори очи и пропадна в непрогледния мрак.

 

 

Когато Теламон и Касандра, придружавани от Аристандър, стигнаха до къщата на Дион, малко след като се беше зазорило, откриха, че траурът вече беше започнал. На вратата беше оставена храна за пратеника от Хадес. Тъмни парчета платно висяха от прозорците, които, както и вратите, бяха отворени, за да позволят на душата на умрелия свободно да премине в отвъдния свят. На двора седяха слуги, късаха дрехите си и посипваха лицата и косите си с прах и пепел. Глас на оплаквачка сърцераздирателно се изви във въздуха. Фонтаните бяха спрени, кошниците с цветя — прибрани. Съдове с вода бяха сложени до вратите, за да могат посетителите да се пречистят на влизане и излизане.

— Самоубийство или убийство? — рязко запита Аристандър, когато ги поведоха към голямата зала на къщата — разкошно помещение с ярко оцветени колони, ловни сцени, изрисувани по стените и скъпи мебели, подредени с вкус около малки полирани масички.

— Имай почит към мъртвите — прошепна Теламон, — говори по-тихо и задръж размишленията за себе си.

Посрещна ги икономът, който обясни, че господарката Нектара се е оттеглила в спалнята си, съсипана от ужаса на случилото се. Теламон промърмори съболезнованията си и поиска да види трупа.

— Свалихте ли го? — безцеремонно попита Аристандър.

Икономът, мургав либиец, го погледна гневно при това нарушение на етикецията.

— Мисля, че е най-добре да се представим — намеси се Теламон.

Той обясни, че са били изпратени по незабавна заповед на царя. Икономът се успокои, особено когато лекарят му връчи щедра сума, както се очакваше от всички опечалени, за да могат слугите да си направят погребално пиршество.

— Местили ли сте трупа? — попита Теламон.

Икономът поклати отрицателно глава.

— Господарката Нектара припадна. Щях да сваля тялото, но после си помислих, помислих си… — гласът му пресекна.

— Спомнил си закона — довърши Теламон. — Че жертвите на ненадейна смърт трябва да се оставят на мястото.

— Да, да, точно така — отвърна икономът, без да среща погледа му.

— Получихме съобщението ти — продължи Теламон, — че господарят ти се е обесил. Мислиш ли, че е било самоубийство?

Мъжът потърка очи и прокара пръсти по лицето си, размазвайки пепелта.

— Не мисля, че господарят… Аз бях негов иконом — отвърна той несвързано.

— Смяташ, че не е бил човек, който да отнеме сам живота си — промърмори Теламон.

— Той беше справедлив в много отношения — призна икономът. — Понякога беше твърде суров, но защо да посяга на живота си? Беше богат и влиятелен.

— Имаше ли снощи посетители в къщата?

— Поне аз не знам.

— Случи ли се нещо странно?

— Господарят беше затворен човек. Вечеря със съпругата си, а после се върна в работната си стая. Там пи вино и си легна, но…

— Отново е слязъл? — попита Теламон.

— Да, явно го е направил.

Докато разказваше какво се беше случило, икономът ги отведе до работната стая. Теламон влезе и се огледа. Помещението беше голямо, с белосани стени, по които нямаше картини, а цветни тъкани. Беше скромно обзаведена стая — писалище, отрупано с ръкописи, мастилници и пера, а зад него — леко отместен стол. Имаше пейка под прозореца, столове, сандъци и ковчежета. Теламон се опита да се съсредоточи върху обстановката. С ъгълчето на окото си виждаше трупа на Дион да виси на края на дългото въже, но той щеше да почака.

— Имаше ли някакви следи от насилие? От насилствено влизане? Липсва ли нещо от книжата и ковчежетата му?

— Вече проверих — отвърна икономът. — Нищо!

Теламон застана на вратата. Срещу него бяха писалището и столът зад него. Погледна към прозорците — единият на отсрещната стена, другият на тази отдясно. Сега и двата бяха отворени и пред тях стоеше по един слуга, за да отпъжда любопитните, както обясни икономът.

— Кой разби капаците? — попита Аристандър.

— Трябваше да го направим. Виж колко здрава е вратата.

— Това място мирише на смърт — промърмори Касандра.

Теламон не отговори. Вдигна поглед към сгърчената маска, в която смъртта беше преобразила мрачните черти на Дион.

— Виждал съм много трупове — прошепна Теламон, — но ужасът от смъртта не намалява.

Той огледа въжето — примката беше вързана здраво; възелът беше точно под дясното ухо на Дион и накланяше главата му на една страна. Въжето беше изопнато и здраво прикрепено за куката. Теламон отново погледна зиналата уста, изплезения език и издадената напред челюст, изхвръкналите очи, които гледаха невиждащо надолу.

— От доста време е мъртъв. Кожата е студена, мускулите — втвърдени.

Той приклекна, без да обръща внимание на урината, която се беше стекла по голите глезени и пода. Ремъкът на единия сандал беше разхлабен и той висеше на крака на мъртвеца.

— Защо се е изпуснал? — попита Аристандър.

— Пил е много вино — посочи Теламон през рамо към масата. — Мехурът му е бил пълен, а при насилствена смърт той се изпразва.

Помоли иконома да му донесе прясна вода и кърпи и мъжът забързано се подчини. Теламон взе едно високо столче. Касандра го хвана здраво, докато лекарят се качи върху него.

— Аз съм почти с ръста на Дион — промърмори Теламон и протегна ръце към гредата. — Да, мога да вържа въжето за куката. Слагам си примката, затягам я и ритам столчето — той щракна с пръсти. — Аристандре, имаш ли нож?

Пазителят на тайните извади нож с тънко острие и го подаде на Теламон, който хвана въжето.

— Елате по-наблизо — заповяда той. — Ще срежа въжето, а вие хванете трупа и го сложете на земята.

Аристандър се колебаеше, но Касандра го избута с лакът и хвана трупа точно над коленете. Теламон сряза въжето и тя бавно положи трупа долу. Примката около врата беше стегнато вързана с двоен възел. Теламон сбърчи нос, когато го лъхна мирисът на смърт и разложение. Разхлаби примката и трупът издиша през полуотворената си уста. Аристандър отскочи назад.

— Това е просто останал въздух — успокои го Теламон.

Той огледа лицето на Дион, посинелите бузи, изскочилите очи, вцепенената челюст, подутия език, прехапан между зъбите. Забеляза засъхналата слюнка по брадичката.

— Повръщал е, може би от шока.

— Самоубил ли се е? — попита Касандра.

Теламон вдигна туниката и огледа бедрата и краката на мъртвеца, преди да насочи вниманието си към китките и пръстите му.

— Не виждам следи от връзване.

Той преобърна трупа. Прегледа гърба, но освен няколко малки белега и порязвания, петна и пъпчици, не видя нищо нередно. Чувстваше как мускулите се втвърдяват от смъртта. Обърна отново тялото, дръпна туниката му надолу и заоглежда сандалите. Полусъбутият се беше изхлузил, защото един ремък се беше скъсал. Теламон не можеше да прецени дали това беше станало преди смъртта или беше просто случайност. Отново прегледа косата, потърка кожата на главата.

— Няма следи от удар — заяви той. — Касандра, провери внимателно виното.

Тя отиде до писалището, където Аристандър вече ровеше из книжата. Теламон се качи на стола, за да си представи как правникът беше отнел живота си.

— Било е лесно — прошепна той. — Куката е желязна и забита достатъчно дълбоко в дървото, за да издържи тежестта му.

Той се престори, че слага примка на шията си, връзва я и я затяга, постоя още малко на стола и скочи долу.

Икономът се върна с кана вода, купа и кърпа. Теламон още веднъж огледа трупа, обръщайки специално внимание на ноктите на ръцете. Забеляза петната от мастило на дясната ръка.

— Господарят ти писа ли снощи?

— Да, правеше сметките на къщата. Беше ги забавил заради последните събития.

— Тук няма нищо интересно — сприхаво заяви Аристандър и, без да обръща внимание на неодобрителното смръщване на иконома, събра накуп книжата в средата на бюрото. Касандра стоеше до прозореца и душеше каната и чашата.

— Много хубаво вино — извика тя. — Не намирам нищо подозрително — после се усмихна дяволито на Аристандър. — Може би ти ще провериш как е на вкус?

— Аз ще го направя, господарю — предложи икономът. — Лично донесох тази кана и чашата.

Той приближи, напълни чашата и я вдигна в наздравица към трупа.

— Не е нужно да го правиш — предупреди го Теламон. — Трябва да го проверим.

— Всички сме заподозрени — отвърна икономът и изцапаното му с пепел и сълзи лице се озари от тъжна усмивка. — Когато господарят умре, слугите винаги са заподозрени, каквито и да са обстоятелствата.

И преди Теламон да възрази, той надигна чашата и я пресуши на една глътка. Закашля се, плю, после се усмихна.

— Винаги опитвам виното, което пие господарят. Мисля, че нищо му няма.

— Ако ти прилошее, кажи ми — предупреди го Теламон.

— Налага ли се да прави това? — икономът посочи Аристандър, който беше отворил едно ковчеже и ровеше из други ръкописи.

— Той носи царския печат.

— Освен това охраната ми е навън! — отсече Аристандър, без да вдигне глава. — Ще правя каквото искам и където искам в тази къща. Между другото, лекарю — Пазителят на тайните посочи към трупа, — убийство ли е или самоубийство?

— Сигурно е самоубийство — заяви икономът.

Теламон потропа със сандала си по каменния под.

— Няма ли таен, вход?

— Не — икономът поклати глава. — Само вратата и прозорците.

Теламон отиде до вратата и огледа рамката и здравите панти, четири на брой, които придържаха тежкото кедрово дърво. След това проучи сложната ключалка и двете резета отвътре — горе и долу.

— Недокоснати — забеляза той. — Бих искал да огледам навън.

Икономът го поведе.

— Още нищо ми няма — довери му той. — Очакваше ли във виното да има нещо, господарю?

Лекарят спря по средата на коридора.

— Сигурен ли си, че вратата и капаците бяха добре затворени?

— Заключени и с пуснати резета — потвърди икономът. — Ела, ще ти покажа.

Когато излязоха на двора, видяха Агис и Пелей, потънали в разговор с няколко слуги. При вида на Теламон, те млъкнаха.

— Как е станало? — попита Агис.

Пелей остана на мястото си, вперил мрачен поглед в лекаря, сякаш го смяташе отговорен за внезапната смърт на съмишленика си.

— Ти познаваше жертвата по-добре от мен — отвърна му Теламон. — Би ли посегнал Дион на живота си?

— На чуждия — да, но не и на своя — заяви Агис. — Дион обичаше властта, интригите и заговорите в града. Най-щастлив беше, когато заговорничеше.

— Казал ли ти е нещо, от което да личи, че е заплашван или изнудван?

— Беше по-необщителен — обади се Пелей. — Мълчалив, сдържан в маниерите и поведението си. Мислех, че е смутен от смъртта на Хезиод — той снижи глас. — Или скърби за Арела.

— Царят изпрати да ни съобщят новините — призна Агис.

— Кога видя за последно Дион? — попита Теламон.

Агис изду бузи.

— Вчера сутрин след пиршеството.

— А вечерта? — настоя лекарят.

— Бях си у дома с дъщеря си Рода. Слугите ми ще потвърдят, че работих до късно и, преди да попиташ Пелей — ухили се Агис, — ще ти кажа, че той беше в компанията на своите хубавеляци — той леко се обърна. — Не е ли така, Пелей?

— Предпочитанията ми са си моя работа — отвърна спътникът му. — Дион беше от нашата партия. Смятах го за приятел. Бих искал да му отдам почитта си.

Теламон ги освободи, прекоси двора и разгледа капаците, които лежаха на земята. Всеки се състоеше от две тежки дървени дъски и скоба, която придържаше хоризонталното резе. И двете резета си бяха все още на мястото. После Теламон огледа пантите — бяха от дебела необработена кожа, прикрепени с бронзови гвоздеи.

— Здрави ли бяха, преди да ги разбиете?

— Да — потвърди икономът. — Свалихме двата капака, оставихме ги тук и влязохме в работната стая на господаря.

Теламон огледа и рамките на прозорците. Бяха здрави, макар дървото да се беше разцепило там, откъдето бяха изтръгнати бронзовите гвоздеи.

— Какво подозираш? — попита Касандра.

— Нищо.

Теламон отиде в билковата градина, приклекна и помириса ароматните растения.

— Никой не е можел да влезе през вратата — заяви Касандра. — Слугите казват, че капаците са били здрави, затворени и залостени.

— Защо е слязла господарката Нектара долу? — извика Теламон на иконома.

— И тя не е сигурна. Сторило й се, че чува шум като от хлопване на врата или… — мъжът сви рамене — промъкващо се животно. Може ли вече да махнем трупа, господарю? Денят ще бъде горещ, трябва да го измием.

Теламон даде разрешение, изправи се и се върна отново в двора. Агис и Пелей бяха изчезнали. Аристандър беше там, стиснал купчина ръкописи. Той забърза към лекаря с блеснали от вълнение очи.

— Открих нещо — прошепна Пазителят на царските тайни. — Нещо много интересно!