Пол Дохърти
Безбожникът (7)

Четвърта глава

„В Ефес Александър често облекчавал ума си от тегобите на управлението, като посещавал ателието на Апелес.“

Квинт Курш Руф, „История на Александър Велики“

Книга 2, глава 6

По-нататъшните въпроси на Аристандър останаха нечути, заради внезапно настъпилото безредие на входа на конюшните. Група пехотинци с извадени мечове нахлуха вътре, следвани от Александър, прегърнал един мъж. Теламон не го познаваше — беше висок, жилав и черната му къдрава коса беше прихваната с цветна лента на челото. Беше облечен в дълга тъмнокафява туника, която приличаше повече на женска роба, а мантията си беше преметнал през едната ръка. Двамата с царя бърбореха като малки деца. Александър млъкна, ръката му се плъзна от рамото на непознатия и го обърна напред.

— Аристандре, Теламоне, елате тук!

Царят беше възбуден, със зачервено лице и блеснали очи. Беше облечен в полуброня, сякаш идваше от учения. Теламон си спомни, че намерението му беше да ходи на лов.

— Хайде! Елате!

Александър пристъпи напред, почти влачейки мъжа със себе си.

— Аристандър, моят, хм, съветник. Теламон, моят лекар или поне за такъв се смята — добави закачливо царят. — Това е Апелес.

Теламон протегна ръка.

— Чувал съм за теб и се възхищавам на картините ти.

Дългото, подобно на конско, лице на художника, разцъфна в усмивка и грозотата му почти изчезна. Той леко поруменя, докато стискаше ръката на Теламон.

— Много е ласкателно да срещнеш непознат — гласът на Апелес беше нисък и благовъзпитан, — който е виждал и се възхищава на работите ти. Аз също съм слушал за теб, Теламоне. Как си изкарал отровата от белия дроб в храма на Ескулап в Коринт.

— Не е ли ласкателно? — обади се Аристандър, протягайки ръка. — Всички сме чували един за друг. Колко сме забележителни!

Усмивката на Апелес угасна, когато стисна ръката на царския съветник.

— И за теб съм чувал, Аристандре — художникът млъкна, изучавайки лицето на Пазителя на Тайните. — Бих искал да нарисувам очите ти, но може би няма да успея да предам изражението им.

Смутен, Аристандър отстъпи. Александър се наслаждаваше на ситуацията. Той прегърна Апелес като отдавна изгубен брат.

— Апелес е велик художник — очите на царя проблеснаха. — Убедих го да ме нарисува, яхнал Буцефал. Още не съм решил какво ще държа — копието на Артемида или светкавицата на Зевс.

— Можеш да държиш и двете — забеляза Теламон. — А защо не прикрепиш и нещо на главата си?

Александър примигна.

— Не разбирам…

Апелес се разсмя от все сърце, раменете му се разтресоха. Теламон го изучаваше внимателно. Смятаха художника за гений, не само заради умелата му работа с цветовете, но и заради начина, по който улавяше нечие изражение или движение. Ако човек гледаше достатъчно дълго картините му, сякаш влизаше в тях; фигурите и зверовете в стенописите му живееха свой собствен живот. Какъв човек би могъл да владее такава магия? Не беше нито млад, нито стар, в интелигентните му очи проблясваха шеговити пламъчета; веждите се сключваха над дългия остър нос; имаше голяма уста и широка брадичка. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки, свидетелство не само за живот, посветен на изкуството, но и за години страдания.

— Апелес не искаше да дойде в Ефес, защото последния път, когато бил тук, персите се отнесли зле с него — обясни Александър шепнешком. — Но сега той е мой гост — царят вдигна ръце. — Ще нарисува моя портрет в храма на Артемида — голяма, внушителна картина, която ще привлича очите и ще радва сърцето.

— Ще трябва да получиш позволение за това — заяви Апелес. — Управниците на Ефес… — той прехапа устни. — Съжалявам, господарю, ти управляваш Ефес.

— Не, не — Александър приближи и потупа по бронята един от телохранителите. — Не си я сложил, както трябва — обяви той сърдито. — Разстоянието между предницата и гърба е твърде голямо. В битка това може да ти струва живота — той се върна при разговарящите. — Не, Апелес, ти си прав за всичко.

Царят отново сграбчи ръката на художника. Държеше се като баща с любимия си син. Теламон забеляза колко дълги и изразителни бяха пръстите на Апелес и петната от червена боя по китката и палеца му.

— Командире! — обърна се Александър към началника на стражата. — Заведи Апелес в стаята му. Погрижи се да получи всичко, което поиска — царят обхвана с две ръце лицето на художника и го целуна по устните. — Ти си приятел на Александър — обяви той и се отдръпна. — Ти си мой гост.

Апелес му благодари, кимна на Теламон и Аристандър, и се отдалечи, придружен от стражата. Смръщил чело, Александър ги наблюдаваше.

— Велик художник — прошепна той. — Ще ме нарисува. Баща ми може да е имал статуя в храма на Артемида, но аз ще имам портрет!

Той се завъртя, леко наклонил глава встрани, сякаш виждаше Теламон и Аристандър за първи път. Шумно изцъка с език — навик, който беше възприел от майка си Олимпиада.

— Разбрах, че имате новини — той посочи към Хора, който стоеше на известно разстояние. — Не обичам да стоя близо до тях, още повече, че гръцкият им е по-добър, отколкото се преструват.

Той се приближи до коритото за поене на коне и седна на ръба, подканвайки ги с жест.

— Най-добре седнете. След малко ще се срещнем с най-влиятелните мъже в Ефес. Така че, кажете ми всичко, което сте разбрали.

Аристандър се подчини. Александър седеше с разкрачени крака, подпрял ръце на бедрата си, с леко наведена глава. Не ги прекъсна нито веднъж, само от време на време прошепваше нещо. Когато Аристандър свърши, царят се загледа в небето, чиято тъмносиня твърд вече беше нашарена от златисто червените лъчи на залязващото слънце.

— Ще бъде прекрасна вечер — прошепна той. — Накарах дворцовите готвачи да подготвят празненство. Всички сте поканени.

Теламон сподави стенанието си. Знаеше какво представляват гуляите на Александър, надяваше се само, че няма да се случи нищо неприятно.

— Ще има еленско, глиганско и някакъв сладкиш с много мед, който ще ми помогне да преглътна онова, което ми съобщихте — той се заигра с кожения предпазител на китката си.

Един коняр премина, водейки кон; копитата му чаткаха по паважа.

— Не дръж оглавника толкова стегнат! — извика Александър. — Виждаш, че се поти, затова го подсуши добре. Не, не го води тук да пие вода, глупако! Остави го първо да се охлади.

— Добре ли си, господарю? — попита Теламон.

Вълнението на Александър беше очевидно — лицето му беше леко поруменяло, разноцветните му очи се стрелкаха насам-натам.

— Не съм добре, лекарю. Току-що яздих през Ефес. Всичко е спокойно, но думата ми бе нарушена. Бяха извършени убийства и очевидно ще има още.

Той се обърна и плесна Аристандър по коляното.

— Трябваше веднага да арестуваш Арела, тя беше свързана с всичко това. Какво имаме сега? — Александър разпери ръце. — Партията на олигарсите е почти унищожена, демократите са на власт. Извършени са кървави убийства в храма на Херакъл. Куртизанка, която вероятно е знаела много за станалото, също е убита. Писарят Хезиод може да е подозирал, че Арела знае много. Отива в къщата й и е убит. Искам това да спре — добави царят предупредително. — В моя Ефес няма да има борба между фракциите. Сега стигаме до Кентавъра. Той несъмнено е шпионин и убиец. Получава заповедите си директно от Персеполис и вероятно е бил подкупен да ме убие. — Александър замълча. — „Трябва ли да умре в собствения си дом“ — цитира той. — „От ужасна болест?“ — погледна Теламон. — Песен единадесета от „Илиада“-та.

— Не, песен тринадесета — възрази Теламон.

— Просто те проверявах — каза царят. — Ако трябва да умра — той сведе очи към ръцете си, — нека е в битка като Ахил.

— Ахил имаше своята уязвима пета — отвърна Теламон.

— Да — Александър се изправи. — А аз имам съветници, които не оправдават доверието ми.

— Това не е честно! — гневно възрази Теламон.

— Да, не е — съгласи се Александър — Но така стоят нещата, а аз искам да се променят.

Той се канеше да продължи, но един иконом забързано влезе в двора, повдигна богато украсената си роба и с отвращение започна да се придвижва между локвичките урина и купчините конски фъшкии.

— Господарю — задъхано каза той, — гостите ти пристигнаха. Очакват те в заседателната зала.

— Персиец ли си? — попита Александър.

Мъжът се поклони дълбоко.

— Не, господарю, медиец, въпреки че майка ми беше гъркиня.

— Идваме веднага — каза Александър. — И внимавай на връщане. Конските фъшкии са много хлъзгави.

Придружен от Теламон и Аристандър, Александър влезе обратно в двореца. Спря да измие ръцете и лицето си и изпрати да повикат Хефестион. Изчакаха приятеля на царя в преддверието. Той се появи бързо, хванал бокал с вино в една ръка и малка фигурка в другата.

— Намерих това в една стая — дъхът му лъхаше на вино. — Статуя на бога Аполон, господарю. Мога ли да я задържа?

Александър я изтръгна от ръката му и я огледа.

— Чист алабастър — заяви той, пусна я и статуята се разби на парченца.

— Защо го направи? — смаяно попита Хефестион.

Александър подритна късчетата със сандала си.

Сграбчи ръката на Хефестион и го изблъска по коридора.

— Ти си мой приятел и боен другар, Хефестион. Никога не искай нищо, просто си го вземи.

Аристандър погледна Теламон и вдигна вежди.

— Хайде! — царят плесна с ръце.

Пазачите излязоха от сенките и оформиха кръг около царската свита, докато минаваше през палата. Прекосиха празни мраморни коридори, минаха през изящно обзаведени преддверия, през огромни врати от облицован с кожа кедър и влязоха в голямата заседателна зала. Тя представляваше овално помещение, разположено на приземния етаж. Големите прозорци, които гледаха към градината, бяха със спуснати капаци. Бяха запалени светилници, които примигваха като множество светулки в нишите в мраморната стена. Теламон се усмихна, когато чу бръмчене — дори тук имаше оси. Хората, които ги чакаха, скупчени зад кръга от столове с високи облегала, веднага пристъпиха напред. Като гърци те спряха съвсем близо до царската свита и се поклониха. Александър веднага се приближи към тях, за да им стисне ръце и да размени целувката на мира, поздравявайки ги като приятели и съюзници, предлагайки им вино и храна. Предводителят Агис поклати глава.

— Нахранили сме се — обяви той остро — и чакахме достатъчно дълго!

— Тогава да не чакаме повече! — отвърна Александър и ги покани да заемат разположените в кръг столове. — Хефестионе — той се обърна с гръб към ефесците и се приближи към своите хора. — Хефестионе, стой до вратата. Теламоне, ти седни до мен. Аристандре, опитай се да не ги обиждаш, дръж си устата затворена и ушите нащрек.

Всички седнаха. Александър настоя да преместят стола му така, че беше обграден и от двете страни от своите съветници. Проницателен ход, който трябваше да затвърди властта и авторитета му между мъжете, които го смятаха само за талантлив пълководец и нищо повече. Теламон се настани удобно, докато траеха официалните представяния. Всички мъже бяха облечени в бели роби, поръбени с червено или синьо. Излъчваха власт и самодоволство — лицата им бяха намазани с благовонни масла, скъпоценни пръстени блестяха по пръстите им, скъпи мантии лежаха на пода до тях. Те потропваха с обутите си в сандали крака, сякаш нетърпеливи да приключат и да си тръгнат. Макар групата да беше малка, се раздели на две. Агис, водачът на демократите, беше висок мъж с остри черти, около тридесетгодишен; орловият му нос, хлътналите бузи и тъмните зорки очи напомняха на Теламон на хищна птица, кръжаща над жертвата си. Главата му беше наскоро обръсната в знак на траур. Лекарят забеляза, че Агис е левак. Пелей беше горе-долу на неговите години, нисък и дундест, с остри черти и месест нос; долната му устна беше издадена, а в шарещите му очички се четеше презрение. Правникът Дион, с благородни черти и изискани движения, подбираше внимателно думите си. Той седеше леко приведен на една страна на стола си и очите му не слизаха от лицето на Александър. Останалите двама бяха Мелеагър, водачът на олигарсите, и неговият гладкобузест син с рошава руса коса и пълничко розово лице. Видимо нервен, той стоеше близо до баща си, който гледаше мрачно към своите заклети врагове.

— Защо сме тук? — попита Агис, отхвърляйки предложението на Александър да му напълни чашата за втори път.

— Щом искаш така — отвърна Александър, — тъй да бъде. Тук сте, Агис, защото ви повиках. Моите войски владеят Ефес. Войската ми е разположена пред стените. Аз съм Завоевателят, победителят, който разби персийската войска при Граник.

— Дарий има и други военни части.

— Да, и дървото има много листа, но те опадват, когато задуха вятър.

Агис си позволи лека усмивка.

— Ще управляваш ли Ефес? — гласът на Дион беше провлечен, ръцете му бяха скръстени в скута. — Нима смяташ да станеш тиран на този гръцки град?

— Не, не съм толкова глупав, макар вие да сте твърде упорити, за да го разберете — заяви Александър. — Ще имате архонт.

Агис въздъхна и невярващо поклати глава.

— Свободите на този град ще бъде напълно възстановени.

Теламон се наслади на изненадата върху лицето на Агис.

— Ефес ще се самоуправлява — продължи царят. — Ще плати дан или, ако мога да го нарека така, ще направи дарове на моята хазна.

— Защо? — поиска да знае Пелей.

— Защото съм върховен военачалник на Гърция. Ще имате архонт и той ще отговаря пред вас.

— Но важните длъжности ще бъдат заети от македонци? — продължи да разпитва Дион.

— Не съм казал това — Агис ще бъде архонт.

Изявлението на Александър предизвика вълнение.

— Мелеагър ще ти бъде помощник. Дион ще бъде ковчежник, а ти, Пелей, ще ръководиш градските писари.

Лицето на Пелей засия в усмивка и той потри ръце.

— Доволен ли си? — подразни го Александър. — Мислиш ли, че се каня да бъда сатрап или тиран? Ефес ще бъде свободен, самостоятелен град. Дойдох да освободя всички граждани, били те гърци или перси.

— Но как ще стане това? — обади се Мелеагър.

— Ще стане, защото ти ще го направиш. — Александър се обърна с лице към него. — Край на междупартийните битки. Олигарсите няма да воюват с демократите. Никакви кръвни вражди повече, никакви размирици, палежи или екзекуции — гласът на Александър отекна в залата. — Затова дойдохте тук, нали? — настоя той. — За да получите свободата си. Е, добре, ще я имате.

— Ами македонските войски по улиците? — възрази Агис.

— Те ще се оттеглят, ще остане само малък гарнизон, нищо повече. А сега — Александър се приведе напред — да обсъдим нещо друго — убийствата, които бяха извършени в храма на Херакъл.

— Нямаме нищо общо с тях! — отвърна Агис.

— Не се прави на толкова невинен! — изръмжа Мелеагър и обвинително посочи водача на демократите. — Вие убивахте и клахте!

— Не повече от вас! — върна му обвинението Агис. — Главата ми е обръсната, защото загинаха наши роднини, промушени на пазара, посечени по стълбите на храмовете от олигарсите. Мелеагър, в продължение на години ти и твоята партия управлявахте този град. Сега, когато е отново свободен, трябва да има възмездие.

— Възмездието приключи — прекъсна го Александър. — Край с него. Сега ми разкажете за тези убийства. Онези, които са станали, преди да пристигна — той наблегна на последните си думи. — За да въведа ред.

Агис и Мелеагър поред описаха убийствата — отрова, нож или удушаване. Убийства посред бял ден и жертви, преследвани през нощта извън стените на града. Заплахи и насилие, нападения, убийства, изнасилвания и кражби. Колкото повече Теламон слушаше, толкова повече се отвращаваше. Това бяха хора, които наистина се мразеха и той се чудеше дали Александър ще съумее да сложи край на това кърваво отмъщение само със силата на духа си.

Най-накрая двамата говорещи приключиха безкрайните си взаимни обвинения; Александър не ги прекъсна, само ги слушаше внимателно.

— Цяло чудо е — царят се изправи на стола, — да, истинско чудо е, че в Ефес има оцелели. Откога продължават тези убийства?

— Три-четири години — отвърна Агис.

— И каква е равносметката? — попита Александър. — Осем от водачите на твоята партия, Агис. Мелеагър?

— Като включим онези, избити в храма на Херакъл — олигархът поклати глава — шестнадесет или седемнадесет убити общо, без да включвам жертвите от последните кланета.

— И никой не е бил осъден за тях? — обади се Теламон.

Агис го погледна с каменно изражение.

— Това са били убийства! — възкликна лекарят. — Каквато и да е причината, те си остават убийства! Имате жреци, имате съдии, доносници, шпиони! И все пак никой не е бил осъден?

Тишина посрещна думите му.

— Събитията бяха такива, каквито ги описахме — Мелеагър стисна ръката на сина си. — Кръв за кръв! Живот за живот! Всеки тук е изгубил някой роднина. По време на последното клане бяха избити дори жени и деца.

— Наредил ли е някой от присъстващите те да бъдат избити? — попита Теламон.

В отговор получи само мрачни погледи и сподавени ругатни.

— Някой трябва да е започнал тази кръвна вражда — настоя лекарят. — Тук, в Ефес, имате две партии. Демократите, които според мен искат властниците да бъдат избираеми, гласоподавателите да се регистрират, да има съвет и съдии. И олигарсите, които смятат, че цялата власт трябва да бъде в ръцете на определени семейства, подкрепяни от персийския градоначалник и неговия гарнизон. Ситуацията не е по-различна от тази в много гръцки градове тук или в континентална Гърция, като изключим тези кръвни вражди.

— Отговорете на въпроса! — нареди Александър. — Наредил ли е някой от присъстващите да бъдат избивани хора?

— Не мога да отговарям за другите — гласът на Агис беше изпълнен със сарказъм, — но всички ще се съгласят с едно. Аз и Демад непрекъснато се срещахме, за да сключим примирие, за да приключим с убийствата. Така ли е?

Агис, Пелей и Дион кимнаха.

— Аз мога да говоря от името на Демад — продължи Мелеагър и посочи към Агис. — Не се ли срещахте в твоята и в неговата къща? Не споделихте ли чашата на приятелството и хляба със солта? Не даде ли всеки от вас клетви? Тържествени клетви пред жреците? Че никой от вас не е бил виновен за тези убийства?

Агис, леко оклюмал, кимна.

— Бяхте ли искрени? — попита Теламон.

— И да, и не — отвърна демократът. — Всеки път, когато се срещахме, аз бях готов да сключа мир. После ставаше ново убийство и примирието се разпадаше.

— А Демад, предводителят на олигарсите? — попита Теламон. — Той беше ли искрен? Казваше ли истината?

— Да — обади се Мелеагър. — До самия край искаше да сложи край на тези убийства.

— Ти вярваше ли му, Агис?

Демократът се втренчи в тавана.

— Вярваше ли му?

— Да, мисля, че му вярвах. И аз исках същото, но убийствата продължаваха.

Александър настъпи Теламон, знак да продължи разпита.

— Ами убийствата в храма на Херакъл?

— Обикновените граждани вярват, че това е работа на кентавър, мъст на боговете.

— Срещу кого? — гласът на Александър прозвуча застрашително тихо. Мелеагър не се смути.

— Царю, ти се закле, че те ще бъдат в безопасност; но хората от моята партия все още се боят; залостват се в своите къщи, въоръжават прислугата си…

— А аз им предложих стражи — прекъсна го Александър. — Войници от елитния ми корпус. Вие сте в безопасност. За убийствата не е отговорно някакво легендарно чудовище, но поне за момента си остава загадка кой е виновникът.

— Доближавал ли се е някой от вас до храма? — попита Теламон. — В дните преди да стане клането?

— Аз — обади се синът на Мелеагър. Още беше нервен и неспокойно мачкаше мантията в скута си.

— Защо?

— Аз го изпратих — отвърна баща му. — С тайно съобщение до Демад — той се обърна и със сияещо от гордост лице стисна рамото на сина си. — Алвиад е смел младеж. Той сам пожела да го занесе. Писах на Демад, за да го успокоя. Дори му казах да ти се довери, царю, и колкото по-скоро напусне храма, толкова по-добре.

Теламон усещаше нарастващия гняв на Александър.

— Ти си се доближил до храма — Теламон посочи към Алвиад. — Преоблечен ли беше?

— Облякох се като обикновен гражданин — отвърна младежът. — С мръсна туника и без сандали. Престорих се на любопитен минувач; войници пазеха вратата, но позволяваха на роднините да се доближат до входа.

Александър кимна. Беше дал разрешение за това.

— Изкачих се по стълбите. Сократ стоеше на вратата.

— Точно така — намеси се царят. — Калистен, началникът на стражата, често споменаваше, че Сократ е бил най-смелият измежду тях. Излизал на входа, заставал зад външните врати и оглеждал площада.

— И предаде ли съобщението си? — попита Теламон.

Заседателната зала беше много тиха.

— Говорих със Сократ, но той изглеждаше разсеян и сякаш не му беше приятно, че съм там. Кимаше, потропваше с пръсти по дървото и избягваше погледа ми, сякаш нещо зад мен привличаше любопитството му. Обърнах се, за да погледна — младежът поклати глава. — Не видях нищо особено, просто хора, които се тълпяха. Разтревожих се — продължи Алвиад. — Върнах се след два дни. Този път поисках да видя лично Демад. Той излезе и аз го попитах: „Предаде ли ти слугата Сократ съобщенията?“ Демад поклати глава отрицателно и очевидно се ядоса. Беше много неспокоен, небръснат, дрехите му миришеха, сякаш бяха напоени с урина. Повече не отидох дотам.

— Защо беше убит жрецът на храма? — попита Александър.

Агис разпери ръце.

— Опитахме се да обуздаем тълпата, но беше невъзможно — жрецът беше член на фракцията на олигарсите.

— Беше достатъчно глупав — злобно отсече Пелей, — за да го покаже открито. Надут блюдолизец. Надяваше се, че като прави услуги на богатите и влиятелните, ще получава дарения за храма си.

— Повечето храмови жреци — обади се Мелеагър — постъпват така. Както знаеш, царю, храмът на Артемида се възстановява и това обременява хазната на града.

— О, да — сега Александър потри ръце, — исках да поговорим за това.

— Още нещо — гласът на Аристандър изплющя като камшик. — Каза, че Сократ стоял до вратата на храма. Познавате ли куртизанката Арела? Тя е ходила в предния двор на храма. Видели са я поне два пъти. Приближавала ли се е до храма?

— Какво се опиташ да направиш? — отсече Агис. — Да ни хванеш в лъжа? Не сме били там. Не можем да ти кажем. Сложил си стражи. Защо не попиташ тях?

— Питах ги — Аристандър му се нахвърли като дива котка, гласът му беше заплашителен. — Калистен си спомня, че млада жена, обвита в тъмночервена наметка, се е приближавала до храма. Някой от вас ли я е изпратил?

Мълчание посрещна думите му.

— Посещавал ли я е някой от вас редовно?

Отново тишина.

— Посещавахте ли я? — настоя Аристандър.

— Това е лична работа.

— Вече не — заяви Теламон. — Знаете новините. Арела е била убита, заедно с прислужницата и вратаря си, а къщата й е била подпалена.

Дион сви рамене.

— Значи просто още една куртизанка е мъртва.

— Не липсва ли някой? — попита Аристандър.

Агис се огледа.

— Нашият писар Хезиод, сигурно нещо го е задържало.

— За среща с царя? — присмя му се Аристандър. — Вие всички получихте пропуски до двореца, в знак на голямо доверие и уважение. Къде е Хезиод сега? Или не сте чули новините? — добави той презрително. — Трупът на Хезиод също е бил открит в къщата на Арела.

Думите му предизвикаха смайване. Агис се въртеше на стола. Пелей и Дион заприказваха, Мелеагър се усмихна.

— Вярно ли е това? — попита Пелей.

— Трупът му беше донесен в палата — Аристандър направи гримаса. — Разпознахме го само по пръстена. Той със сигурност е бил един от редовните посетители на Арела. Защо е бил там по-рано днес, можем само да гадаем. Искам да знам къде са били останалите от вас. Посещаваше ли някой тази известна куртизанка?

— Говориш за доверие и чест — избухна Пелей, — а сега ни разпитваш какво сме правили.

— Преди да си тръгнете тази вечер — намеси се Александър, — трябва да получа отговор на всички тези въпроси. Според доказателствата, куртизанката не е принадлежала към нито една фракция.

— Била ли е ограбена къщата? — обади се Мелеагър.

— Не, не — Аристандър поклати глава. — Крадците се промъкват през нощта. Този убиец е умъртвил четирима души и е изгорил къщата на Арела, за да унищожи доказателствата.

— Нататък! Нататък! — царят ставаше нетърпелив. — Сега Ефес е освободен от персийското владичество. Назначих ви за негови управници. Персийски шпиони все още бродят из града — търговци, пътешественици, но те са плява на вятъра. Интересува ме само онзи, който се нарича Кентавъра.

Цялата група наостри уши.

— Знаете за кого говоря! — Александър нетърпеливо тропна с крак. — За един много важен шпионин на персийския двор, чиято самоличност не е знаел дори градоначалникът. А вие?

— Чували сме слухове — бавно отвърна Агис. — Винаги сме знаели, че и градоначалникът, и дворът в Персеполис са напълно осведомени за всичко, което става тук — той погледна смутено към Мелеагър.

— Който и да е Кентавърът — добави олигархът, — той е знаел тайните и на двете партии.

— Какво? — попита Аристандър. — Да не искаш да кажеш, че този Кентавър е имал хора и в двата лагера?

Мелеагър кимна.

— Често, когато се виждах с Демад, той повдигаше въпроса за шпионин в нашия собствен лагер. Мисля, че Агис е имал същите подозрения.

— Значи става дума за човек — обобщи Теламон, — който е шпионирал и двете страни и е докладвал направо в персийския двор. Откъде разбрахте?

— Често ме викаха в двореца — обяви Агис. — Градоначалникът казваше, че чул това или онова. Демад също присъстваше. Бяхме изумени, че персиецът знае всичките ни тайни. Когато го питахме как е разбрал, той просто се усмихваше и казваше, че Великия цар чува дори птичите песни и смеха на децата ни в нашите градини.

— Ами името Кентавър? — попита Теламон.

— Когато продължихме да разпитваме градоначалника — отвърна Мелеагър, — той се засмя и каза, че осите му казвали всичко, затова дворецът му бил пълен с тях. Всички помним легендите за кентаврите, оттук и името.

— Смяташ ли, че този Кентавър, шпионинът, е убиецът?

Теламон бързо погледна Аристандър — те знаеха истината, но дали тя беше известна на тези градски първенци?

— Не знам — отвърна Мелеагър и Агис кимна в знак на съгласие. — Сега подозираме, че само Великия цар знае цялата истина.

— Но сега Великия цар го няма — тихо каза Александър. — И неговият Кентавър също ще изчезне. Няма да има повече фракции. Нито повече убийства. Загадките ще бъдат разрешени.

Той се изправи — знак, че аудиенцията е свършила. Останалите го последваха, но доста колебливо. Александър махна към чашите и каната на масата.

— Ще бъдете наши гости на празненството довечера. Каня ви да останете и да се насладите на градината. Ваш домакин ще бъде моят личен лекар Теламон. Тази вечер ще отпразнуваме нашето братство, нашето единство. Знаете какви са желанията ми по този въпрос. Моля да ги уважите.

Александър им обърна гръб и, следван от Аристандър и Хефестион, напусна залата за съвещания.

Известно време цареше неловко мълчание. Агис и двамата му спътници отидоха до един от прозорците, сякаш да се насладят на градината, но всъщност поведоха тих разговор. Алвиад се сбогува с баща си и почти избяга от залата. Теламон седна до Мелеагър. По някаква причина той вярваше на този човек, който излъчваше тиха увереност. Мелеагър не свали поглед от вратата, докато синът му не излезе през нея.

— Много деца ли имаш? — попита го Теламон.

Мелеагър се усмихна:

— Четири — три момчета и едно момиче.

— И всички преживяха кланетата?

— Слава на боговете, да. Получих анонимно предупреждение, малък къс пергамент, ден преди да започне кръвопролитието. Веднага изпратих баща си вън от Ефес. Опитах се да предупредя приятелите си, макар че беше опасно да се скиташ по улиците. Укрих се — Мелеагър се обърна, убеди се, че противниците му до прозореца не могат да чуят казаното от него и впи поглед в очите на Теламон. — Ти ще разследваш всичко това, нали? Ще откриеш кой е Кентавърът и кой е виновен за клането в храма. Но защо ти, един лекар?

— Аз съм приятел от детинство на Александър. С него съм от младини. Великият Аристотел ме научи да наблюдавам симптоми и да търся признаци.

— И си прекарал цял живот в това търсене?

Теламон замълча при звука на маршируващи крака в коридора. Изчака, докато шумът заглъхна.

— Баща ми се умори от кръвопролитията — засмя се той тихо. — Аз пък не бях от най-добрите войници! Той ме прати в Атина, Коринт и на други места, за да уча за лекар. Пътувах до Италия, до островите, Сицилия, Либия и дори до Египет. Убих един персийски командир там и трябваше да се върна у дома. Баща ми е мъртъв. Майка ми още живее в Пела — Теламон въздъхна. — Затова се присъединих към царя. Александър ме нае, както човек наема лекар, за да следя за знаци и да търся симптомите на предателството.

— А не заради собственото си здраве?

— Съветвам го и за това — отвърна Теламон, — но Александър ме използва повече, за да се справи със заразата на предателството, заговорите и убийствата.

— И ще разрешиш ли тези загадки?

— Може би, а може би не, кой знае — Теламон приближи стола си до този на Мелеагър. — Може ли този Кентавър да е виновен за убийствата и в двете партии?

— Както вече казах, възможно е. Агис подозира същото — Мелеагър разпери ръце. — На персите им харесваше да ни гледат непрестанно хванати гуша за гуша, да разделят влиятелните гърци в Ефес — той изброяваше точките на месестите си пръсти. — Както и да се наричат Агис и останалите, демократи или водачи на тълпата, те все пак са влиятелни търговци. Агис внася дървен материал, Дион — дрехи, Пелей — кожени изделия.

— Ами ти?

— Най-хубавите вина в империята — от Хиос, Самос, от лозята на Лидия и Фригия.

— Запалиха ли складовете ти?

Мелеагър застана нащрек.

— Не, не бяха — после се отпусна и каза примирително: — Знам, че звучи подозрително, но къщата и складовете ми не бяха нападнати. Мислех си, че това е работа на Агис.

— Защо?

— Не знаете ли? — Мелеагър облиза устни. — Ние сме полубратя. Имаме един и същ баща, макар и различни майки. Отгледани сме в една и съща къща и постепенно се намразихме. Когато възмъжахме, пътищата ни се разделиха. Често ми се струва, че кръвта ни е заразена. Би трябвало да сме близки като истински братя, но откакто се помня, между нас винаги е имало омраза и вражда. Не, не обвинявам Агис. И аз имам също толкова вина, колкото и той! Когато си млад, Теламоне, кръвта е гореща и кипи. Подхранваш болката, поддържаш омразата и преди да се усетиш, си изградил желязна стена, а после я укрепяваш с шипове и остриета.

— Би ли те предпазил Агис?

— Бих искал да мисля така, Теламоне. Но онова, което той не знае, а аз знам, е, че в предупредителното писмо пишеше, че демократите са набелязали да убият мен и цялото ми семейство. Подозирам, че Агис е искал да всее раздор между мен и хората от моята партия. Вече започват да ми задават въпроси. Как съм се отървал? Как семейството ми е останало невредимо? Защо именията и складовете ми не са били нападнати и изгорени? О, подозирам, че Агис ме е търсил, но като не е успял да ме намери, е наредил промяна на тактиката — той въздъхна. — Донякъде съм благодарен, но години наред ще се отнасят с мен подозрително. Някои хора дори се съмняват, че имам пръст в убийствата в храма на Херакъл.

— Познаваше ли куртизанката Арела?

— По име и репутация. Аз съм щастлив съпруг, Теламоне. Куртизанките не ме вълнуват.

— Беше ли тя член на твоята фракция?

Мелеагър се засмя, присвил доволно очи. Групата на прозореца се обърна, откъсната от затворническото си шушукане.

— Арела, добри ми лекарю, беше член на всяка фракция. Когато става дума за удоволствия в леглото, между посетителите на Арела имаше демократи, олигарси и дори перси.

— Знаеш ли, че държим Рабин, главният писар на коменданта, в тъмниците долу?

— Всички чухме за това — отвърна Мелеагър.

Теламон погледна картината на отсрещната стена, която изобразяваше меди в разкошни роби, поднасящи дарове на Великия цар. Под тях Всевиждащото око на техния бог гореше над орловите криле.

— Разговаряхме за убийствата — започна Теламон. — Възможно е да са били дело на Кентавъра.

— О, да. Кентавърът вероятно е шпионирал и двете партии. Не е предавал едната партия на другата, а и двете на персите. Но как би могъл един човек да знае тайните и на двете групировки? И второ, убийствата бяха извършвани по всяко време на деня в къщи, градини или на пазара. Мислил съм върху това — убиецът винаги е знаел къде ще се намира жертвата.

— Сякаш е знаел къде ходи всеки от вас, независимо от коя партия е.

Мелеагър кимна в знак на съгласие и почеса главата си.

— А тези на прозореца?

— Аз не съм твой шпионин, Теламоне.

— Не съм казал, че си. Колко от тях посещаваха Арела?

Мелеагър отмести поглед.

— Агис — не. Той не обича никого, освен себе си и детето си. Жена му почина, има малка дъщеря и я пази като зеницата на окото си.

— А другите двама?

Мелеагър задъвка устната си.

— Пелей има слабост към млади момчета и към доста брутални удоволствия. Може би Дион — той е способен правник, натрупал е значително богатство. Роден демагог, водач на тълпата. Обича много жените. По-скоро бих се обзаложил, че той, а не Хезиод посещава Арела. Но има и друго — пръстите на Мелеагър бръснаха ръката на Теламон. — Ще ти кажа нещо, което синът ми не спомена. Когато синът ми се срещнал с Демад в храма на Херакъл, той бил много разтревожен. Непрекъснато повтарял: „Нещо не е наред, никак не е наред!“

— Знаеш ли какво е имал предвид?

— Не, не знам. Синът ми каза, че Демад се държал като човек, който се бои за живота си и не вярва на никого.

— Доверяваше ли ти се Демад, преди да започнат кланетата?

Мелеагър поклати глава.

— А персите?

Олигархът отмести стола си назад.

— Персите владееха Ефес. Аз и партията ми им сътрудничехме, за да поддържаме мира и търговията. Не мисля, че са проронили и сълза над тези ужасни убийства.

— Твоята партия ли е била на власт, когато убийците, наричали се „Кентаври“, били унищожени?

— Това го знаят всички — отвърна Мелеагър. — Попаднахме на няколко имена, а те ни доведоха до други. Бяха задържани много хора, изтръгнати признания и проведени екзекуции — той сви рамене. — Нашият персийски шпионин няма нищо общо с тази банда главорези, освен че споделя името им.

— Чувал ли си за Дома на Медуза?

Мелеагър се засмя.

— Да, някога бе собственост на един от Кентаврите, на име Мали; казват, че е обитавана от духове.

— Ами съкровището?

— Басни и легенди — присмя се Мелеагър. — Претърсихме я, но не открихме нищо.

— Знаеше ли, че Арела е била дъщеря на Мали?

Очите на Мелеагър се окръглиха от учудване.

— Не, значи това е станало е детето, което никой не си даде труд да потърси.

— За какво говорите?

Агис и останалите двама се отдръпнаха от прозореца и приближиха. Пелей размести столовете и те седнаха с лице към Теламон.

— Трябва да внимаваш, лекарю — присмехулно каза Дион. — Иначе ще си помислим, че нашият благороден цар има предпочитания към едната от двете партии.

— Вашият благороден цар не покровителства нито една от тях!

Теламон се обърна. Александър стоеше на вратата. В едната ръка държеше бокал с вино, в другата — статуетка на Артемида.

— Не, не ставайте!

Той остави бокала на малка масичка, отиде при тях и седна. Вдигна статуетката на Артемида, облечена като ловджийка.

— Вашият храм още не е завършен. Бих искал да заплатя за строителните работи.

— Това не е възможно — отвърна Дион. — Храмът на Артемида е собственост на града. Той е част от свещените ни традиции — в гласа му се долавяше гняв. — Не може външен човек да се грижи за храма.

— Така си и помислих, че ще кажете — усмихна се насила Александър, макар напрегнатият му глас да издаваше гнева му. — Но аз имам родствена връзка с този храм — в него е била издигната статуя на баща ми.

— Персите ни наредиха да я съборим.

— Ще я издигнете ли отново?

— Времето ще покаже — бързо му отвърна Дион.

— Поръчал съм си портрет — продължи Александър. — На великия художник Апелес. Знаете ли легендата? Как Артемида напуснала храма в Ефес, за да присъства на раждането ми, и понеже останал неохраняван, той изгорял?

Теламон затвори очи. Надяваше се, че никой няма да се присмее на тази басня, но всички присъстващи бяха политици и дори Дион съзнаваше, че е отишъл твърде далеч.

— Искам да почета богинята и моят портрет да бъде поставен в храма. Агис, донесе ли онова, за което те помолих?

Демократът отвори кесията си и му подаде тънък пожълтял свитък папирус.

— Царю — той разпери ръце, — чували сме легендата за твоето раждане, но храмът на Артемида е бил изгорен през онази нощ от един луд, който по-късно бил разпнат на градските стени. Когато го запитали защо го е направил, той написал това признание на старогръцки.

Александър внимателно прегледа свитъка, после го подаде на Теламон.

— Прочети го, лекарю. Какво пише в него?

Теламон преведе:

— „Аз горя, аз съм едновременно Началото и Края на всичко. Дете на безсмъртния и Син на Бога“ — той вдигна очи. — Какво означава това?

— Не знаем — присмехулно му отвърна Дион. — Това е написал лудият. Не виждам никаква връзка — после добави презрително: — с Александър Македонски.

— Ще го задържа известно време — царят нави папируса и го подхвърли на Теламон. — Ще разберем каква истина е скрита в него.