Пол Дохърти
Безбожникът (12)

Девета глава

„Апелес нарисувал портрет на Александър на кон, но рисунката на коня не се харесала на царя.“

Квинт Курций Руф, „История на Александър Велики“

Книга 2, глава 4

Гледката пред къщата замая Теламон. Не знаеше дали да се удивлява или да се разсмее на глас. Една жена — същинска планина от преливаща плът — вървеше или по-скоро се клатушкаше по пътеката. Тя му заприлича на издута жаба. От набраната й рокля на талази се носеше тежко ухание, а дрънченето на накитите по шията, китките и глезените й обявяваше тържествено, че това е Базилея, Царицата на Моав. Беше облечена в разкошна многоцветна роба. Тъмносиня колосана кърпа покриваше раменете й, блестяща огърлица от халцедон обвиваше месестата й шия. Многобройните гънки на брадичката й подскачаха върху накита, а очите й почти не се виждаха, потънали в тлъстини. Тя беше присвила устни, сякаш устата й беше пълна с оцет и се канеше да го изплюе. Креташе към Теламон на високите си токове, с мухогонка в едната ръка и малък слънчобран в другата. Придружителите й бяха също толкова странни. От обръснатите си глави до пръстите на краката те бяха покрити със сребърна боя, заедно с набедрениците и сандалите — само очите и устните им не бяха боядисани. Двама бяха въоръжени с тояги и мечове, други носеха големи розови ветрила, които размахваха около господарката си, разпращайки уханието й на всички страни. Най-отпред вървеше едно джудже и размахваше звънче. Носеше броня като на гръцки хоплит, макар че тя и фустанелата бяха розови, както и гребенът от конска грива на шлема, който носеше под мишница.

— Направете път — крещеше то — на Базилея, Царицата на Моав.

Калистен се опита да сподави смеха си, но не успя и се върна обратно в къщата с тресящи се рамене. Касандра също каза, че е забравила нещо и побягна навътре. Теламон прехапа устни. Странната процесия спря пред него. Джуджето го ощипа по коляното.

— Ти ли си онзи, който е пратил да повикат господарката ми?

Лекарят се наведе и го вдигна: джуджето изпусна шлема си и закрещя, ритайки във въздуха.

— Аз съм онзи — отвърна Теламон, остави го на земята и се поклони на Базилея. Проницателните й очи, които приличаха на две черни точки, се присвиха от удоволствие, устните й се разтвориха и разкриха облечени в злато зъби.

— Аз съм Базилея — гласът й беше нежен. — Ти сигурно си Теламон, пратеник на Александър Македонски. Не съм свикнала да…

— Господарке, прости ми, че ти причинявам неудобство — Теламон отстъпи и я подкани с жест към къщата, — но трябва да говоря с теб за една наша обща позната.

Четиримата телохранители гледаха Теламон, леко изнесли телата си напред, готови да защитят господарката си. Базилея се обърна и им каза нещо на език, който лекарят не разбираше. Един от телохранителите се втурна обратно по моравата и се върна с огромен тапициран стол. Той хвърли мрачен поглед на Теламон, докато минаваше покрай него, и влезе в къщата. Базилея го последва с царствена походка. Слугата сложи стола в голямата стая. Калистен се беше успокоил и стоеше до Касандра. Базилея изгледа презрително и двамата. Теламон си намери един доста очукан стол, сложи го срещу нея и седна.

— Радвам се, че дойде, господарке — започна той. — Знам, че ти си влиятелна жена и дните ти са изпълнени с грижи.

— Свикнала съм с ласкателства, лекарю. Вече навлязох в петдесетото си лято.

Базилея поклати глава и накитите й издрънчаха. На месестите й уши се полюшваха аметистови обици. При всяко движение Теламон усещаше уханието й — аромат на канела, смирна и тамян, примесена със сладостта на смачкани рози и лилии.

— На времето, македонецо… — продължи тя и направи знак на ядосаното джудже и телохранителя да отстъпят. После протегна пръстите си, толкова тлъсти, че Теламон се зачуди дали изобщо може да сваля пръстените си. — На времето тази ръка е целувана от принцове и военачалници. Мъжете се самоубиваха, когато ги лишах от благоволението си.

— Истинската красота никога не изчезва — отвърна тактично Теламон.

Базилея се протегна и докосна бузата му.

— Изглеждаш тъжен, македонецо, но на подобно място всеки би изглеждал тъжен. Плячкосали го по време на последните размирици? Това трябва да е бил дома на жреца. О, да — тя вдигна пръст, — чух, че бил убит. Някога го познавах.

— А ти пострада ли? — попита лекарят.

— Имам охрана от шестнадесет наемници — изфъфли Базилея. — Скитски главорези. Нито един крадец не би посмял да прекрачи прага ми.

— А Арела? — попита Теламон. — Познаваше ли я?

Базилея размърда тлъстите си бутове и леко се извърна.

— Не мога да ти кажа — гласът й трепереше.

— Можеш, господарке. Искам да бъда твой приятел и да се отнасям с теб с най-голямо уважение. Искам да станеш приближена на моя цар.

Базилея помръдна глава и раменете й се отпуснаха.

— Арела е мъртва — продължи Теламон. — И други бяха убити.

— Ефес беше пълен с трупове.

— Това е друго — възрази лекарят. — То бе по желание на царя.

Царицата на Моав сведе глава.

— Опразнете стаята! — извика тя. — Опразнете стаята!

Теламон погледна през рамо и кимна на Калистен и Касандра, които, притиснали ръце към устите си, побързаха навън, последвани от придружителите на Базилея.

— Родена съм в Моав — започна дебеланата. — Царство в Ханаан. Когато бях на четиринадесет, ме продадоха на Едомит, който ме доведе в Ефес. Обучиха ме за флейтистка и танцьорка. Мъжете ме гледаха, галеха гърдите ми и мачкаха бедрата ми. Имах късмет. Една куртизанка ме взе за прислужница. Тя ме обучи на тънкостите на занаята. На всичко — Базилея се усмихна на Теламон. — Мога да дам на един мъж всичко, което поиска. Дори мъже на преклонна възраст внезапно откриваха, че силите им са се възвърнали. Приех титлата Царица на Моав. По онова време Ефес беше град без закони. Гражданите воюваха помежду си, а градските банди всяваха ужас у всички.

— А „Кентаврите“? — попита Теламон.

— Банда главорези като останалите, само дето бяха по-бързи, по-хитри и по-жестоки. Не проявяваха милост, нито състрадание. Ще бъда честна, аз самата ги използвах. Този храм беше за тях едно от предпочитаните места за срещи.

— Храмът на Херакъл?

— Да, македонецо. Убитият жрец някога също беше Кентавър. Тогава беше още новопосветен и извършваше жертвоприношения за тези бандити.

— Значи това било! — възкликна Теламон.

— Кое?

Лекарят й разказа какво се беше случило в Дома на Медуза.

— Циклоп е имал голям късмет — Базилея се засмя и гънките на брадичката й се разтресоха. — Може да е дошъл тук случайно, но само ако знаеше, че жрецът много се интересува от това съкровище!

— Ти знаеше ли? — попита Теламон.

— О, да, онзи стар грубиян Леонид ме посети. Беше открил някакви документи в Дома на Медуза, които ме свързваха с „Кентаврите“. Разбира се, казах му, че не мога да му помогна, но все пак той беше от войската на победителите. Не ми хареса начина, по който стискаше дръжката на меча си, затова го изпратих при Арела — Базилея прокара пръст около карминените си устни. — Когато „Кентаврите“ бяха избити, бащата на Арела, Мали, ми я доведе да се грижа за нея. Аз я отгледах — после добави гордо. — Направих я най-добрата куртизанка в Ефес — очите на Базилея се напълниха със сълзи. — А сега тя е мъртва — после прошепна напевно: — Толкова красота на вятъра.

— Арела помогна ли на Леонид? — попита Теламон.

— Разбира се. Аз му разказах за семейството й и че убийците се срещаха в Дома на Медуза.

— Не се ли интересуваше някоя от вас от съкровището?

— Съкровище? — присмя му се Базилея. — Съкровище? Ние не търсим съкровища, македонецо, а власт над мъжете.

— Имаше ли Арела такава власт?

— Тя ухажваше великите и достойните, високопоставените и могъщите — погледът на Базилея стана бдителен. — Тя не принадлежеше към никоя партия. Каза, че когато един мъж е в прегръдките ти, той е просто мъж, без значение дали е персиец, грък, аристократ или обикновен гражданин.

— Защо са я убили? Хайде, отговори ми! — остро попита Теламон. — И второ, защо Арела се е навъртала около храма, докато Демад и приятелите му са били вътре?

— Може би просто е била любопитна.

— Аз също съм любопитен, господарке, но освен това започвам да се ядосвам. Ти си била довереница на Арела. Можеш да ми отговориш тук или в присъствието на Аристандър, Пазителят на царските тайни.

— Беше уплашена — измънка Базилея. — Ние, куртизанките, македонецо, обичаме властта. Някакъв непознат отишъл при Арела. Промъкнал се в спалнята й посред нощ. Носел страховита маска, седнал на леглото й и я заплашил. Арела била ужасена, заплахите преминали в обещания за власт и богатство, които надминават границите на човешкото въображение, но при едно условие — тя трябвало да окаже благоволение на човека, който той й посочи.

— И кой беше той?

Базилея вдигна ръце, сякаш призоваваше боговете.

— Не знам, македонецо. Кълна се, че ти казвам истината. Арела никога не ми довери името му.

— Защо е приела?

— Посетителят се нарекъл „Кентавъра“ и казал, че ще остави половин талант злато при мен като гаранция — като доказателство, че й казва истината.

— И ти получи ли златото?

— Да, появи се при странни обстоятелства в дома ми. Човекът, който го донесъл, просто предал товарния кон на пазачите и си тръгнал. Не можаха да ми го опишат.

— И кога се случи това?

Базилея рязко вдигна пръсти към устата си, а черните й очи потънаха насред гънките тлъстина.

— Всичко стана много бързо — прошепна тя. — Паниката започна веднага след победата на Александър при Граник.

— Каза ли ти Арела още нещо?

— Беше притеснена. Някой я тормозеше, но — Базилея повдигна леко едното си рамо — това е част от нашия живот — да ни тормозят мъже, които не харесваме — тя размаха тлъсти пръсти пред устата си. — О, не! Не съм говорила толкова дълго от много време. Ще трябва да си направя гаргара с мед. Какво ще ми препоръчаш, лекарю?

— Мед — отвърна Теламон. Искаше му се да добави „и продължителни пости“, но си прехапа езика.

— Ето какво ми каза тя — Базилея разпери ръце. — Попитах Арела кой е мъжът, с когото трябва да бъде, а тя ми отвърна, че по-скоро ще сподели с него чаша бучиниш, отколкото чашата на любовта.

— Какво е искала да каже?

Базилея направи гримаса.

— Просто, че не харесва мъжа, когото е посочил нейният посетител.

— Беше ли някой от обкръжението на Демад? Или може би самият водач?

Жената сведе глава. Теламон хвана ръката й, поднесе към устните си и я целуна.

— Знаеш още нещо, нали?

Базилея го погледна лукаво под изрисуваните си вежди.

— Арела не харесваше Демад. Беше я тормозил преди много време, но тя му беше отказала благоволението си. Той беше като разгонен пес, пращаше й подаръци, посещаваше я, но тя го отблъскваше.

— А дебелият писар Хезиод?

— Да, чудех се какво прави той при любимката ми — Базилея облиза устни. — Хезиод не обичаше жените, но може би…

— Може ли той да бил среднощният посетител на Арела?

— Възможно е — самозваната Царица на Моав взе мухогонката и я размаха пред лицето си. — Аз съм само една стара куртизанка — тя се усмихна превзето. — Преди вие, македонците, да завземете града, мислех, че миналото се е възродило — внезапни убийства, смърт…

— Ами Кентавърът? — попита Теламон.

— О, да, Кентавърът. Арела ми разказа за него. Не знаеше името му, но един от нейните посетители, персиецът Рабин, който изгоря жив в тъмницата, й разкриваше всичко, каквото знае.

— Когато дойде тук — попита Теламон, — завари ли Агис, Мелеагър и останалите? Имаше ли някаква връзка между тях и Арела?

Базилея засмука устни.

— Ти толкова ми помогна — каза ласкаво лекарят. — Мога да те похваля пред царя.

— Правникът Дион — думите изскочиха внезапно от устата й, сякаш беше развълнувана. — В деня, когато умря Арела, изпратих вестител до къщата на Дион, но той не си бил у дома.

— Защо го изпрати?

— Дион е женен, но не обича жените. Имам под крилото си неколцина хубавци, които пазя като зеницата на очите си и предлагам само на избрани клиенти. Агис току-що идвал от къщата на правника. Дион не бил там. Моят пратеник, доверен човек, продължил към къщата на Арела, но когато пристигнал — очите й отново се насълзиха, — домът на мъничката ми бил целият в пламъци. Но той видял някакъв човек да бяга през градината — беше сигурен, че е бил Дион.

Теламон наостри уши при звуците, които внезапно се понесоха навън — викове и пискливият глас на Аристандър. Пазителят на царските тайни връхлетя в къщата. Базилея знаеше кой е той — потръпна, по боядисаното й лице се стекоха капки пот и пръстите й затрепериха. Тя се усмихна предразполагащо, докато Аристандър, надвесен над нея, я изучаваше от глава до пети, сякаш тя беше някакъв изрод от пътуваща циркова трупа.

— О, Базилея, Царицата на Моав — Аристандър хвана пълната й ръка и я вдигна. — Това багрило за нокти е кървавочервено.

— Сама го приготвям — усмихна се превзето тя.

Аристандър пусна ръката й, опипа изящно бродираната наметка и потупа една от обиците й с пръст. Базилея не възрази.

— Трябва да дойдеш у дома — изгука тя. — Ще ти покажа гардероба си — роби, сандали и накити.

Ръката на Аристандър посегна към напоената с масла перука на главата й.

— Моля те! — каза тя.

— Достатъчно! — Теламон се изправи и сграбчи китката на Аристандър, чиито жестоки, студени очи гневно просветнаха. — Не я унижавай!

— Всъщност исках да говоря с теб — изфуча Аристандър. — Тук има нещо гнило. Да отидем до прозореца.

Той поведе лекаря натам.

— Чух за историята в Дома на Медуза — езикът на Аристандър се стрелкаше ту навън, ту навътре, като на гущер. — Толкова кръв, толкова трупове! Наредих да бъдат поставени на платформа с надпис над тях. Александър е много доволен от съкровището — с него ще плати на цялата войска за един месец. Предупреди онези крадци — писарите, че нито една монета не трябва да липсва — Аристандър хвърли поглед към Царицата на Моав, която гледаше нервно пред себе си. — Каква работа имаш с тази буца мас? Щяла да ми покаже гардероба си! Да не би да нося нейния размер, макар че не бих отказал тази халцедонова огърлица.

— Тук ли са Хубавците?

— Да, отвън са, закачат се с войниците и гледат труповете. Имам да ти кажа нещо интересно. Първо, тази сутрин бях в килията, където умря Рабин. От горкия човек не беше останало нищо. Купчина овъглена плът. Но Рабин е написал нещо на стената, преди да умре. Беше нещо подобно — Аристандър наплюнчи пръст и нарисува триъгълник на стената.

— Какво означава това?

— Не знам — призна Пазителят на тайните. — Ти си учил при Аристотел. Не е ли триъгълникът свещен символ? Един от онези тайнствени знаци? Е, поне приличаше на триъгълник — добави той лукаво. — А може да е било и главно Д.

— Аха, Дион?

— Да, Дион. А сега второто — продължи Аристандър. — Дион е посетил Арела в деня, когато умря. Освен това бях при вдовицата на Демад, за да я разпитам за снощното покушение над царя. Тя се каеше и плачеше. Мислеше, че съм отишъл да й взема главата. Призна си, че Мелеагър й помогнал да влезе в двореца. Но предишната нощ в спалнята й се промъкнал загадъчен посетител, който й съобщил, че лично Александър е наредил убийството на Демад и останалите.

— Това е лъжа!

— Да, знам, че е лъжа. Но нашият среднощен посетител не само посял семето на убийството в ума й, но и й казал как може да го осъществи.

— И после? — попита Теламон. — Има ли още нещо?

— Царят издаде прокламация за снощните събития. Убийството на стража, пускането на осите. Обиколих двореца. Александър е прав, сякаш Олимпиада е живяла в него — пълен е с тайни входове, коридори, изби и мрачни галерии. Всеки би могъл да влезе незабелязано. Нашите приятели може да са се промъкнали отвън по време на суматохата, за да извършат злодеянията си.

— Много работа си свършил!

— О, да — отвърна Аристандър. — Впрочем, царят те чака. Иска да знае как да завземе Милет, както му предсказа Артемида! Освен това иска да разбере дали в бележката, написана от лудия, който е подпалил храма на Артемида, пише нещо важно.

— Мога ли да си тръгвам? — подвикна Базилея.

— Не мърдай от мястото си, тлъста кучко — отвърна Аристандър, — докато с приятеля ми не свършим с теб.

— Ще задържиш ли Дион? — попита Теламон.

Аристандър поклати глава.

— Засега нямаме достатъчно доказателства, но след време — кой знае! А, и още нещо, тази сутрин Александър отново имаше пристъп на паника.

— Казах му да не пие толкова вино.

— Бои се да не го убият — промърмори Аристандър. — Снощи сънувал баща си как влиза в амфитеатъра и убиецът скача срещу него. Чуди се какво да прави по-нататък…

Теламон притвори очи. Александър вече се отегчаваше от Ефес. Когато беше принуден да стои на едно място, той мързелуваше, преди да се впусне в трескава дейност.

— Освен това иска Кентавърът да бъде заловен и разпнат — продължи безгрижно Аристандър и потупа лекаря по рамото. — Слава на боговете, че иска всичко това от теб, а не от мен!

Царският съветник помаха за сбогом и се отдалечи. Когато минаваше покрай Царицата на Моав, той я плесна по закръгленото рамо и излезе през вратата, викайки охраната си.

— Много се боя от този човек — Базилея държеше пламналото си рамо.

— Няма от какво да се страхуваш.

Докато Теламон затваряше очуканата врата, рисунката на стената привлече погледа му.

— Ще ти кажа още нещо — прошепна Базилея. — От благодарност за онова, което направи за мен.

Лекарят седна на столчето. Жената хвърли уплашен поглед през рамо.

— Политиката в този град прилича на дълбоко и мръсно блато — продължи тя. — Под повърхността се крият какви ли не ужасни създания. Агис и Мелеагър са полубратя, които се мразят. И двамата са коварни, а и Дион не е по-добър от тях — има сурово сърце и черна душа. Пелей — тя сви устни — е покварен и подъл. Те обичат борбата за власт. Дион беше клиент на Арела, а също и Мелеагър.

— Ами Агис?

— Сърце, студено като лед. Ще ти кажа нещо — тя се приведе напред сред дрънчене на накити и облак благоухания. — Знаеше ли, че Агис е шпионин на твоя цар?

— Какво! — възкликна Теламон.

— Разбира се — престорено се усмихна Базилея, — всеки дебне другия. Как мислиш, че Парменион завзе Ефес преди две години? Кой насъска тълпата след новините за победата на Александър при Граник? Кой сееше разногласия между персите? Агис контролира всичко. Знаеш ли, че персите не му се доверяваха? Когато Александър премина Хелеспонт, тръгна към Троя и новините стигнаха дотук, Агис се укри. Господарят Митра… — тя се засмя тихо при изненадата на Теламон. — Знам повече, отколкото си мислиш. Той изпрати Забулените, професионалните убийци на Великия цар в Ефес, за да открият Агис. Агис повери дъщеря си на роднини и избяга в пустошта. Появи се едва след победата на Александър при Граник.

— Сигурно не бива да издаваш от кого знаеш всичко това, но аз ще се опитам да се досетя.

Базилея погали ръката на Теламон — лекарят беше толкова изненадан от чутото, че не я отдръпна.

— Трябва да си вървя.

Теламон разсеяно се изправи и целуна ръката й. Дори не забеляза кога е излязла, толкова съсредоточен беше върху онова, което му беше казала.

— Да не си се влюбил?

Той вдигна поглед. Касандра се беше облегнала на вратата.

— Видях, че подвижната планина си тръгва с необичайната си свита.

— Влез! Влез!

Теламон я заведе в най-отдалечения ъгъл, в случай, че някой от шпионите на Аристандър се е спотаил до вратата.

— Тя ми каза нещо много интересно. Александър има шпионин в Ефес.

— Това не ме изненадва.

— Но той е Агис. Бих искал да си поговоря насаме с него. Помоли го да дойде.

Малко по-късно Касандра доведе ефесеца.

— Накара ни да чакаме дълго — изсумтя Агис. — Винаги познавам кога тази дебела мръсница е била някъде, сигурно се къпе с благовония. И как иначе — поти се като камила.

— Искам да те попитам нещо — каза Теламон. — Един и същ баща ли имате с Мелеагър?

— Вече ти го казах — ефесецът се приближи, подритвайки парче глинен съд.

— Но оглавявате съперничещи си партии?

— Предопределение, съдба — отвърна Агис.

— Но на теб ти е плащал Александър?

Агис лукаво се усмихна и потърка бузата си.

— А на Мелеагър плащаха персите. Аз получавах пари от Гърция, независимо дали бяха от Атина или от Александър.

— А персите те мразеха?

— Естествено! Предвождах партия, която се бореше срещу тяхното владичество. Те ме търпяха и стига да не ме осъдеха за измяна, бях в безопасност.

— Но би им се искало да ти вземат главата?

— Да, и да я забият на кол заедно с тези на Хезиод, Дион, Пелей и други членове на партията ми. Персите управляваха по странен начин. Бих ги нарекъл „благосклонни деспоти“. Ако не те хванеха да вършиш престъпление, си в безопасност. Въпросът беше да не те хванат.

— Но можеше да станеш жертва на злополука?

Агис вдигна очи към тавана.

— Злополука ли, лекарю? О, да, аз едва не станах жертва на няколко злополуки. Веднъж реших да огледам работата по възстановяването на храма на Артемида и една греда падна от покрива. Едва се измъкнах. Друг път един от складовете ми се подпали, докато бях вътре. Отново успях да избягам.

— А убийците?

— Ние, демократите, убиваме олигарси, а олигарсите убиват демократи. Питай Дион. Оцелях след три опита за убийство. Първо — кана с отровно вино — Агис изброяваше случаите на пръсти, сякаш броеше пари, а не разказваше как едва е избягнал насилствена смърт. — След това ме нападнаха на пазара. Убиец с качулка и маска ме обърка с друг. И най-накрая ме нападна един просяк, който в едната ръка държеше купата си, а в другата — нож.

— Какво стана с него?

— Връщах се от лов, бяхме близо до Пурпурната порта. Извадих меча си и го убих.

— А персите не те ли преследваха?

— Да, затова реших да напусна Ефес за известно време. Македонците идваха. Александър напредваше към Граник. Персите осъзнаха, че ще им създавам колкото се може повече проблеми — мургавото лице на Агис се разтвори в усмивка. — И аз не ги разочаровах.

— А сега си живеете в мир с Мелеагър и неговата партия?

— Партията на Мелеагър не съществува — презрително отвърна Агис. — А Мелеагър е само сянка на онова, което беше. Истинският владетел на Ефес е Македонецът.

— А когато той си отиде, ще бъде Агис.

Агис само се усмихна и сви рамене.

 

 

Зелена и прекрасна като рай, гордостта на двореца — градината — бе пълна с хора. Другарите на Александър Птолемей, Селевк, Хефестион и Аминт седяха под сенчестите клони на една смокиня. Красивата зелена морава, напоявана от фонтани, беше обкръжена от войници от царския елитен отряд. Те се потяха обилно в пурпурносивите си брони и фустанели, бойните ботуши и украсените с бели пера коринтски шлемове. Слуги и придворни кръстосваха напред-назад. Готвачите изнасяха храна, кани и чаши за вино. В пълно бойно снаряжение Александър беше яхнал черния си боен кон Буцефал, с меч в едната ръка и украсена със скъпоценни камъни сфера в другата, която трябваше да символизира светкавицата на Зевс. Беше се изкъпал и обръснал, златисточервената му коса беше внимателно накъдрена. Царят оглеждаше суматохата, която беше предизвикал, с отнесен поглед. Изглежда изобщо не чуваше шума, крясъците на пауните, лаенето на хрътките от близката конюшня. Дори когато Теламон го доближи, отблъсквайки един иконом, който се опита да го спре, Александър не помръдна.

— На твое място не бих го смущавал! — извика Птолемей.

Теламон протегна ръка и погали муцуната на Буцефал. Апелес беше изправил голяма дървена плоскост, чиято повърхност беше специално обработена, и рисуваше с въглен скица на Александър. Художникът беше изпоцапан с боя от главата до петите. Около него имаше нахвърляни скъсани парченца пергамент, четки, празни съдове, а голямата дървена маса беше покрита с палитри, ножове, четки, парчета въглен и мастилници. Той се разхождаше напред-назад, гледайки Александър.

— От часове е все така — измърмори Птолемей.

Апелес изглеждаше разтревожен и сякаш се поуспокои от идването на Теламон. Подкани го с жест да се приближи. Лекарят го послуша.

— Не мога да реша — прошепна художникът — дали царят трябва да бъде на кон, седнал на трон или изправен като военачалник. Освен това не мога да уловя израза на лицето му, защото непрекъснато се променя.

— Той си е такъв — успокои го лекарят. — Настроенията му се променят за миг.

— Чух те!

Александър хвърли сферата и меча и слезе от Буцефал. Черният кон веднага се обърна и побутна с муцуна господаря си. Александър хвана юздите и му заговори нежно, поглаждайки бялата звезда на челото му; после свали седлото от леопардова кожа и изтри потта му с длани, без да престава да му шепне гальовни думи.

— Конят е лесен — промърмори Апелес. — Проблемът е Александър.

Царят повика конярите и загледа как отвеждат любимия му кон. После съблече пурпурната броня и алената си наметка и ги хвърли на земята, за да разкопчае наколенниците и фустанелата си.

— Защо не се опиташ да ме нарисуваш по време на битка? — вдигна ръка Александър. — Не е нужно да бъде толкова голяма картина. Може би в бой с персите при Граник, след като прекосих реката? Бях сам-самичък сред тях.

Теламон се покашля. Царят се усмихна смутено.

— Е, не съвсем сам. Имаше и още неколцина. Апелес, не искам картината да бъде застинала. Улови живота, силата в мен, не искам да приличам на фигура върху ваза. Онзи, който я види, трябва да има чувството, че ако протегне ръка, може да вземе меча от ръката ми, което, разбира се — добави той язвително — не би могъл да направи и в живота.

— Става дума за изражението ти — заяви Апелес. — Обръщаш глава и когато отново ме погледнеш, то се е променило.

— Е, това е твоя работа — отвърна Александър. — Апелес, ти си най-добрият художник. Искам картината ти да краси храма на Артемида. Искам хората, дори след много години, да я гледат и да се чудят. Знам, че няма да ме разочароваш.

Царят свали мократа си от пот туника и само по набедреник и сандали закрачи напред-назад.

— Почистете тази мръсотия! Пийни си вино, Апелес, после ще те изпратя до къщата ти. По пътя можем да обсъдим кои бои е най-добре да използваш. Имам някои идеи. Може да не използваме Буцефал — той посочи към масата, затрупана с бои. — Някои от тези цветове са прекалено ярки. Имам идея как да ги приглушим, да ги направим по-достоверни. Не съм сигурен дали сцената трябва да бъде на открито или вътре. Светлината може да развали една картина.

Теламон погледна Апелес, който преглътна усмивката си. Лекарят беше доволен, че Касандра я няма. Тя щеше да избухне в смях при вида на Александър, който с обичайното си самочувствие даваше съвети на най-великия художник в цяла Гърция.

— Хайде, не се цупи.

Апелес зяпна объркан.

— Не се цупи — повтори Александър. — И не си тръгвай без мен. Теламоне, искам да поговоря с теб.

Царят хвана лекаря за ръката и го поведе през моравата към искрящия басейн. Цветовете на лотосите се бяха разтворили и изпълваха горещия въздух с аромата си. Александър свали набедреника и сандалите си и скочи в басейна. Преплува две дължини и изскочи, отърсвайки се като куче. Прислужници забързаха към него с чиста роба. Той я облече и сложи чисти сандали.

— Да пийнем вино.

Влязоха в двореца. По пътя Александър извика на приятелите си да не безпокоят Апелес. Стражите ги следваха на почетно разстояние. Царят въведе Теламон в покоите си и блъсна вратата след себе си. После посочи голямата карта, разстлана на пода.

— Открих това в архивите на градоначалника — Александър отиде до масата, напълни две чаши, помириса виното и погледна как Теламон отпива.

— Да не би вече да съм царски дегустатор?

Александър се усмихна и посочи към кърпата, с която бяха покрити каната и чашите.

— Вратата към покоите ми винаги се охранява; понякога дори не можеш да видиш стражите. Нещо по-важно, аз сам напълних каната и поставих върху кърпата парче червен конец — не беше поместено.

— Боиш ли се да не те убият?

— Царете винаги се боят да не ги убие някой като онази проклета жена с ножа! За малко да свърши работата на Дарий!

— Беше ли предупреден?

Александър леко наклони глава, както винаги, когато се замисляше.

— Предупредили са те, нали? Шпионите ти? Беше прекалено спокоен и съобразителен.

— Какви шпиони? — подразни го царят.

— Агис, Дион или Пелей?

— О, да, те всички са шпиони — Александър отпи от виното. — Татко им плащаше, за да създават размирици, аз продължих да го правя. Агис ме предупреди да внимавам с вдовицата на Демад.

— На всички ли вярваш?

— Не вярвам на никого — отвърна царят. — Освен на теб, Хефестион и мама — той шумно въздъхна. — Току-що получих писмо от нея — не й харесва Антипатър, когото оставих в Македония да я пази. Той се оплаква от нея, а тя — от него.

— Но майка ти винаги печели?

— Майките винаги печелят — усмихна се Александър. — Една сълза на Олимпиада струва повече от хиляди писма на пълководеца Антипатър.

Все още отпивайки от виното, Александър отиде до картата и повика с жест Теламон. Картата представляваше правоъгълно платно, около три метра дълго и два широко, достоверно изображение на империята на Дарий. Бяха отбелязани речните граници, главните градове и царският път, който свързваше Ефес с Персеполис на изток и крайбрежните пристанища на запад. Александър коленичи.

— Да можеше картографът, който я е направил, да работи за мен! Виж, Теламоне, ето я река Граник, царския път, Троя, Абидос — той проследи западния бряг на персийската империя. — А ето го Милет, важно пристанище. Градоначалникът се съгласи да ми го предаде, но той е роден лъжец. Като всички милетци — само приказват, но нищо не вършат. Ще ми затвори портите. Милет е добре укрепен. Виж как го е изобразил картографът — обграден е от три стени. Зад тях лежи градът, а Лъвската порта, входът към него, е защитена от това островче — Александър почука с пръст по картата. — На него е построена непревземаема крепост. Имам нужда да завзема Милет, ако искам да докарам нови войски или се наложи набързо да се оттегля. Нещо повече, ако завладея Милет, ще контролирам по-голямата част от крайбрежието — той отпи от виното и потупа Теламон по рамото. — О, впрочем, чух как успешно си се справил в Дома на Медуза. Трябваше да бъдеш по-предпазлив, можеше да те убият и какво щях да правя аз тогава? Е, поне спечелих нещо от Кентавъра. Ще изпратя някои от перлите на мама. Открих също прекрасна брошка и пръстен — наредих да ги отнесат на твоята червенокоса държанка.

— Тя не ми е държанка, но съм ти благодарен.

— И би трябвало! — Александър го мушна с пръст в гърдите. — Само бъди внимателен, това е всичко — той се приближи, разноцветните му очи примигнаха хитро. — Не бива да умираш преди мен, Теламоне! Освен това издадох онази прокламация! Но ще заловя ли някога онзи, който е отговорен за клането в храма на Херакъл? Как да докажа, че Артемида иска портретът ми да стои в нейния храм? И, което е по-важно, как ще завзема Милет? Имаш ли някакви идеи, лекарю?

Теламон се взря в картата. Беше ходил два пъти през живота си в Милет. Беше виждал укрепленията — високите здрави стени, непреодолимите порти, охранявани от наблюдателните кули.

— Имам обсадни машини — продължи Александър, — но знаеш ли кой е най-големият проблем, Теламоне? Имам само сто и шейсет триреми, управлявани от атиняни, на които не вярвам изобщо, а и те са далеч от тук. Персите пък имат флота от петстотин първокласни бойни кораби.

— Кой командва гарнизона на Милет?

— Нашият стар приятел, родоският наемник Мемнон. Затова съм сигурен, че градоначалникът ще откаже да ни пусне в града.

Теламон затвори очи и изстена. Мемнон мразеше Александър от душа. Сега военен съветник на Дарий, той непрестанно предупреждаваше персийския цар да не влиза в битка с Македонеца, а да го изтощи с дълги обсади и тактиката на опожарената земя. Изглежда Мемнон беше на път да успее.

— Той няма да излезе и да се бие, нали? — промърмори Теламон. — Мемнон ще затвори портите и ще разположи хората си по стените. Ако превземеш една стена, той ще се оттегли зад втората, а после — зад третата. Ако влезеш в града, ще трябва да превземаш всяка улица къща по къща, стая по стая. А ако реши, Мемнон може да се оттегли с флотата.

— Главнокомандващият й наскоро е потушил въстание в Египет — отвърна Александър. — Според нашите шпиони се е възползвал от попътния вятър и корабите му скоро ще наближат Милет.

— Могат ли да акостират там?

— Не, пристанището е твърде малко — прекъсна го Александър, — но ще могат да снабдяват Мемнон с оръжие, храна и каквото му е необходимо, както и с подкрепления. Искам да измисля как да се справим с персийската флота.

Царят седна с кръстосани крака върху картата, загледан в Милет.

— Как да се справя с флота, Теламоне?

— Изпрати твоите бойни кораби.

— Не им вярвам, а и нямам достатъчно.

— Помоли се за буря.

— Какъв беше онзи стих от Еврипид? — попита Александър, бърчейки устни. — А, сетих се.

И досега говореше безумно, но това е разрушителна лудост.

Как мога да го превзема? Мисли, Теламоне. Може да се моля за буря, но боговете да не ми отвърнат. А флотата ми е малка и несигурна.

— Може би е невъзможно да превземеш Милет. Или трябва да обсадиш града? Да го попариш с дълга обсада като грозде, необрано от лозницата?

— Това не ми подхожда — прошепна Александър. — Аз съм новият Ахил — той продължи да цитира „Илиада“-та:

Да бъдеш винаги най-добрият в битката и да изпъкваш пред всички.

Казах, че ще превзема Милет и ще го направя. Баща ми превзе Ефес, но го изгуби. Аз ще задържа и него, и всички градове на Дарий.

— „Така че някой ден всички да казват, че е бил много по-способен от баща си.“ — промърмори Теламон, също цитирайки „Илиада“-та.

Александър вдигна глава.

— Ти си мислиш, че това е ключът към всичко, нали? Да докажа, че съм по-способен от баща си? Ако Филип може да има статуя в храма на Артемида, защо Александър да не постави там портрета си? Но аз не съм Филип — продължи Александър, сякаш говореше на себе си. — Аз не съм Парменион. Аз съм синът на Зевс. Аз съм син на бог. Ще задържа Ефес и ще превзема Милет, но как?

Той силно смушка Теламон в ребрата. Лекарят отблъсна ръката му.

— Аз съм твой приятел във война и мир — предупреди той, — но не съм ти роб.

— Не, не си — Александър го потупа по рамото и скочи на крака. — Но аз ти дадох загадки за разрешаване, Теламоне, и ти ще ги разрешиш. Не, почакай ме тук. Ще се облека и ще изпратим Апелес до дома му.