Пол Дохърти
Безбожникът (10)

Седма глава

„В Гърция, уви, сега стават лоши неща.“

Из „Андромаха“ на Еврипид, цитирано от Плутарх в „Животописи“ (Александър)

— Съжалявам, че нарушавам заслужената ви почивка.

Теламон седна в голямото помещение в Дома на Медуза. Някога сигурно е било разкошно обзаведено, дори елегантно, с дървените си колони и висок таван, но сега мазилката и дървото бяха напукани, паяжини висяха в ъглите, прах покриваше корнизите. Въздухът беше застоял и миришеше на плесен. Построена в египетски стил, с подиум в единия край и огнище върху издигната плоча в средата, сега стаята беше запусната и бездушна. Двамата командири, седнали срещу него, се вписваха в обстановката. Носеха мръсни туники, лицата им бяха небръснати. По-високият, Агатон, с тесни очи и хлътнали бузи, се усмихна и щракна с пръсти, пренебрегвайки сарказма на Теламон.

— Получихме заповедите за събирането на войската — той почеса оредялата си червеникава коса. — Бихме се при Граник, завзехме Ефес. Сега имаме едномесечна почивка, за да се насладим на плодовете на победата си. Не е ли така, Сал?

Другарят му беше набит, с широко, зачервено лице под сплъстената черна коса, която сякаш не беше мита, откакто беше напуснал Македония.

— Така е.

Сал захапа една ябълка и шумно задъвка, гледайки похотливо Касандра. Тя му хвърли яростен поглед. Сал се разсмя, отвори уста, в която се видя полусдъвканата ябълка, и отново я захапа.

— Не поддържате къщата чиста.

— Ние сме войници от ескадрона на Гарваните. Не е наша работа да чистим нечия чужда къща.

— И Леонид ли мислеше така? — попита Теламон.

— Не. Горкият пияница! През повечето време беше пиян. Не можеше да върви по права линия, да не говорим за качване на кон.

— Беше добър ездач — забеляза Теламон. — Познавах го от малък.

Сал спря да дъвче и в погледа му се появи предпазливост.

— Ти кой беше?

— Теламон, личният лекар на Александър и член на неговата свита. Тук съм, за да разследвам смъртта на Леонид.

Сал се усмихна подигравателно. Агатон се изправи, протегна се, грабна една ябълка от купата и се върна на мястото си. Изтри плода в туниката си, намигна на Касандра и захапа лакомо.

— И защо си тук? — попита Агатон, чийто остър акцент беше приглушен от парчетата ябълка. — За да разследваш смъртта на Леонид? Какво толкова? Беше пиян, станал е от леглото, слязъл в градината и се удавил в мръсния басейн.

— Защо?

— Не знам. Нито пък Сал. Може би Леонид е ходил насън. Може да е сънувал кошмар. Може би е решил да потърси още вино.

— Той ли ви беше командир?

— Да, и при това добър. Когато войската влезе в Ефес, той завзе тази къща и получи съгласието на интенданта да отседнем тук. Освободиха ни от дежурства и трябва да се явим на служба чак по пълнолуние. Ядем, пием, обикаляме из града.

— Къде са конете ви?

— Не ставай глупав — ухили се Агатон. — Не знаеш ли заповедите? Бойните коне стоят в лагера, твърде скъпи са, за да ги държим тук. Пък и нямаме достатъчно фураж за дълъг престой.

Теламон се изправи. Отвори прозореца, бутна очуканите кепенци и слънцето нахлу в стаята. Лекарят бързо се обърна. Сал се беше изплезил и правеше неприлични жестове на Касандра.

— Мога да накарам да ви арестуват!

Агатон едва не се задави с ябълката си. Сал хвърли огризката на земята.

— Със сигурност ще накарам да ви арестуват — Теламон отново седна, — ако се държите зле с мен или помощницата ми.

— Аз съм македонец — заяви Агатон. — Роден съм свободен. Имам си стопанство. Бих се за Филип, сега воювам за сина му. Три пъти съм получавал златно отличие за смелост в битките. Сал е от Самос, но майка му е била македонка. Той също знае правата си. Бяхме с царя, когато пресече Граник. Защитавахме гърба му, а сега ти ми се перчиш и казваш, че ще ме арестуваш!

— Вие сте много смели и опитни конници — отвърна Теламон, без да обръща внимание на самодоволната му усмивка. — Но също така сте лъжливи мошеници, затова не ми губете времето. Леонид е дошъл тук още първия път, когато македонската войска завзе Ефес. Някога тази къща е принадлежала на убиец.

Усмивката изчезна от лицето на Агатон.

— По един или друг начин Леонид разбрал, че в нея е скрито съкровище. Не знам какво е станало тогава, но когато македонците се оттеглили, Леонид ги последвал. Само боговете знаят какво се е случило с другарите му. След Граник Леонид вероятно е бил първият войник, влязъл в Ефес, а вие сте били с него. Той се върнал на това зловещо място, Дома на Медуза, изпълнена с кървави спомени и зли духове. Леонид е искал да се върне сам, но двама от младшите му командири, вие, сте подозирали какво се е случило миналия път, особено Сал! Нямаше ли твой роднина между онези, които изчезнаха? Както и да е, настояли сте да придружите Леонид дотук.

Двамата командири не сваляха очи от него.

— Така — продължи Теламон. — Виждам, че привлякох вниманието ви. Искам да знам две неща. Първо, било ли е открито това съкровище? Според военните закони, поне половината от него принадлежи на царя. Второ, наистина ли се е спънал Леонид? Било ли е злополука или е бил убит? Да не е било делба на плячката? Седни!

Касандра подскочи, когато Теламон изкрещя на Сал.

— Седни и слушай какво говоря. Можете да отговорите на въпросите ми или да се явите пред военен съд. Помислете си, докато поговоря със слугинята.

Лекарят излезе през вратата на отсрещната стена. Озова се в кухнята. Беше мръсна като останалата част от къщата. Стените, някога измазани и боядисани в бяло, бяха посивели от мръсотия и сажди. Кофа престояла вода седеше точно пред вратата, на едната стена имаше малко огнище, пълно с пепел, на другата — походна печка. Харна беше клекнала на пода и режеше зеленчуци върху парче дърво. Тя отметна черната си коса и се втренчи в Теламон с тъмните си очи, очертани върху изпитото бронзово лице. Лекарят внимателно докосна раната на дясната й буза.

— На колко си години? Говориш ли гръцки?

— Колкото и всички други езици — отвърна тя остро. Момичето прекара пръст по високата яка на туниката си — някога бяла, сега тя беше мръсна и с петна от пот. Теламон приклекна до него. Момичето го огледа, после отмести поглед към Касандра.

— От келтските племена ли е? В лагера има и други келти. Повечето от жените са проститутки. Те са едри жени, ръцете им са яки като на войници. Това твоята жена ли е?

— Кой те удари? — попита Теламон.

— Кой не ме е удрял? — отвърна тя.

— Леонид ли беше?

— Не, той беше само един стар мръсник. Аз принадлежа на Агатон или поне той си мисли така. Готвя, чистя и топля леглото му.

— Харесваш ли го?

Момичето се изплю на пръстения под.

— Влюбена съм в него от цялото си сърце.

Теламон отвори кесията си и извади сребърна монета. Момичето понечи да я сграбчи, но той отдръпна ръката си.

— Къде спиш?

— Под стълбището. Там е по-топло. Ако стане пожар, там съм близо до страничната врата и мога да се измъкна.

— Какво искаш да кажеш?

— Войниците пият, стават непохватни и събарят светилниците.

— А през нощта, когато умря Леонид?

— Агатон го доведе от града. И двамата бяха ужасно пияни. Едва улучиха вратата — тя посочи стълбището до кухнята. — Ругаеха. Агатон качи Леонид горе и това беше всичко.

— Не те ли повика Агатон? Нямаше ли нужда от помощта ти или от компанията ти?

— Не и когато е пиян. Тогава за нищо не го бива, освен да раздава юмруци.

— А после Леонид отново слезе?

— Да. Беше си сложил наметката с кожата и сребърните медальони.

— Покажи ми!

Момичето залюля ножа в ръце.

— Покажи ми — повтори Теламон — как слезе Леонид по стълбите?

Тя ги изведе от кухнята до дървеното стълбище до стената. Теламон застана в подножието му и погледна нагоре. Стълбите изглеждаха здрави и солидни, едната им страна беше защитена от стената, а другата — с дълго въже, прикрепено за подпората на върха и една колона в подножието им.

— Аз бях тук, под стълбите.

Стъпалата представляваха дъски, разположени на по няколко сантиметра една от друга.

— Продължавай! — подкани я Теламон.

Харна сграбчи въжето, като въртеше задник, туниката я пляскаше по дългите загорели крака. Стигна до върха и се обърна.

— Какво става?

Теламон погледна през рамо. Стълбището се намираше между кухнята и главното помещение на къщата. Агатон се беше опрял на вратата. Изразът в очите му не допадна на лекаря.

— Ако ми трябваш, ще те повикам — усмихна се Теламон. — Сега изчезвай! — той вдигна сребърната монета, така че Харна да я вижда. — Слез, както го е направил Леонид.

С широка усмивка момичето се подчини. Слизаше бавно, босите му крака шляпаха по дървото. Стигна до долу и дишайки тежко през носа, тръгна към вратата.

— Сигурна ли си? — попита лекарят.

— Точно така направи — слезе по стълбите, отвори вратата и излезе.

Харна протегна ръка, Теламон й даде монетата и момичето изчезна в кухнята.

Лекарят и помощничката му се качиха горе. Вторият етаж се държеше на колони, подът на галерията беше изподраскан и нацепен, боята по стените се люпеше. Имаше общо пет стаи и всички бяха влажни и с ронеща се мазилка. Тук-таме някоя дъска на пода липсваше. Леглата бяха тесни и покрити с дебели наметки; наоколо се виждаха съдове и очукани мебели.

— Свинска кочина — промърмори Касандра. — Пфу, как мирише!

На отсрещния край на галерията имаше друго стълбище, което водеше до тавана. Беше тясно, несигурно, някои от стъпалата липсваха. Теламон поръча на Касандра да донесе светилник. Тя откри един, чийто пламък слабо потрепваше.

— Внимавай!

Теламон взе гледжосания глинен съд и се заизкачва по стълбите. Капакът, който затваряше тавана, липсваше. Той промуши глава и вдигна светилника. Виждаше само дълго, тъмно помещение, очертанията на гредите и купчини боклук; локва вода блестеше под мястото, където покривът течеше. Лекарят протегна ръка — подът на тавана беше от греди, но не особено дебели и очевидно не можеше да издържи човек. Той слезе и върна светилника на помощничката си.

— Не трябва ли да претърсим стаите им? — прошепна Касандра.

— Какъв е смисълът? — отвърна той. — Шпионите на Аристандър са дошли изненадващо, докато сега тези красавци бяха уведомени за идването ни. Няма да открием нищо подозрително.

— Това е лошо място — Касандра угаси светилника с пръсти и внимателно го остави на пода. — Навън е горещо, а тук цари студ. Никога не съм виждала къща с такова зловещо излъчване! Като някой от древните храмове в Тесалия с огнените олтари, на които са принасяли в жертва деца.

Теламон докосна слепоочието й.

— Не позволявай на въображението си да те плаши. Това е къща, в която са били извършени убийства. Ако открия истината, пък и дори да не успея, ще накарам царя да я изравни със земята!

Слязоха по стълбите и се върнаха в кухнята. Харна режеше зеленчуци и насочи ножа към тях.

— Агатон ме пита какво искате; казах му, че не знам нищо.

Теламон забеляза прясната следа от удар високо на дясната й ръка.

— Ще си поговоря с него, преди да тръгна. Има ли изба?

Харна посочи към хлътналия капак в далечния ъгъл.

— Отвори го!

Надолу водеха стълби.

— Ще ви трябва светилник. Ето!

Тя напълни един с масло и запали фитила с огниво. Касандра взе светилника, Теламон вдигна капака и двамата предпазливо заслизаха в мрака под къщата. В подземието цареше непрогледен мрак и задух. Теламон запуши ноздрите си, за да се избави от натрапчивата миризма. Касандра отиде и запали факлата, закрепена в една стенна ниша. Теламон се зарадва на топлината и светлината. Таванът беше нисък, малко над главата му, стените бяха от неодялан камък, подът — пръстен. Той протегна факлата и възкликна изненадано. Беше очаквал да види голямо, просторно помещение, но подземието се простираше по цялата дължина на къщата. Той бавно тръгна напред.

— Общо четири помещения — промърмори лекарят, припомняйки си несръчните рисунки на Леонид. Всички бяха празни. Имаше няколко купчини боклуци и гниещи парчета дърво. Колкото по-навътре отиваха, толкова по-неспокоен ставаше Теламон. Очакваше, че ще мирише, но вонята ставаше все по-натрапчива, като в помещение за измиване на трупове или на бойно поле, където убитите не са били погребани. Касандра шепнеше някаква келтска молитва. Теламон се обърна към нея:

— Не знаех, че вярваш в боговете.

— В такива случаи определено вярвам! — отсече тя. — Ама че воня! — Касандра сбърчи нос. — Знаеш ли какво си мисля?

— Предполагам — Теламон влезе в последното помещение и се огледа. — Видях достатъчно!

Върнаха се в кухнята. Харна все още седеше на пода.

— Слизала ли си някога там?

Тя поклати глава.

— А когато Леонид умря и дойдоха хората на Аристандър?

— Те не ме попитаха и аз не им го показах.

— Не те ли притеснява миризмата?

Очите на момичето се присвиха от удивление.

— Живея в помийна яма, а ти ме питаш дали миризмата на избата ме дразни?

Теламон се върна отново в голямото помещение. Агатон и Сал още седяха на пейката, лицата им бяха напрегнати и предпазливи.

— Слизали ли сте в подземието? — попита ги лекарят.

Сал направи гримаса, Агатон поклати глава.

— Не сме имали нужда.

Теламон сваляше и слагаше пръстена си.

— Е — попита той, — ще ми кажете ли?

— Какво можем да ти кажем? — изхленчи Агатон. — Живеем и спим тук. Леонид умря тук. Беше пияница, трябвало е да бъде по-внимателен.

— Много добре.

Лекарят извади от кесията си царския печат и го тикна в лицето на Агатон. Войникът моментално скочи на крака. Взе печата, целуна го и му го върна. Сал направи същото.

— Виждам, че най-сетне разбрахте сериозността на положението — усмихна се Теламон. — И двамата се връщате на служба. Искам да излезете от къщата. Ако сте достатъчно бързи и хитри и не искате да прекарате остатъка от живота си в копаене на нужници, ще хванете просяка…

— А, онзи ли! — подигравателно се усмихна Агатон. — Той все се мотае наоколо, вратарят го нарича Циклоп.

— Е, и двамата сте смели войници — продължи Теламон. — Бързи и наблюдателни, членове на ескадрона на Гарваните. Искам да заловите този просяк и да го доведете тук жив и здрав.

— Защо?

— Защото нося царския печат. Току-що ви дадох заповед от името на царя. Не искам да се връщате без просяка.

Агатон погледна Сал, който сви рамене и разпери ръце.

— Не когато вие решите — добави Теламон, — а веднага.

Двамата мъже забързаха към вратата.

— О, и, Агатоне!

Командирът се обърна, в очите му гореше омраза.

— Сега пък какво?

— Ако още веднъж удариш това момиче, не само ще копаеш нужници, но и ще ги чистиш!

Двамата излязоха, тръшвайки вратата зад себе си.

— Виж ти, виж ти! — Касандра потриваше дясната си ръка. — Трябвало е да станеш войник, Теламоне.

— Не обичам лъжците и убийците. Да ти кажа ли какво мисля, че е станало? — лекарят седна на една пейка под прозореца. — Леонид е дошъл на това ужасно място с още шестима другари. Подозирам, че са открили съкровището. Леонид ги е убил и е заровил труповете им в подземието, това обяснява ужасната воня. Щял е да вземе съкровището и да дезертира, но персите са се върнали по-бързо, отколкото е предполагал. Затова набързо е заровил намереното и е избягал. Но тези двама хубавци… — Теламон замълча за миг. — Леонид може и да не е убил всички, просякът Циклоп знае какво е станало.

— А тези хубавци ли са убили Леонид?

— Какво ти прави впечатление в тази къща? — попита Теламон.

— Че е мръсна.

— А в двамата хубавци?

— И прасетата са по-чисти. Дори от мястото си усещах как вонят.

— Точно това ме притеснява — призна Теламон. — Каквито и да са, те са от конния ескадрон. Там се гордеят с униформите си, а тези носят мръсни туники и спалните им са истинска кочина.

— Мислиш, че е нарочно?

— Да, мисля, че го правят, за да създадат впечатление на войници, които тънат в собствената си мръсотия. Не искат да предизвикват подозрения, но зад къщата туниките и наметките им се сушат на слънцето. Харна!

Препъвайки се от бързане момичето застана на вратата.

— Ти ли изпра онези дрехи навън?

Тя поклати глава.

— Не, господарят. Напълни една бъчва вода.

— Агатон ли?

— Да, но и Сал му помагаше.

Теламон й благодари и я освободи.

— Е, не е ли странно това? Леонид умря по-миналата нощ и какво правят нашите двама хубавци? Държат къщата мръсна както винаги, но си перат дрехите.

— Сигурно са били мръсни след цяла нощ гуляй.

— Не, не — възрази Теламон. — Прикриват убийство.

— Значи мислиш, че Леонид е бил убит?

— О, да. Смъртта му тежи на съвестта на Агатон и Сал, но ще бъде трудно да го докажем. Тук има съкровище. Принудили са Леонид да им каже къде е, после са го убили. Проблемът е къде са го преместили? Ти видя подземието. Не мисля, че е там. Подът на тавана не би ги издържал, а ако са копали в градината, някой щеше да забележи — Теламон почеса бузата си. — Знаем, че Леонид е изпратил вратаря вън от къщата. Ела с мен!

— Те са опасни! — извика Касандра.

Теламон се обърна.

— Агатон и Сал са опасни — повтори тя. — Те са опитни войници. Ние не сме, а и нямаме никакво оръжие.

Теламон кимна в знак на съгласие. Излезе в мрачния коридор и отвори предната врата. Обедната горещина го накара да затаи дъх, лекият ветрец беше спрял, избуялата градина лежеше мълчаливо под слънцето. Теламон слезе по стълбите и тръгна по пътеката. Касандра, която бързаше след него, се спъна в една хлътнала плоча. Стигнаха до къщичката на пазача; старецът седеше вътре на столчето си. Той напомняше на Теламон на стар сатир със закривените си като хищни нокти пръсти и превит гръб.

— Какво става? — изръмжа мъжът и стана. — Онези двамата излетяха оттук, сякаш ги гонеха Фуриите.

— Може и наистина да ги гонят.

Теламон застана на вратата и се загледа назад към рушащата се, мрачна къща.

— Чудя се…

Той огледа фасадата на къщата и се върна по пътеката. Не видя никакво разместване, нищо необичайно по стълбите или на входа. Дървените колони бяха залети с цимент. Теламон си спомни предупреждението на Касандра за двамата войници. Отвори кесията си, върна се при къщичката на вратаря и го хвана за рамото.

— Вземи тази монета и бързо иди в храма на Херакъл. Там потърси Калистен.

Вратарят се канеше да възрази, но се втренчи в блестящата сребърна монета на дланта си.

— Отивай! — подкани го Теламон. — Ще получиш още една, когато се върнеш. Освен това ще се погрижа къщичката и градината да станат твои. Кажи на Калистен да дойде незабавно тук с войници.

Той побутна мъжа към портата. Касандра дръпна резетата и я отвори.

— Кой да кажа, че ме праща? — старецът се обърна и загледа тъжно къщичката си, сякаш му я бяха отнели.

— Теламон, царският лекар.

Той накара вратаря да повтори съобщението и затръшна портата след него. После застана с гръб към нея и загледа къщата. Касандра беше права, видът й беше злокобен, сякаш беше обитавана от духове. Но къде би могло да бъде скрито съкровището? Сигурно се състоеше от монети, скъпоценни камъни, гривни, колиета, пръстени, които не бяха много тежки. Теламон изучаваше горните етажи, прозорците с пуснати капаци, очуканата врата, входа с четирите изкуствени колони, стъпалата, които водеха към него. Загледа се в настланата с камъни пътека — някога е била широка и гладка, с добре подравнени плочи, но сега от тях бяха останали само четири, подредени като четирите правоъгълника от рисунката на Леонид. Теламон бързо приближи и ги заразглежда. Беше ясно, че са местени — по ръбовете им нямаше мъх и кал.

— Смяташ, че е тук, нали? — Касандра го беше последвала. — Затова се спънах; тези плочи са били извадени и приличат на рисунките на Леонид.

— Да — потвърди Теламон. — Така е, общо са четири. Леонид не е рисувал карта, а си е драскал. Открил е съкровището. Не е можел да го остави в подземието. Знаем защо — рано или късно някой щеше да започне да копае и, според мен, да открие няколко трупа. Стените се рушат, затова защо не тук? Вдигнал е плочите, заровил е съкровището и е избягал. Минали са години, пътеката отново е обрасла, преди той да се върне.

Теламон млъкна, защото дочу шум по алеята, викове и ругатни. Бързо се върна на входа. Портата се отвори. Агатон и Сал, притиснали просяка помежду си, забързано приближиха по градинската пътека. Лекарят седна на най-долното стъпало. Двамата войници принудиха просяка да коленичи. На пръв поглед той изглеждаше стар с рошавата си посивяла коса, но загорялото му лице, макар набръчкано и изпито, беше младежко; едното му око блестеше ясно, другото беше покрито с превръзка, придържана с връв около главата му. Беше облечен в износена кафява туника, препасана с въже; сандалите му, макар и ожулени, бяха на гръцки пехотинец.

— Няма от какво да се боиш.

Бдителното око на Циклоп изучаваше Теламон.

— Няма от какво да се боиш — повтори лекарят.

Мъжът поклати глава, сякаш не разбираше.

— Той говори глупости! — отсече Агатон. — Хванахме го на алеята. Може да е просяк, но умее да се бие.

Сал опипа цепнатата си устна; по дясната ръка на просяка се виждаха жестоки синини. Той придържаше едната си китка. Теламон я хвана внимателно, опипа костите, движейки ръката напред-назад.

— Леко навяхване — обясни той. — Един студен компрес бързо ще я оправи. Ще те взема вътре.

Мъжът страхливо погледна към къщата. Теламон беше решен да не го разпитва пред двамата убийци.

— А ние какво ще правим? — изхленчи Агатон. — И къде е вратарят?

— Каза, че вълнението му дошло в повече — подигравателно отговори Касандра. — Мисля, че е избягал.

Теламон посочи през рамо към къщата.

— Вие двамата можете да влезете вътре. Искам да разпитам Циклоп.

Ругаейки под нос двамата войници изкачиха стълбите и блъснаха вратата зад себе си. Чу се как Агатон вика Харна.

— Не бягай! — Теламон се приведе напред. — Ти само се преструваш на идиот, на луд или на персиец, който не разбира гръцки, но всъщност не е така, нали? Ти си грък или може би македонец. Не си конник, вижда се по краката ти. Но от начина, по който вървиш, става ясно, че си бил пехотинец, хоплит.

Циклоп облиза устни, докато се опитваше да скрие усмивката си.

— Няма от какво да се боиш — продължи лекарят. — Казвам се Теламон и съм съветник и довереник на цар Александър. Ако не искаш да говориш с мен, аз ще говоря с теб. Бил си пехотинец в македонската войска. Преди две години, когато Парменион е завзел Ефес, си се забъркал с онзи стар мошеник Леонид. Ти, той и петима други сте квартирували в тази къща. Само боговете знаят как е започнало всичко. Отначало е била най-обикновена войнишка квартира, макар и запусната, сякаш обитавана от духове, обвита в тайнственост. Но Леонид е открил нещо — че къщата някога е била собственост на убиец, член на тайно общество, наречено „Кентаврите“. Той винаги е мечтал да намери съкровище, претърсил къщата от подземието до тавана и го открил. Но Леонид бил алчен — Теламон млъкна. Погледът на Циклоп не трепваше. — О, да, Леонид бил обзет от алчност и убил другарите си. Само ти си избягал.

Мъжът вдигна ръка и се приведе по-наблизо.

— Наричай ме Циклоп. Истинското ми име не е от значение. По рождение съм македонец, бях пехотинец, командир в полка на щитоносците — той облиза устни. — Няма да говоря тук.

Теламон и Касандра го последваха до къщичката на вратаря. Просякът мина от другата му страна, за да не го виждат от къщата. Седна, облегна се на стената и погледна с присвити очи към лекаря.

— Приятно е да говоря нормално гръцки — той се усмихна и почеса небръснатата си брада. — Ще се обръсна, когато имам пари за бръснар. Мислех дори да отида в лагера и да падна в краката на военачалника Птолемей.

— Какво точно стана? — попита Теламон.

— Няма нищо загадъчно. Всичко беше, както ти го описа — Циклоп изтри потта от врата си. — Може ли да пийна малко вино?

Касандра влезе в къщичката на вратаря и изнесе кана вино и нащърбена чаша. Напълни я до ръба и я сложи в ръцете на просяка. Той я пресуши до половината на една глътка и премлясна.

— Ох! — въздъхна. — Хубаво вино, има вкус на амброзия! Бих искал да пия от него и да хапна сирене, голямо парче мазно козе сирене с прясно опечен хляб.

— Ще имаш всичко това — Теламон клекна пред него. — Аз съм царски лекар и имам влияние…

— Не ме интересува, дори да споделяш постелята на царица Олимпиада! — отвърна Циклоп. — Харесва ми лицето ти — той посочи към Касандра. — Какво не бих дал за една нощ с теб!

— Ще те изям жив — отвърна му тя. — И по-големи мръвки съм изхвърляла от купата си.

Циклоп се засмя.

— Защо не избяга? — попита Теламон. — Както преди?

Циклоп посочи към къщата.

— Онези, които изпрати след мен, са главорези, но докато ме водеха насам, си мислех, че не мога да се крия в сенките до края на живота си.

Той допи виното и запрехвърля чашата от ръка в ръка.

— Вярно е, бях тук, когато Парменион завзе Ефес преди две години. Цареше суматоха, знаеш как е. Влизаш през портите, заповядват ти да няма плячкосване, затова се отдаваш на жени и вино — той млъкна. — Леонид ми беше приятел по чашка. С него имаше петима души. Когато дойдох и почуках на вратата, ме посрещна като отдавна изгубен брат — той поклати глава. — Не ми харесва тази проклета къща. Никога не ми е харесвала. Трябва да дойдеш през нощта и ще разбереш какво имам предвид. Старият вратар не вярва, но тук витае някакъв дух, усеща се огромна мъка — нещо ужасно се е случило вътре. Не ни харесваха рисунките по стените — кентаври, които измъчват по ужасен начин различни хора. В голямата стая имаше олтар, Леонид накара да го разрушат. По него имаше петна от кръв, сякаш са го използвали за жертвоприношения. Стаите горе не са по-различни. Водил съм много битки, но Дома на Медуза е като прашна, тясна долина, населявана от демони, където нищо зелено не покълва и лешоядите кръжат над теб. Сънувах кошмари. Отначало Леонид ми се присмиваше. Знаеш какъв беше. Когато не беше на коня, пиеше или се забавляваше с някое момиче. Тази къща го промени. Започна да се интересува от историята й, да задава въпроси. Намери някакви документи в една ниша и посети някаква куртизанка — Циклоп облиза устните си.

— Арела?

— Да, май така се казваше — просякът почеса бузата си. — Била роднина на човека, притежавал къщата, но не искаше да има нищо общо с нея; казала му, че е обиталище на кръвопийци и демони. Леонид твърдеше, че това място го преследвало, че го обсебило — в него имало скрито съкровище и той беше решен да го притежава.

— И вие му повярвахте? — попита Касандра от мястото си върху един обрасъл с мъх камък.

— Да, червенокоске, повярвахме му. Претърсихме къщата, ровихме във всяка миша дупка, във всяко оплюто от мухите място. Той накара да изчистят рисунките от стените, да изронят мазилката. Държеше ни тук, защото не искаше да кажем на някого — Циклоп разпери ръце. — Най-накрая го открихме — зазидано в крайната стена на мазето. Голям сандък, дълъг около метър — той отпусна ръце. — Беше висок около петдесетина сантиметра, овързан и заключен. Никога не съм виждал подобен сандък. Разбихме капака и всички полудяха от радост — имаше цели торби монети, златни дарици, сребърни драхми от Гърция и Персия, малки кожени кесии с белоснежни перли, кюлчета, скъпоценни камъни — аметисти, рубини и изумруди. Тъкмо щяхме да празнуваме, когато един от лагерните вестоносци пристигна с гръм и трясък. Персийската войска напредвала към Ефес. Парменион не можеше да го удържи — трябваше да оставим всичко и да се оттеглим, за да бъдем извън града призори на следващия ден.

— Тогава ли станаха убийствата?

— Да, тогава — потвърди Циклоп. — Леонид донесе мехове с вино в мазето. Беше щастлив и доволен, сложи факли по стените, докато стана светло като ден. Едва по-късно открих — добави той горчиво — защо го е направил. Седнахме на земята и вдигнахме наздравици. Съкровището беше между нас. Обожавахме го като бог. Всички се напихме. Леонид излезе, уж да донесе още вино. Говорехме как ще си поделим съкровището, седнали и шестимата в светлината на факлите, ясни мишени за предателя. Първите двама умряха, преди изобщо да се усетя.

— Един човек срещу толкова много! — възкликна Теламон.

— Леонид не донесе вино, а лък и колчан със стрели. Видял си мазето, има само един вход. Беше ни притиснал към стената, нямаше къде да се скрием. Две стрели — Циклоп щракна с пръсти — и двама души бяха мъртви за миг. Друг скочи и беше улучен право в сърцето. Леонид се движеше бързо. Коленичеше и се целеше отново и отново — Циклоп замълча.

Теламон си представи студеното мрачно мазе, ярката светлина на факлите, счупения сандък, смъртоносните стрели, които фучат насам-натам, звукът, с който проникват в плътта, прострените тела.

— Една стрела ме улучи в окото — продължи той. — Паднах назад, претърколих се от болка и изненада. Когато дойдох в съзнание, се огледах. Леонид се беше погрижил за всички. Беше прерязал гърлата на ранените и сега изнасяше съкровището в коридора. Освен това беше започнал да пие. Болката в окото и дясната част на главата ми беше ужасна, сякаш цялото ми лице гореше — той докосна превръзката на окото си. — Ти си лекар и знаеш — тази стрела би трябвало да ме убие.

— Чувал съм и за други такива случаи — Теламон докосна клепача си. — Стрелата може да прониже окото и да се забие в костта. Ако за раната се погрижат както трябва, възможно е раненият да оживее. Но как се измъкна?

— Леонид местеше сандъка със съкровището, бутайки го с гръб към мен, пъшкайки под тежестта му. Изправих се, той дори не ме чу. Мислех само как да мина покрай него. Изтичах през мазето и навън. Той крещеше и ругаеше, но по някакъв начин, само боговете знаят как, успях да изкача стълбите и да се измъкна през капака. Затиснах го с една маса и избягах. Лицето ми беше обляно в кръв, тялото ми — набито с тръни. В града цареше суматоха. Гръцката войска се изтегляше и не знаех какво да правя. Леонид беше известен човек, щеше да бъде моята дума срещу неговата, ако изобщо ме оставеше да живея достатъчно дълго, за да разкажа случилото се. Извадих стрелата, но върхът й остана тук. Той почука по веждата си. — Като всеки войник, аз обожавах Херакъл.

— Затова си отишъл в храма му?

Циклоп кимна.

— Поисках убежище.

— Не те ли предаде жрецът на персите?

— Мислех, че ще го направи, но той каза, че преди всичко е грък. Аз молех Херакъл за помощ. Жрецът беше добър човек — здравото око на просяка се насълзи. — Спаси ме. Не беше лекар, а лечител. Извади върха на стрелата и каквото беше останало от окото. Почисти раната със силно вино, за да я промие добре. Лежах дни наред с превързано око. Раната се инфектира. Имах треска, но той почисти гнойта. Бях як и успях да оздравея.

— Защо не остана там?

Циклоп поклати глава.

— Жрецът ме молеше, но ако ме заловяха, персите щяха да ме разпнат, затова избягах. Той ми даде храна и малко пари; казах му, че това е достатъчно. Попитах го защо ми помага — Циклоп присви здравото си око. — Той ми отговори, че един ден македонците ще се върнат. Станах просяк. Стоях надалеч от Дома на Медуза и не казах на никого за случилото се, дори на жреца. Щастието ми се усмихна и македонците се върнаха в Ефес — знаех, че ако Леонид е жив, ще дойде тук.

Теламон отскубна няколко стръка трева и ги запрехвърля между пръстите си. Чу вик от къщата, но не му обърна внимание.

— Чу ли за убийствата в храма на Херакъл?

Просякът кимна.

— Странна история.

— Има ли някакви тайни входове към храма? — попита Теламон. — Би ли могъл някой да се промъкне вътре?

Циклоп поклати глава.

— Аз помагах на стария жрец. Той имаше и други помощници, но тях не ги биваше. Освен това обичаше да стои сам в храма — беше построен от здрав камък. След като започнаха размириците — той направи гримаса — се върнах, но беше твърде късно. Трупът на жреца лежеше на стълбите, пребит и насечен. Дори не можах да разпозная лицето му. Опитах се да измъкна тялото му и да го погреба достойно, но тълпата реши, че го ограбвам, затова го оставих и избягах — той поклати глава. — Не знам какво е станало там, макар че старият жрец беше високопоставен член на съвета на олигарсите. Знам само едно — той вдигна глава, лицето му беше озарено от закачлива усмивка. — Щях да използвам онова, което знам, ако се бях предал на лагерния комендант. Нали реликвата беше сребърна ваза, заобиколена от горяща жарава? Попитах жреца какво има в нея и той ми каза — нищо.

— Какво! — възкликна Теламон.

— Не му повярвах, но той имаше странна стълба, направена от дърво и тел. Слагаше единия й край на ръба на жаравата, а другият опираше в плочата.

Теламон си припомни двата корниза на постамента на плочата.

— Минаваше по нея, за да лъска вазата. Винаги го правеше, когато храмът беше затворен. Веднъж бях с него и той ме накара да застана наблизо. Видях вътрешността на вазата — в нея нямаше нищо.

— Значи не е съдържала нито отрова, нито някаква реликва, свързана с героя Херакъл?

— В нея имаше само прах.

Теламон се отдалечи, после се върна.

— Значи две години си се преструвал, че си просяк в Ефес.

— Да, един от многото.

— Знаеш ли нещо за кървавата вражда между олигарсите и демократите?

— Чух за убийствата, нищо друго. След като се излекувах, стоях настрани от храма на Херакъл.

— Знаеш ли нещо за Кентавъра?

Циклоп направи гримаса.

— Стоях настрана и от другите просяци. Персите биха платили добре за главата ми. Но ще ти кажа това — той размаха пръст. — Един-два пъти се връщах при храма на Херакъл, когато олигарсите се събираха там. Виждал ли си онази картина на кентаврите, която Леонид не е изтрил? — той посочи към Дома на Медуза.

— Не, защо?

— Според легендата кентаврите винаги са заобиколени от рояци оси. — Циклоп се усмихна. — Да, чух какво е станало в двореца на градоначалника миналата нощ. Аз просех в една алея близо до храма. Един от олигарсите премина забързан, увит с мантия и качулка. Спря на половината на алеята, а аз го последвах, хленчейки за милостиня. Той отметна качулката си, хвана една верига, която висеше на врата му и наниза на нея някакъв шнур.

— И? — попита Теламон.

— Аз го изненадах и той се обърна. Сигурен съм, че от този кожен шнур висеше сребърна оса. Ако погледнеш картината с кентаврите, ще забележиш, че тези митични същества носят същия символ. Не е ли странно?

— Позна ли го?

— Не, в алеята беше много тъмно. Той ме замери с камък, затова избягах.

— Лекарю!

Теламон заобиколи къщичката на вратаря. Агатон стоеше на стълбите с ръце на бедрата.

— Имаш ли още работа с нас?

— О, да — прошепна Теламон. — Имаме работа — той се върна и клекна пред просяка. — Ти — заяви лекарят — ще ми помогнеш.

— За какво?

— Как за какво, да заловим двамата убийци и да изровим съкровището на Леонид — Теламон млъкна и се взря в Циклоп. — Чудя се защо този жрец не те е предал, нали е бил съюзник на персите.

— Аз бях дребна риба — пошегува се просякът. — Може би щеше да му е трудно да обясни на коменданта защо съм отишъл при него?

— Каза ли му за тази къща?

Циклоп поклати глава.

Теламон внимателно се взря в него и си спомни картините на кентаври в храма на Херакъл. Не бяха ли те само с едно око? Не беше ли приел старият жрец, воден повече от суеверие, отколкото от милосърдие, че този ранен едноок македонец е някакъв загадъчен пратеник на боговете?

Лекарят се изправи и прошепна:

— Време е!