Пол Дохърти
Безбожникът (8)

Пета глава

„При пристигането си в Ефес, Александър си спомнил за всички, които били изгонени заради това, че не го подкрепяли — той отнел властта на управляващите и възстановил демократичните институции.“

Ариан, „Походите на Александър“

Книга 1, глава 18

— Страх ме е — Рабин зашепна молитва. — Обграден съм от врагове. Никой не може да ми помогне.

Очите на персиеца се напълниха със сълзи. Той стана от нара си, приближи решетката на вратата на килията и се взря през нея. Виждаха се само голи стени. В коридора отекваха смеха и бърборенето на македонските стражи, бълбукането на вода и вино, които се смесваха в чаша. Долови аромата на добре изпечената гъска, която поднесоха на войниците. Облиза устни — в затвора изпитваше по-голям глад, отколкото когато работеше като писар. Рабин се обърна и се облегна на вратата. Загледа се в малкия отвор в отсрещната стена, през който проникваше бледа светлина и донякъде освежаваше въздуха в килията. Денят гаснеше, слънцето залязваше. Тялото му потръпна от ужас. Колкото и да се опитваше, той не можеше да овладее треперенето на ръцете си и слабостта в краката си. Отново изруга Арела.

— Кучка! Предателка!

Само да можеше, би избол онези лукави, красиви очи, очертани с черен прах. Би издрал с нокти начервените бузи. Рабин се заразхожда напред-назад. Беше толкова изтормозен, че заудря с юмруци по стената и сподави плача си. Македонците идваха да надничат през решетката и му се подиграваха. Не се боеше само от затвора, а и от самото място. Ако го освободяха, как щеше да оцелее в един гръцки град, между чиито управници е бил? Ами ако се върнеше в Персеполис? Рабин седна на леглото. Не вярваше на Аристандър, този демон с лукави очи, хитър като невестулка и състрадателен като нападаща кобра. Но ако се върнеше в Персеполис, Митра щеше да го чака заедно със Забулените. И разпитът щеше да започне отново.

Какво би могъл да отговори? Рабин изстена и легна по гръб. Щеше да бъде подложен на всякакви ужаси, огън и мъчения. Слугите на Митра щяха да го съблекат и горят с нажежено желязо. Щяха да го заведат в Кулата на мълчанието, където телата на мъртвите лежаха в телени клетки, отворени към небето и хищните нокти и клюнове на ястребите. Щяха да го затворят в такава клетка, да го оставят и да го забравят. Рабин си представи своята тъмноока жена — красивото й лице, скрито от булото, гъстата коса, черна като нощта, мекото й пухкаво тяло; къщата и малката овощна градина зад фонтана; децата му, които тичат към него. Защо не беше избягал? Беше така омаян от Арела, тъй сигурен, че опасността не е сериозна, че Александър ще напусне Ефес, когато войската на Великия цар контраатакува и върне Македонеца обратно в морето.

— Колко съм бил самонадеян — прошепна Рабин. — Боже Ахура Мазда, прегреших в гордостта си.

Беше свикнал да се промъква по улиците по заповед на своя господар. Припомни си последния път, когато отиде до храма на Херакъл; тежкият колан с пари, увит около кръста му. Уплашеният жрец, който стоеше на стълбите, тъмната хладна ниша и сянката на Кентавъра зад него.

Рабин седна на леглото. Знаеше кой е Кентавърът! Но беше запазил името му за себе си. От една страна, ако избягаше, можеше да се опита да открие Кентавъра. От друга, можеше да го използва за последната си сделка с Александър. Може би македонците щяха да го вземат на служба? Рабин беше чул, че бивши служители на Великия цар се радват на благоволението на Александър; единствената причина да затворят него беше заради предишния му пост, близките му връзки с Кентавъра и това, че не се беше предал веднага, съгласно декрета на Македонеца. Той се поуспокои — разполагаше със сведения, които можеше да използва по-късно! Припомни си тлъстото лице на градоначалника, мазните му къдрици, ушите и врата, които блестяха от скъпоценни накити.

— Рабин — беше прошепнал градоначалникът в тишината на своите покои, — ти си моят верен писар, моят довереник.

Ласкателствата се бяха посипали като мед от делва. Рабин покорно го беше изслушал. Градоначалникът беше размахал тлъстите си пръсти и писарят с мъка се беше въздържал да не се разсмее. Господарят му искаше да се срещне с Арела, известната куртизанка. Бил чувал толкова много за нея от своята дърта любовница Базилея, Царицата на Моав. Можел ли Рабин да го запознае? Щяла ли Арела да дойде в двореца? Градоначалникът с шарещите очи се усмихна. Рабин знаеше, че не може да му откаже, затова беше мълчал и слушал, докато ласкателствата се сипеха. Градоначалникът имаше съпруга, но тя беше в Суза на гости при роднини. Всичко трябваше да стане много поверително като между мъже, близки и — тук градоначалникът му беше намигнал многозначително — дори приятели. Не беше ли му поверил той важни тайни на Великия цар и Митра? После градоначалникът се беше привел над масата:

— Ти ще се оправиш с Кентавъра — беше промърморил той. — Нали ти е известно, че знам името му?

Рабин го беше погледнал с разширени очи.

— Ами ако господарката Арела дойде тук?

Писарят беше напуснал покоите на градоначалника с вирната глава и изправени рамене. Веднага беше отишъл при куртизанката и на свой ред я беше засипал с поток от ласкателства. Как градоначалникът бил важен човек, роднина на великия Дарий. Арела, малката кучка, се усмихваше превзето, гукаше, трепкаше с клепачи и се преструваше на невинна девойка. Но две нощи по-късно се беше промъкнала през един от многобройните тайни входове в палата. Самият Рабин я беше съпроводил, увита с наметка и качулка, макар те да не скриваха скъпите благоухания, с които се беше заляла малката мръсница. Беше я превел по коридорите до личните покои на градоначалника. Последва вечеря с прекрасни вина, екзотични плодове и изтънчени ястия. Арела беше останала цяла нощ. По-късно беше мърморила, че градоначалникът изисквал много работа, а това, че на следващия ден той не беше напуснал покоите, беше категорично доказателство за любовните умения на Арела. Градоначалникът беше впечатлен. Бил задължен на Рабин. Един ден той написа името на Кентавъра на късче пергамент и го остави върху писалището на писаря.

Унесът на Рабин беше рязко прекъснат от дрезгавия смях на един от пазачите. Той се изправи и прогони една досадна оса. Наля в глинената купа малко от разреденото с вода вино и отпи от него. Може би трябваше да се види отново с Аристандър? Но ако веднъж съобщеше това име, ако предадеше господарите си в Персеполис, нямаше да има връщане — нито пък жена, деца и разходки из сенчестата градина.

— Рабин!

Писарят се стресна. Подскочи и тръгна към вратата, после се загледа през железните решетки — коридорът беше празен.

— Рабин!

Обърна се. Някой го викаше през малкия отвор високо в стената. Рабин се изненада. Обикновено дворът от тази страна беше празен, там оставяха каруците и дървения материал.

— Рабин, там ли си?

Писарят прехапа устни. Който и да беше отвън, можеше с лекота да намери килията му, минавайки като куче от един отвор на друг и да прецени дали има някой вътре просто по миризмата. Тъмничарите на коменданта бяха постъпвали по същия начин, когато събуждаха затворниците посред нощ, за да ги плашат.

— Рабин, знам, че си тук. Не се плаши. Ела по-близо.

Рабин прекоси тъмницата и погледна нагоре.

— Кой си ти? — прошепна той, защото знаеше, че гласът му ще отекне под високия каменен свод.

— Твой приятел, Рабин.

— Кентавърът?

— Аз съм твой приятел — повтори гласът. — Не си предал господаря си, нали, Рабин? Помисли за жена си и децата си в Персеполис! Представи си как царските стражи влизат в дома ти.

— Не съм те предал — заекна писарят.

Отговорът му беше посрещнат с тих смях.

— Ще те освободи ли Аристандър?

— Не виждаш ли, че съм затворник? — изхленчи Рабин.

— Млъкни! Тихо! Аз съм Кентавърът!

Гърбът на Рабин плувна в пот.

— Познавам този дворец като петте си пръста, всички тайни входове и тъмни коридори. Не се страхувай, Рабин. Не предавай приятелите си. Дойдох да те освободя, но — гласът стана суров — трябва да вярваш.

— Как мога да бъда освободен? — прошепна Рабин.

— Как измряха всички онези глупаци в храма на Херакъл? — дойде подигравателният отговор.

— Каква сигурност имам? Каква гаранция?

Рабин помисли, че Кентавърът си е тръгнал, защото последва тишина.

— Сигурност? — бавно и подигравателно попита гласът. — Гаранции? Жената, която те предаде, куртизанката Арела е мъртва, красивото й тяло стана на пепел, а душата й се гърчи в безмилостните огньове на Хадес. Виждаш ли какво става с предателите, Рабин? Ще се върна!

Известно време писарят се взираше в чезнещата светлина, която се промъкваше през отвора. После грабна каната с виното, бързо напълни чашата си до ръба и жадно я изпи.

 

 

Залата за пиршества в двореца на градоначалника беше озарена от ярки светлини — светилници пламтяха в алабастрови съдове, подредени в нишите по стената. Други висяха от кедровите греди. Ухаещи мангали припукваха в ъглите, излъчвайки топлина, пламтящата жар беше посипана с ароматни билки. Гостите се изтягаха по лежанките, пред всеки имаше малка масичка. Въздухът беше горещ и задушен от ароматизираните масла и венците, раздадени от момичето с плодовете преди началото на празненството. Александър се беше излегнал на покрита със злато и пурпур лежанка, издигната върху малък подиум. Беше облечен в бяла ленена роба, поръбена с алено, а на главата му имаше сребърен венец.

Всичките му приятели и главни военачалници присъстваха. Александър беше потънал в разговор със своя почетен гост Апелес и използваше разляното вино, за да чертае върху масичката пред себе си. От лявата му страна, полузаспал, лежеше Хефестион, който беше пил твърде много. Гостите, налягали по лежанките, наредени във форма на подкова, бяха хапнали и пийнали добре. Бяха им сервирали пшенични и ечемични хлебчета, последвани от вкусни ястия — пресни плодове, раци, печени птици, печена риба, меса в билкови сосове и най-накрая печено на шиш агне. След това масите бяха почистени и сервиран десертът — медени сладки и сушени плодове — заедно с още вино.

Александър се присъедини към приятелите си, които се забавляваха, като се замерваха с кости и обелки от плодове. Смешници, акробати, танцьорки и огнегълтачи, музиканти с флейти и двоянки бяха поканени на пиршеството, но никой не беше приветстван особено възторжено. Насърчавани от Птолемей, военачалниците на Александър се държаха като непослушни момчета; те замеряха артистите с обелки от плодове, докато не ги накараха да напуснат с отвращение царското пиршество и да оставят велможите да се напиват. Теламон се беше нахранил добре, но беше пил малко. Беше се облегнал на възглавницата. От лявата му страна лежеше Аристандър, който също внимаваше с пиенето, особено когато присъстваше Птолемей. Въпреки това Пазителят на царските тайни беше облечен за случая в морскосиня роба, открита в гардероба на персийския комендант. Сандали в същия цвят красяха краката му, а ноктите му бяха боядисани с тъмна къна. Беше втрил помади в мършавите си бузи, а очертаните му с черно очи изглеждаха още по-страшни. Рядката му коса беше намазана с масла и оформена така, че Птолемей му се присмя, че стърчала като таралежови бодли. Всеки път, когато Аристандър помръднеше, тежките му накити подрънкваха. Сега той сви устни и погледна гневно към първенците на Ефес, повечето от които пируваха от все сърце.

— Погледни ги! — присмя им се той. — Наслаждават се на собствената си важност и новите си назначения. Изобщо не им вярвам!

— Александър — също — отвърна му Теламон.

Лекарят опъна схванатите си крака и се огледа.

Независимо от венците, леещото се вино, изпълнения с благовония въздух и вкусната храна, Александър не оставяше нищо на случайността. Царски стражи в бойни брони, с щитове и извадени мечове, стояха в сенките. Личната гвардия на царя, готова да се намеси не само в защита на Александър, но и за да усмири приятелите му. Когато виното се лееше свободно, те често се нахвърляха един върху друг заради някоя полузабравена обида или вражда. Двама келти от Хора на Аристандър стояха зад господаря си и наблюдаваха всяко негово движение. Теламон не можеше да разбере на какво се дължи непоклатимото им обожание към този странен човек — гадателят не понасяше оголено оръжие и понякога припадаше при вида на кръв.

— Само ги погледни.

Аристандър щракна с пръсти като дворцова дама. В такива случаи гласът му звучеше още по-пискливо. Теламон погледна към ефесците. Мелеагър беше сам и пиеше мрачно. До него Дион се озърташе за някаква танцьорка, която му беше хванала окото. Мургавият Агис беше потънал в задълбочен разговор с Пелей. От време на време демократът обръщаше глава и хвърляше мрачни погледи към Теламон.

— Шпионите ми се потрудиха добре — прошепна Аристандър. — Арела е била доста желана. Жалко, че не се видях с нея, можеше да ме научи на нещо — той удари по облегалката на лежанката. — Грешката е моя, трябваше веднага да прибера тази малка сладурана.

— Говореше за шпионите си.

— Спокойно, Теламоне, не се дръж зле с приятеля си. Опитвах се да разбера къде са били всички те — продължи Аристандър. — Пожарът в къщата на Арела е избухнал малко след обяд.

— И?

— Ами, знаем, че Пелей е бил зает на пазара, където се пазарял с някакво младо момче. Според нашия шпионин, изобщо не е мърдал оттам — Аристандър се усмихна превзето. — Може и да греша.

— Ами Агис?

— Тук става интересно. Очевидно той посетил Дион, но не го намерил у дома. Не можем да открием къде е бил правникът. Това не е ли странно?

Аристандър млъкна, когато един излъчващ самодоволство иконом се заклати из залата за пиршества. Той сръчно отби една круша, с която го замери Птолемей, и клекна пред подиума, шепнейки през масата на Александър. Царят, който галеше рамото на Апелес, се изправи раздразнено.

— Какво става? — попита Теламон.

— Вдовицата на Демад, водача на олигарсите, убит в храма на Херакъл, иска да изрази своята любов и благодарност към царя.

— Но той беше убит!

— Жената иска да покаже, че не държи Александър отговорен за това. Мисля, че Мелеагър има пръст в тази работа.

Икономът се оттегли. Александър шумно плесна с ръце и се изправи.

— Чуйте ме! — извика той. — Една знатна жена от този град, почтена вдовица, иска да поднесе почитанията си. Дръжте се с нея с най-голямо уважение. Птолемей, в името на Аполон, събуди Селевк и гледай този скот да не повърне!

В залата за пиршества настъпи тишина. Зад двойните врати прозвуча гонг. Предвождана от войници, вдовицата на убития олигарх, облечена в траур, с посивяла коса, скрита под тъмночервен воал, бавно тръгна през залата.

Зад нея вървяха две деца и други членове на семейството й. Младата жена, която я следваше, носеше отворено ковчеже от кедрово дърво. Върху пурпурната възглавничка в него стоеше скъпоценна чаша, която проблесна на светлината и предизвика завистливи въздишки у приятелите на Александър. Вдовицата беше висока и стройна, тъжното й лице — почти скрито от качулката. Тя бавно мина покрай лежанките. Александър даде знак. Един от командирите бързо премести малката масичка от подиума. Вдовицата щеше да коленичи, но Александър поклати глава и пристъпи да я посрещне. Теламон затаи дъх. Вдовицата взе ковчежето от прислужницата си — в този момент лицето й не изглеждаше тъжно, а яростно и изпълнено с омраза, която личеше дори само от начина, по който изкриви устни и погледна към младата жена. Теламон спусна крака от лежанката. Сега вдовицата стискаше ковчежето.

— Господарю — гласът й беше силен и ясен. — Повелителю Александре, царю на македонците, върховни военачалнико на цяла Гърция. Поднасям ти този дар, тази безценна чаша в знак на моята благодарност.

Тя върна ковчежето на прислужницата, вдигна бокала от възглавничката и го подаде на царя. Александър го прие. Неуморим ценител на красотата, той го вдигна и го завъртя, така че да го види на светлината.

— Чисто злато — прошепна царят. — Сигурен съм, че отвътре е посребрена и украсена със скъпоценни камъни!

Теламон наблюдаваше вдовицата. Тя се движеше бързо, едната й ръка беше заровена дълбоко в ковчежето. Александър, който никога не пиеше толкова, колкото се преструваше, долови внезапното й движение — отдръпна се, когато жената сграбчи скритата кама и с едно рязко движение замахна към открития му врат. Роден воин, свикнал да реагира в битка, Александър беше по-бърз от нея. Той използва чашата, за да отбие удара. Вдовицата изгуби равновесие. Александър хвана свободната й ръка. Хефестион се хвърли през масата и събори жената на земята, изтръгвайки камата от ръката й. Останалите приятели на царя скочиха на крака. Стражите забързаха към него. Маси се прекатурваха, съдове тракаха по пода, ечаха викове и крясъци. Децата, дошли с вдовицата, започнаха да плачат. Мелеагър крещеше. Опита да се доближи, но един от началниците на стражата го отблъсна. Александър стоеше на подиума и хладнокръвно разглеждаше чашата — облечените му в черни брони стражи завлякоха пред него вдовицата на Демад и я принудиха да коленичи пред царя.

Пребледнял, Александър я погледна, сякаш не я виждаше.

— Не съм ти заповядал да коленичиш.

Стражите я изправиха.

— Нито съм им наредил да те държат.

Жената остана свободна, с наведена глава и тресящи се рамене.

— Благодаря ти за подаръка — отекна гласът на царя. — Разбирам скръбта ти. Дадох дума и тя беше престъпена. Жадувам мир и ти желая доброто. Приемам дара ти.

Александър слезе от подиума. Взе камата от ръката на Хефестион и я хвърли през рамо върху мраморния под, където тя издрънча. После рязко сграбчи жената за рамото, дари й целувката на мира по всяка буза, взе чиния с медени сладки и коленичи пред плачещите деца.

— Вземи си сладко — каза той и погали едното по косата. — Цялата чиния. Да дойде началникът на стражата! — Александър се изправи. — Съпроводете тази жена до къщата й. Нека се знае, че Александър Македонски не воюва с вдовици и сираци.

— Великодушен както винаги — прошепна Аристандър. — Никога не знам накъде ще го избие.

Теламон се канеше да му отговори, когато прозвуча тръбен звук за тревога. Пронизителният тон предизвика незабавна тишина. Ефеските първенци се засуетиха. Двама от приятелите на Александър все още спяха, но по-бдителните се събраха около царя. Още стражи се появиха от сенките. „Хубавците“ на Аристандър заобиколиха лежанката му и блъснаха встрани масата. Александър се обърна и ги изгледа мрачно. Един иконом влезе, залитайки и хлъзгайки се. Спря пред масите и закърши ръце.

— Царю, тревога!

— Това го разбрах!

Александър тръгна напред, правейки знак на Аристандър и Теламон да го последват. Излязоха от залата за пиршества. Пърхащ в одеждите си като яркоцветна пеперуда, икономът прошепна задъхано:

— Насам! Насам!

Поведе ги през една отворена врата, където войници се бяха струпали в светлината на факлите. Дворът беше обграден от три страни от изпълнени със сенки галерии. Един командир пристъпи напред.

— Господарю, един от нашите хора е бил убит.

Последваха го към галерията вляво. Дървени прегради, използвани, за да затварят входа й при лошо време, бяха натрупани в далечния й край. Убитият войник лежеше зад тях. Лепкава локва кръв, стекла се по каменната настилка, показваше къде точно се намира трупът му.

— Извадете го! — нареди Александър.

Аристандър изкрещя да донесат още факли. Трупът беше извлечен. Мъртвият войник беше облечен в броня и фустанела, младото му бледо лице беше неразличимо под кръвта, избликнала от носа и устата му.

Теламон се наведе, обърна трупа и разгледа следата от удара.

— Много прилича на онези в храма на Херакъл — обясни той. — Един силен удар. Виж, господарю, мъжът няма боен колан, нито щит, нито копие.

Теламон се взря зад дървените прегради.

— Не виждам и шлема му — той подръпна черния пояс около кръста на мъртвеца. — Член на ескадрона на Гарваните. Това е техният знак, нали? Защо на някой му е притрябвало да го убива? — той опипа лицето на трупа и леко докосна с пръсти съсирващата се кръв. — Бил е убит преди доста време — продължи Теламон. — Кръвта почти е изсъхнала, плътта е леденостудена, крайниците са се вдървили — той погледна през рамо към командира. — Познаваш ли го?

— Не е от моя полк. Тук е доста усамотено — продължи командирът. — Може би се е разхождал, видял е някого и се е сбил.

— Но защо не си носи бойния колан? — попита Александър. — Обикновено Гарваните охраняват портите.

Теламон се изправи и тръгна из галерията. Спря до една мраморна пейка, долепена до стената.

— Донесете факлите! — извика на войниците.

Наведе се и потърка тъмното петно на края на пейката. После бръкна под нея, откри глинена кана и я измъкна — миришеше на евтино вино. Пъхна я в ръцете на командира и като седна, втренчи поглед в осеяното със звезди небе.

— Защо се държиш тъй загадъчно, Теламоне? — нетърпеливо го запита Александър.

Лекарят се премести на пейката.

— Помисли! — каза той. — Късен следобед. Слънцето залязва. Тази галерия е сенчеста, хладно и приятно място за седене — той посочи пред себе си. — Пейката е почти скрита от колоните. Този войник е свършил дежурството си. Отива в палатката и оставя шлема и меча си — Теламон посочи с ръка. — По-надолу има още един двор, който води към кухните, нали?

Началникът на стражата проследи ръката му и кимна утвърдително.

— Какво би направил всеки войник? — попита лекарят.

— След като е бил дежурен пред вратите в жегата? Отива в кухнята, взима кана вино, която иска да изпие сам, идва тук, далеч от наблюдателното око на командира си и се скрива в сенките зад колоната — Теламон взе отново каната и я претегли. — Тя събира поне три-четири чаши.

— После е заспал — довърши вместо него Александър и излая на войниците, които се събираха около тях, да отстъпят.

— Тогава го е нападнал убиецът — обясни лекарят. — Заспалият и замаян от виното войник не е можел да се съпротивлява. Убит е с един силен удар и завлечен зад преградите.

Теламон се изправи и бавно отиде до тях. Обърна се и разпери ръце.

— Ето, всичко е отнело не повече от няколко секунди.

— Но защо? — полюбопитства Аристандър.

— По-важното е кой — обади се Александър.

— Трябва да е бил Кентавърът — лекарят посочи трупа. — Мога да го прегледам по-обстойно, но изглежда сякаш е ритнат от кон в слепоочието.

— И защо?

— За да се всява ужас, Аристандре! — обясни Теламон. — Кентавърът ни показва своята власт. Може да броди из царския дворец и да прави каквото си иска. Видя ли какви страсти кипят в Ефес? Как вдовицата на Демад се опита да убие царя?

— Неблагодарна кучка! — отсече Александър. — Изкушавах се да й отрежа главата.

— Това щеше много да се понрави на Кентавъра — Теламон сграбчи ръката на царя и го придърпа по-наблизо. — Не се дръж като деспот — предупреди го той. — В този случай не си отмъщавай — лекарят долови винения дъх на Александър.

— Все пак трябва да разследваме опита й за убийство! — отсече Аристандър.

— Не е нужно — печално се усмихна Теламон. — Вдовицата донесе ковчеже, в което имаше малка скъпа чаша върху алена възглавница. Началникът на стражата го е прегледал. Вдовицата взима чашата и маха възглавницата. Началникът е видял само празна кедрова кутия.

— Ами камата? — попита Александър.

— Била е залепена за възглавничката — обясни Теламон.

— Хитро хрумване. После тя внимателно връща възглавничката и слага чашата отгоре. След като поднесе подаръка, изважда оръжието.

— Очевидно Артемида беше с мен тази вечер — прошепна Александър. — Но как е проникнал вътре Кентавърът? — той хвърли мрачен поглед към Аристандър.

— Царю, не съм виновен аз. Идват търговци, които носят храна и вино. Тук са първенците на Ефес и техните прислужници. Виж какво стана с вдовицата на Демад. Могат да се издигнат стени, но… — той млъкна и прокара пръст около начервените си устни.

— Да? — Александър тропна с крак.

— В двореца има тайни проходи. Някои от тях са ни известни, други — не!

— Като този на мама в Пела — усмихна се Александър.

— И, разбира се, е лесно да получиш пропуск. Издал съм такива на повечето от видните граждани и управници на Ефес. Е, добре! Погребете този труп!

Канеше се да влезе обратно в двореца, когато ужасни писъци разкъсаха нощния въздух.

— В името на дивния Аполон! — прошепна Теламон.

Царят моментално беше обграден от охраната си. Аристандър, който изглеждаше доста смешен, плесна с ръце и повика Хора си, който бързо изскочи от мрака, за да го защити. Пазителят на царските тайни, препъвайки се като жена, вдигнал високо с една ръка копринената си роба, а с другата подпрян на един от телохранителите си, забърза да излезе от двора. Теламон го последва. Минаха покрай страничната стена на зданието, която гледаше към дворцовите градини, и влязоха в следващия двор, който водеше към големите кухни. Теламон гледаше смаян. Готвачи и кухненски слуги, дори войниците, които охраняваха входа, тичаха и пищяха — някои от войниците бяха захвърлили щитовете и мечовете си и размахваха ръце, рошейки косите си.

— Какво, в…!

Теламон чу бръмченето. Почувства как някакво насекомо докосна бузата му и шумно се плесна по нея. Младо момче се затича към него, очите му бяха подути. Теламон го хвана за раменете.

— Какво има, момко?

Момчето се замята в прегръдката му, стенеше, закрило лице с ръце. Теламон внимателно го отдръпна от новите оси, които забръмчаха твърде близо край тях.

— Бяхме в кухните — задъхано обясни момчето, — когато изведнъж се появиха хиляди оси.

Още хора забързаха през двора, викайки за вода. Александър и Пазителят на тайните, осъзнавайки опасността, бързо се оттеглиха на моравата. Някои от царската свита вече използваха факлите си, за да се предпазят. Двама изругаха, когато бяха ужилени. Нощният въздух бе изпълнен със зловещо бръмчене, сякаш в него се криеше някакъв демон и изстрелваше хиляди стрели.

Върнаха се в първия двор, а Александър яростно нахлу в двореца. Теламон призова командирите — онези, които бяха ужилени, се събраха в галериите. Появи се Касандра с торба лекарства в едната ръка и малко ковчеже с мехлеми и отвари в другата. Останалите лекари се присъединиха към тях, както и лечителите и знахарите, които се грижеха за здравето на войниците. Повечето от жертвите бяха ужилени няколко пъти и по лицата или телата им се виждаха яркочервени следи. Теламон даде нарежданията си.

— Използвайте щипци! — нареди той. — Опитайте се да извадите жилата. Не докосвайте тези в очите. Оставете ги, окото само ще се излекува.

Пердикъл щеше да се спусне в спор, но Теламон му каза да млъкне. Някои от жертвите бяха пострадали зле от нападението на осите — ухапани по дузина пъти, а един от готвачите беше обзет от треска. Теламон не можеше да реши дали е причинена от вълнението или от ужилванията. С помощта на щипци и малки игли, те бавно обработваха жертвите на светлината на факлите. Повечето от пострадалите се върнаха в двореца. Неколцина бяха отведени в болничните палатки в далечната част на дворцовите градини. Теламон ходеше и помагаше, където можеше, изучавайки внимателно пострадалите. Обикновено ужилванията от пчели и оси бяха болезнени, но не представляваха сериозен проблем. Въпреки това, лекарят беше присъствал на случаи, които имаха фатален изход и сега стана същото. Едно младо момиче се беше оплакало, че го унася и започна да се гърчи, все едно страдаше от епилепсия. Лечителите се опитаха да го удържат. Теламон се намеси, отвори насила устата му, чудейки се дали не е погълнало нещо; момичето се давеше, острите му зъби ухапаха лекаря по пръстите. Въпреки че обедини усилията си с тези на Пердикъл, давенето продължаваше. Момичето падна на пода с потръпващи крайници и удари тила си в твърдите плочи. Теламон не можеше да направи нищо друго, освен да го гледа как умира. Забърза между оцелелите, търсейки подобни симптоми, преди да се върне в кухненския двор. В момента той беше пуст. Въздухът още ядосано бръмчеше, светлината от кухненската врата разкриваше две тела, лежащи точно зад нея.

— По-добре недей, господарю — един войник се приближи иззад гърба му.

— Как е станало? — Теламон го поведе по моравата.

— Не знам, господарю, но при мен е един от готвачите. Почиствал пепелта под шишовете, когато станало всичко.

Войникът извика някакво име и един мъж на средна възраст пристъпи напред, все още придържайки ужилената си буза. Дясното му око беше полузатворено от отока.

— Изглежда най-спокоен от всички и говори гръцки.

Теламон отвори малката кесия на пояса си, извади една сребърна монета и му я показа.

— За усилията ти — и той пъхна монетата в потната длан на мъжа. — Кажи ми какво се случи.

Готвачът грабна парите, но все още тихичко стенеше; пълен и с оредяваща коса, той беше облечен в овехтяла туника и престилка.

— Прави каквото ти казват — прошепна заплашително войникът.

Готвачът събу сандалите си.

— Ужилиха ме по краката — той погледна войника със здравото си око. — Ще кажа всичко. Говоря гръцки, защото съм грък! Аз съм армейски готвач. Готвя за върховния военачалник, както правех и за баща му. Прочут съм с медените си сладки, а какво мога да направя с птиците, да не споменавам свинската плешка, сладките или змиорките в сос от черница…

— Да, да — прекъсна го Теламон. — Често съм чувал царят да говори за твоите гозби.

Мъжът забрави болката си, усмихна се на ласкателството и се взря в Теламон.

— Ти си лекарят, нали? Ето какво се случи. Всички бяхме в кухнята и почиствахме. Нали знаеш как е? Чистим масите, гасим огньовете, после изяждаме остатъците.

— А осите?

— Бяхме намалили пламъка на светилниците. Имаме ужасни проблеми с осите — готвачът се обърна и посочи стрехите над двореца. — Малките гадини гнездят там и къде ли не. Между пода и стените на кухнята има пукнатини. Много умно са измислени, навярно ги е направил гръцки строител. През тях помията изтича по брястовите тръби и се оттича. Само боговете знаят къде. Виждал съм ги, една се запуши.

— Значи под кухнята има изби?

— Разбира се, нали там се строят тъмниците?

— И там също има гнезда на оси?

— Не знам — отвърна готвачът. — Възможно е. Разбирам от оси, колкото от войниклък.

Теламон се опита да си припомни учението на Аристотел. Философът го беше завел при едно гнездо на гробищата, недалеч от академията. Осите бяха направили гнезда в сянката на една голяма гробница. Аристотел беше обяснявал надълго и нашироко, че осите са граждани на своя собствен град. Дори внимателно беше повдигнал едно гнездо, дланите и ръцете му бяха защитени от тежки бойни ръкавици, а главата и лицето — от лек, прозрачен воал.

— За какво мислиш, господарю? — попита готвачът.

Теламон сви рамене.

— Най-лесното нещо на света е да ядосаш оса. Колко бяха според теб?

— Хайде, господарю! — разсмя се готвачът. — Не изчаках да ги преброя.

Теламон почувства как студеният нощен въздух охлажда плувналия му в пот гръб.

— Добре, но колко смяташ, че са били?

— Гадините бяха хиляди. Успях да се спася, само защото бях близо до огъня. Грабнах една от дебелите покривки, с които хващаме горещите тигани. Покрих лицето и главата си, увих друга около ръката си и литнах като стрела към вратата.

Теламон се опита да си представи кухнята. Готвачи, миячи и кухненски прислужници, уморени и сънливи; цепнатините между стената и пода. Кентавърът в избата, умишлено взима гнездо, промушва го в кухнята и го пробожда с нож. Достатъчно е само да разтърсиш гнездото, за да ги ядосаш, а подобно нападение е накарало побеснелите оси да нападнат всичко наоколо.

— Не е било злополука, нали, господарю?

— Не, не мисля, че е било — Теламон го потупа по рамото. — Да си видял или чул нещо подозрително?

Готвачът поклати глава.

— Скоро ще разберем — увери го Теламон. — Царят ще изпрати вътре войници. Видях някакви тела на пода. Ще трябва да разберем дали са живи или мъртви.

— Но защо? — сега готвачът беше станал настоятелен. — Откъде тези оси? Нима е поличба от боговете?

— Не — отвърна Теламон. — Просто човешка злоба.

Той поблагодари на готвача и войника и се приближи към Касандра, която прибираше стъкленици и кутийки в малкото ковчеже. Очевидно заспала, когато беше започнала суматохата, тя беше метнала една къса туника, а над нея бойно наметало, което се беше смъкнало и разкриваше здрави рамене и тежки гърди. Тя се уви по-добре и се усмихна самоуверено на Теламон.

— Слава на боговете, не си бил ужилен — Касандра направи знак на двама кухненски помощници, които стояха до една колона. — Вече можете да си вървите.

Младежите се отдалечиха. Дворът опустя, като изключим войниците, които стояха до входа на двореца, дебнейки за бръмченето на някое ядосано насекомо.

— В опасност ли са? — попита Теламон. — Могат ли осите пак да се съберат и да ги нападнат?

— Не — отвърна Касандра. — Сигурно са видели Александър и Пазителя на тайните му и са решили да се оттеглят. Не — тя завърза торбата с лекарствата. — Нощният въздух скоро ще охлади гнева им. Веднъж в Тива видях едно гнездо да пада от стрехата на храма. Беше го бутнал един луд, качил се на покрива, за да се самоубие. Тъй или иначе, осите причиниха доста неприятности, но това беше на открито. Скоро се събраха в рояк и тръгнаха да си търсят ново жилище. Дворцовите кухни трябва да бъдат изоставени до утре по обяд.

— Може да има оцелели.

— Ако имаше живи, щяха да изпълзят навън, господарю.

— Теламон — поправи я лекарят. — Името ми е Теламон. Малко съм пиян, доста уморен и не съм в настроение за заяждания!

— Тук има зла умисъл — небрежно продължи Касандра. — Чувала съм за гнезда на оси, хвърляни в училищни стаи или дори през прозореца на нечий дом. Кой е престъпникът, грък или персиец?

Теламон поклати глава.

— Де да знаех! Може да е всеки от политиците, двама или дори всичките. Чу ли какво стана на пиршеството?

— О, да — потвърди Касандра. — Готвачите и прислужниците говореха само за това. Как нашият благороден завоевател едва не срещнал недостоен край.

— Говори по-тихо!

— Какво искаш да кажеш? — настоя Касандра. — Че може да са един, двама или всички?

— Смятаме, че Кентавърът е шпионин — обясни й Теламон. — И убиец. Или пък под това име се крие цяла група.

— Смяташ ли, че това е негово дело?

— Възможно е. Осата е била емблема на „Кентаврите“ — въздъхна Теламон. — Ефес е пълен с врагове на Александър. Укриващи се перси, семейства, изгубили близки хора през последните кръвопролития; дори членове на собствената му войска, които, затънали в удоволствията на града, не искат да продължат по-нататък.

— Ами онази история в храма на Херакъл?

— Дори не съм се доближил до истината — той седна до Касандра и се облегна на стената. — Но това е часът на убиеца. Който и да е той или те, ще руши, докато не бъде убит.

— И какво място за престъпление е избрал — отвърна Касандра. — Разходих се из този дворец, Теламоне. Пълен е с изби, коридори и тайни входове. О, да — добави тя. — Идеалното място за убийство.