Пол Дохърти
Безбожникът (4)

Първа глава

„В Ефес… царели размирици и кръвопролития, когато Александър се намесил и арестувал бунтовниците от тълпата.“

Квинт Курций Руф, „История на Александър Велики“

Книга 2, глава 7

— Казвам ви — заяви Теламон, — методът работи.

Другите лекари клатеха глави. Бяха насядали около една покривка в градините на резиденцията на персийския военачалник в покрайнините на Ефес — оазис от зеленина с напоявани морави, където се разхождаха и крещяха великолепни пауни. Градината беше пълна с ябълки, нарове и череши, както и със сенчести, обвити в лози беседки и летни шатри. Езеро, покрито с лотосови цветове, блестеше в средата й и едри шарани набраздяваха сребристата му повърхност, неуморно ловейки мухи. Изявлението на Теламон беше посрещнато с мълчание и недоверчиви погледи. Подобни спорове вече бяха обичайни сред лекарите на Александър. Теламон имаше чувството, че непрестанно се опълчва на общоприетите мъдрости, макар да подозираше, че колегите му просто обичаха да го дразнят. Пердикъл, циничният атинянин, с остри черти под оредяващата черна коса; Никий от Коринт, бледа сянка на човек с дълбоко хлътнали очи и уста, винаги готова да задава въпроси. Най-накрая русият и невъзмутим Клеон, когото всички приемаха повече като шпионин на Александър, отколкото като лекар.

Касандра, помощничката на Теламон, седеше до него и внимателно белеше ябълка, преди да я разреже на парчета.

— И аз съм виждала да го правят — обяви тя с пълна уста.

Тримата лекари не й обърнаха внимание.

— Виждала съм също толкова пукнати черепи, колкото и вие — яростните й зелени очи се впериха предизвикателно във всеки от тях.

— И какво казваш? — провлечено каза Клеон. — Че трябва да обръснеш черепа на пациента и да го покриеш с гъста, подобна на мастило субстанция?

— Разбира се — потвърди Теламон. — Трябва да си сигурен, че нищо няма да влезе в устата или очите му. Обикновено тази субстанция се разтича като вода, но подобно на втвърдена кал, се натрупва върху пукнатината.

— Трябва да го опитам — заяви Пердикъл. — Макар че пациентите ми сигурно ще ме осъдят.

— Друг метод — Касандра нямаше намерение да се примири с пренебрежението им — е да накараш пациента да дъвче усилено и да наблюдаваш костите на черепа му. Ако има пукнатина, тя ще проличи. Трябва да го направиш бързо — добави тя. — Пораженията на предната част на черепа са по-опасни от тези на тила. А ако пациентът има симптоми на треска или замайване, това означава, че мозъкът му е увреден.

— Кой го е казал? — заяде се Клеон.

— Хипократ — жлъчно му отвърна Касандра.

Лекарят едва не изплю парчето печена гъска.

— Мога да ти кажа глава и стих — продължи тя.

Той поклати глава.

— Опитвал съм още — бързо се намеси Теламон — един находчив начин да лекувам фрактури под коляното. Вземат се клонки от кучешки дрян…

— Дървото, от което се правят сарисите^[1]? — Никий говореше за шестметровите копия, носени от македонската фаланга.

— Същото — потвърди Теламон. — Те се подреждат и стягат около крака на пациента, едната над глезена, а другата — точно под коляното. Взимат се четири клончета — той разпери ръце, — малко по-дълги от разстоянието между подложките, между които се подпъхват, сякаш правите кошница.

— И какво става после? — попита Пердикъл.

Теламон чу гласове иззад храстите.

— Леко огънатите клонки се изправят и постоянно разделят двете подложки.

— И? — настоя Клеон.

— Тежестта на тялото се пренася от глезена към коляното и позволява на счупената кост да се намести и да зарасне.

Неодобрителните викове замряха на устните им, когато се появи Аристандър, заобиколен от телохранителите си, яки келтски наемници, облечени в разнородни брони, които дори в жегата не сваляха обшитите си с кожа роби. Теламон трудно ги различаваше заради дългите им руси коси, мустаци и бради. Аристандър ги наричаше „Хубавците“. Теламон тайно ги смяташе за банда убийци, макар винаги да се отнасяха към него с братска обич, защото лекуваше по-дребните им рани, драскотини и постоянните болки в стомаха, които се дължаха на здравото пиене.

Аристандър спря пред лекарите и ги погледна мрачно. Беше облечен в светлосиня роба и женска наметка, поръбена със златни и сребърни ширити, ограбени от гардероба на някой персиец; лицето му беше покрито с тежък грим.

— Научих ги на няколко стиха — обяви Аристандър. — Репетираме „Иполит“ на Еврипид, великолепно произведение!

Аристандър обичаше да учи телохранителите си на произведения на велики драматурзи, после настояваше всички да ги слушат и да хвалят постиженията на „Хубавците“.

„Подаръците от враговете не са подаръци и не носят добро“ — промърмори Теламон.

— Какво беше това? — попита Аристандър.

— Нищо — усмихна се Теламон. — Стих от „Аякс“ на Софокъл.

— Да не си забравил своя учител Аристотел? — подразни го Аристандър. — Втора глава на „Поетика“?

— Знам какво ще кажеш — отвърна му Теламон. — Според Аристотел, Софокъл твърдял, че хората можели да бъдат каквито искат, но Еврипид ги приемал такива, каквито са.

Аристандър изсумтя и се обърна.

— Хайде, наредете се като хор.

Теламон въздъхна; каквото и да беше желанието на лекарите, Аристандър щеше да постъпи, както беше решил. Хорът се построи в редица с протегнати ръце и скръбни лица.

Езикът ми закле се,

макар умът ми да не бе решил…

Щяха да продължат напевните стихове, но един слуга притича бързо като сърна през моравата, викайки имената им. Теламон скочи на крака.

— Царят! — задъхано извика слугата, когато спря пред тях. — Царят иска да ви види веднага.

Ръката на Аристандър се протегна напред, подобна на ноктест крак на хищна птица.

— Кого иска да види царят, момче?

— Теб и лекаря Теламон.

Малко по-късно Аристандър и Теламон, последвани от Хора, влязоха в царските покои в най-отдалечения край на двореца. Вървяха по полирания дъбов под, между белосаните стени, украсени с ярки тъкани. На половината път ги спряха царските телохранители, облечени в церемониалните си брони с пурпурни нагръдници и фустанели върху снежнобели туники и украсени с пера шлемове — бяха извадили мечове, сякаш очакваха внезапно нападение на цялата персийска войска. Командирът им позна идващите, но настоя да спазят протокола — въпреки гневните протести на Аристандър ги претърси за скрито оръжие, преди да ги пропусне.

Александър се беше настанил в разкошно украсената „Хиацинтова“ стая, чиито прозорци без капаци гледаха към градините отдолу. Тя беше пълна с изящни дървени мебели — маси, столове, трикраки столчета и тапицирани със скъпоценни тъкани столчета за крака. Скъпото акациево, кленово и терпентиново дърво беше инкрустирано с оникс, сребро и злато. Кървавочервени рози украсяваха тавана, тъмносини хиацинти — блестящите стени. Подът беше от полирано дърво. В средата на стаята имаше малък басейн, който се пълнеше от скрити тръби. На повърхността му плуваха розови листчета, разпръсквайки омайващия си аромат. Над тях бръмчаха оси — дворецът беше пълен с тях; царят беше накарал телохранителите си да унищожат гнездата, които висяха под стрехите, в избите и къде ли не още.

Александър беше превърнал всичко това в своя главна квартира — една съседна стая служеше за канцелария, а друга — за спалня. Царят се беше отпуснал в подобен на трон стол, обърнат към прозореца, за да се разхлажда от повея на вятъра. На столче до него седеше сърдечният му приятел, мургавият Хефестион, с тревожно лице. Той държеше дясната ръка на царя, разтриваше нежно пръстите му и говореше тихичко. Александър сякаш не виждаше нито него, нито приближаващите се Аристандър и Теламон. Той се свлече на стола, придръпвайки светлозелената си туника. После размаза с крак на пода поредната досадна оса и я подритна встрани. Хефестион се изправи и ги поздрави. Очите му бяха подпухнали от безсъние. И неговото лице беше брадясало като на царя, а косата му — разрошена. Той донесе два стола, за да могат Аристандър и Теламон да седнат срещу Александър. Царят продължаваше да гледа към прозореца, лапнал пръст; по брадата му се стичаше слюнка и незабелязано капеше върху туниката му.

— Добре ли си, господарю?

Александър примигна.

— Господарю, добре ли си? — повтори Теламон.

— Това е някакъв зъл дух — прошепна Аристандър. — Царят е омагьосан.

— Глупости!

Теламон се наведе и хвана китката на Александър. Почувства неравномерния пулс и забеляза капките пот под червеникавозлатистата коса. Понякога Александър изглеждаше точно такъв, за какъвто се беше обявил — богоподобен — с прекрасните си очи и ясни, правилни черти; когато лицето му беше обръснато и намазано с масла и косата му — прибрана в мрежа, той приличаше на атлет от Олимпиадата. Но сега, според Теламон, караше тежък махмурлук и явно не беше спал добре, а това на свой ред беше предизвикало внезапен пристъп на паника — състояние на дълбока тревога, в което той ставаше трескав и избухлив. Лицето му беше зачервено и леко подпухнало, очите — хлътнали.

Александър леко наклони глава вдясно, любимият му жест, който дори придворните имитираха.

— Пусни китката ми, лекарю.

— Добре казано, господарю — отвърна Теламон. — Аз съм твоят лекар, а ти си пациентът.

Александър издърпа ръката си.

— Аз имам безсмъртни мечти — каза той.

— Нима мечтите на всички ни не са безсмъртни?

Лицето на царя се отпусна в усмивка. Той седна изправен на стола, погледна сериозно Теламон, а после отметна глава и избухна в смях.

— Трезвият и строг Теламон, практичен както винаги! Къде е червенокосата ти кучка? Наслади ли й се вече? Обзалагам се, че обича леглото, както птичката — летенето.

— Помощничката ми Касандра е навън в градината — отговори Теламон.

— „Най-добре е изобщо да не се раждаш. А най-доброто след него, е, след като си се родил, да се върнеш възможно най-бързо там, откъдето си дошъл“ — цитира Александър Еврипид.

Теламон хвърли бърз поглед на Хефестион, който поклати глава. Когато Александър започнеше да разсъждава върху тленността, особено след като беше обърнал прекалено много чаши вино, настроението му ставаше определено опасно.

— Защо отклоняваш въпроса, Теламоне? Защо не споделяш с мен?

— Хефестион знае, че не обичам да говоря за жени — отвърна Теламон. — Онова, което става в спалнята ми, си е моя работа, а не твоя.

Александър отново наклони глава встрани.

— Чел ли си напоследък „Държавата“ на Платон, лекарю?

— Знаеш, че не съм.

— Някой попитал Софокъл — прошепна Александър — „Как си с любовта? Имаш ли още сили да лягаш с жена?“ „Млъкни, отвърнал драматургът, с радост оставих зад себе си всичко това; избавих се от луд и жесток господар.“

— Накара да му доведат една робиня — Хефестион направи гримаса.

— И се оказа безсилен? — безцеремонно попита Теламон.

Александър сведе глава и тихо се засмя.

— „Винаги да превъзхожда другите и да се отличава от тях“ — отвърна той, цитирайки „Илиада“.

Теламон отдръпна стола си.

— Не драматизирай, Александре! Добре известно е, че многото пиене води до полова слабост. Ти го знаеш, аз го знам, войниците ти го знаят. Дори маймуните в царската менажерия го знаят.

— Господарю — намеси се Аристандър, — Теламон се погрижи за теб тази сутрин. Ти беше много зле, не можеше да стоиш на краката си. Трепереше и въпреки горещината се оплакваше от студ.

— Получих писмо от мама!

Думите отекнаха като удар с камшик в стаята. Теламон затвори очи и въздъхна. Олимпиада, царицата вещица! Тя можеше да разстрои сина си с един ред повече, отколкото нападащата персийска конница.

— Казва, че съкровищницата е празна, че вече е похарчила богатствата, които й пратих след Граник. Иска да се прибера у дома.

— Не можеш — възрази Хефестион. — Имаш още работа, господарю — тук и в Персеполис.

Александър се приведе напред, отпусна лакти на облегалките на трона.

— Много пих — той погледна гузно към Теламон. — Съжалявам. Извинявай за онова, което казах за Касандра. Ще й пратя подарък. Не, не — той вдигна ръка. — Сребърна флейта, знам, че това ще й хареса. Освен това сънувах.

— Баща си Филип ли?

— Кого? — настроението на Александър рязко се промени.

— Баща си Филип ли? — повтори Теламон.

— Той беше ли мой баща?

— Знаеш, че беше.

— Влизаше в амфитеатъра в Пела — Александър облиза устни. — Видях как сенките се сгъстяват около него, убиецът се спуска напред. Видях ножа, който блести в ръката му. Филип пада на колене, очите му молят да го спася, макар че кръв се стича от устата му.

— Олимпиада пак ти е писала за Филип, нали? — Теламон се приведе и хвана студената ръка на царя. — Както винаги ти е намекнала, че всъщност не си син на Филип, а потомък на някой бог. Че Артемида е напуснала храма си тук, в Ефес, за да помогне при раждането ти. Всичко това са сънища, господарю. Само илюзии. Ако пийнеш чиста вода, хапнеш топла овесена каша, а после се разходиш и усетиш аромата на цветята, ще се почувстваш хиляда пъти по-добре.

Царят рязко скочи на крака и тръгна към спалнята си. Теламон погледна Хефестион, който вдигна поглед към небето и сви рамена.

— Пи твърде много — прошепна приятелят на Александър. — Три четвърти вино, една четвърт вода. Заспа на лежанката. Трябваше аз да го заведа до леглото. Останалото го знаеш. Съжалявам, че се наложи да чакаш толкова дълго. Има ли други новини?

— Има — отвърна Теламон. — Помниш ли храма на Херакъл?

Хефестион кимна. Теламон си спомни дългото, окървавено помещение в храма — мъждивата светлина, която падаше на тесни ивици, проснатите навсякъде обезобразени трупове. Овъглените останки под статуята, странната миризма, смаяния и объркан Калистен, който беше докладвал какво е намерил, крайно озадачен как е могло да бъде извършено подобно клане. Новините се бяха разнесли из града. Когато ги чу, Александър изпадна в пристъп на царски гняв, който беше причина за тежкото му пиене предишната вечер.

— Той чу още — добави Хефестион, гледайки през рамо, като се опитваше да шепне — за смъртта на един от другарите на баща му. Помниш ли Леонид?

— Леонид? — възкликна Теламон. — Един от старите гуляйджии, приятели на Клит! Всяка втора дума му беше ругатня.

— Смел войник — отбеляза Хефестион и млъкна заради звуците, които се понесоха отвън.

— Не се тревожи — обясни Аристандър. — Това е моят хор. Не обичат да чакат и сигурно се перчат пред царските телохранители.

— И независимо дали им харесва или не — усмихна се Теламон, — ще им изрецитират всичко, което знаят от Еврипид.

Две оси, бръмчащи яростно като Фуриите, кръжаха над едно петно от вино на пода. Хефестион протегна крак.

— Ама че досада! — измърмори той. — Имат гнезда из целия дворец, в избите, на тавана…

— Трябва да намерим гнездата — Аристандър махна с ръка, когато една оса се завъртя около него.

— Ароматите, които се носят от теб, ги привличат — засмя се Теламон. — Обичат…

Александър се появи на вратата. Беше сменил туниката, наплискал лицето и косата си с вода. Плесна с ръце и се приближи.

— Достатъчно се самосъжалявах — той отново зае мястото си. — Изкарах си яда. Хефестион, всичко ли е наред в Ефес?

— Гражданите му те обичат, господарю.

— Както обичаха и изчадията на Дарий! — саркастично отбеляза Александър. — Спряха ли кланетата?

— Вече няма убийства, господарю. Заповедта ти беше огласена. Всяко неподчинение да бъде наказвано с незабавна смърт — по военните закони. Пазарите са отворени, улиците са почистени, всички се върнаха към обичайните си занимания.

— А моите момчета? — Александър потри лице. — Моите златни момчета, войниците ми?

— Някои лагеруват в града, военачалниците и командирите имат квартири, останалите са извън стените. Всички се възползват от благата на града, тъпчат се с мляко и мед, месо и бира.

— И вино — добави сухо Александър, намигайки на Теламон. — Така…

Той се облегна на стола и леко се залюля. Лекарят го наблюдаваше с любопитство. Настроенията на царя се променяха за миг — от изпълнен със самосъжаление нещастник, той се превръщаше в царствен водач, лукав пълководец или проницателен политик. Александър можеше да бъде злобен, раздразнителен и сквернословен. Но в подходящо настроение би дарил целия този палат на някоя бедна вдовица. Теламон можеше само да се надява, че царят не е в някое от променливите си състояния.

— Ще останем тук — разноцветните очи на Александър се присвиха, сякаш виждаше нещо през прозореца и внимателно го изучаваше. — Ще останем тук — повтори той. — А после ще потеглим на югозапад, към Милет. Какви са трудностите там, Хефестионе? — очевидно царят се канеше да им изнесе урок по стратегия.

— Той е на море — отвърна приятелят му. — Има хубаво пристанище…

— И?

— И — допълни Хефестион — е здраво укрепен от стария ни приятел Мемнон от Родос, който може да се снабдява с провизии с помощта на персийската флота.

— Как ще го превземем?

Хефестион го погледна безизразно.

— Добре — въздъхна Александър. — Преди да тръгнем, Ефес трябва да се успокои. А сега, Теламоне, какво ще правим с храма на Херакъл? Знаеш, че съм негов потомък. Мама каза…

— Знам какво е казала майка ти — отвърна лекарят. — По-важното е, господарю, какво каза ти. Закле се със свещени клетви, че хората, които са намерили убежище там, няма да пострадат, че косъм няма да падне от главите им.

Очите на Александър яростно проблеснаха.

— Знам какво им обещах — изскърца със зъби той. — Сега ефесци мислят, че не мога или не искам да удържа на думата си. Искам да знам какво е станало.

— Казват, че в храма влязъл кентавър — обади се Аристандър. — Получовек-полукон, един от старите врагове на Херакъл. Той стъпкал онези мъже, издрал лицето на единия и изгорил другия нещастник с огнения си дъх.

Александър погледна мрачно Пазителя на тайните.

— Да, а Артемида е била моя майка! — обади се Теламон. — И ме е кърмила!

Царят започна да се смее и Хефестион се присъедини към него. Аристандър запази превзето благоприличие.

— Какво каза, Теламоне?

— Казах, че ако кентавър е влязъл в храма и е извършил онези убийства, майка ми е Артемида.

— Знам коя е майка ти — заядливо се намеси Аристандър.

Това предизвика нов пристъп на смях. Александър вдигна ръка.

— Лекарю, кажи ми какво мислиш. Аристандре, моля те — той погледна към магьосника, — дръж си устата.

— Преди две седмици — започна Теламон, без да обръща внимание на презрителното изсумтяване на Аристандър — няколко македонски отряда влязоха в Ефес и кръвопролитията започнаха. Ти, господарю, им позволи да продължат.

— Нямах друг избор! — отсече Александър.

— Не е вярно. Ти просто реши да оставиш демократите да си отмъстят. Последваха масови екзекуции, кланета, размирици, плячкосване и мародерство. Преди седмица ти ги прекрати. Но водещите олигарси и предводителят им Демад заедно със слугата си Сократ, намериха убежище в Храма на Херакъл.

— Но защо са отишли там? — попита Хефестион.

— Защото тяхната партия често посещавала храма. Това е доста разпространен обичай — обясни Теламон. — Някои от гражданите се молят на Артемида, други на Посейдон или Аполон.

— Ти не вярваш в боговете, нали? — присмя му се Александър.

— Не съм съвсем сигурен, господарю. Дори да вярвах, щеше да ми е трудно да приема, че те вярват в нас. Както и да е, в храмовете е безопасно. Никой не иска да предизвика гнева на боговете. С храма на Херакъл обаче нещата не стояли така. Главният жрец бил убит на стъпалата, помощниците му изяли по един хубав бой и избягали — Теламон вдигна ръка, за да възпре въпросите. — Не знаем защо, но подозирам, че жрецът е бил смятан за член на фракцията на олигарсите — участвал е в техните съвети и дискусии, затова си е платил. Въпреки това Демад и последователите му са знаели, че влязат ли в храма, ще бъдат в безопасност.

— Как са се спасили от кланетата? — попита Аристандър.

— Не знаем. Вероятно са се укривали вкъщи или извън пределите на Ефес. Щом убийствата спрели, олигарсите се събрали в имението на Демад, отправили се към храма, охранявани от македонски войници и успели да влязат вътре, без да пострадат. Не носели със себе си почти нищо. Изпратиха ни съобщение, че се боят за живота и безопасността си. Обявиха, че няма да напуснат убежището си в храма, докато не получат нови уверения за сигурността си от царя.

— По това време — обяви Александър — в града всичко беше под контрол. Другите олигарси бяха изпълзели от дупките си — властници, търговци, градски управници, неколцина жреци. Имаха нужда от помощта ми, а аз се нуждаех от тяхната. Те също настояваха Демад и партията му да бъдат зачетени. Продължавай, Теламоне.

— Стояха в храма около седем дни. Не са внесли оръжия, в съответствие с ритуала и имаха само вода, храна и по един кат дрехи.

— Как се облекчаваха? — полюбопитства Хефестион.

— И аз се заинтересувах от същото — усмихна се Теламон. — Те ми казаха, че имат здрави черва и мехури. През деня искаха да ги придружават до най-близкия нужник, това беше и последното, което правеха, преди вратите на храма да бъдат заключени за през нощта.

— И те бяха заключени — потвърди Александър. — Храмът има външни и вътрешни врати. Задният вход е залостен отвътре и не е отварян от няколко месеца — той погледна Теламон.

— Прав си, господарю. Прозорците са високи и тесни. Накарах да претърсят мястото — няма тайни изходи или проходи. Сградата е съвсем обикновена, солидна и просторна, може би затова Демад я е избрал. Храмът е древен, линиите му са много изчистени. Покривът е силно наклонен — Теламон показа с ръце наклона. — Странични колони го подпират. Нишите са празни. В дъното има величествена статуя на Херакъл.

— Ами светилището? — нетърпеливо попита Александър.

— А, да, светилището. Влизал съм в подобни храмове в Лидия и Гърция, където се съхраняват свещени предмети. В този случай беше сребърна ваза, в която, според легендата, имало глинен съд с част от отровата, убила Херакъл.

— Кръвта на Хидра! — очите на Александър блестяха като на дете. — Винаги съм искал да я видя. Помня, че мама ми разказваше тази история. Как кентавърът Нес я дал на любимата на Херакъл. Ако бях…

— Не знаем какво е имало вътре — меко го прекъсна Теламон. — Но сребърната ваза беше поставена върху каменна плоча, вградена в пода. Беше закрепена във вдлъбнатината върху плочата. Около нея имаше кръг с пламтяща жарава, около два метра широк.

— И никой не би могъл да го прекоси? — промърмори Хефестион.

— Не, именно той правеше вазата недостъпна. Тайната на онова, което беше вътре, се предавала от жрец на жрец. Последният обаче умря неочаквано и сега никой не знае какво е било истинското съдържание на вазата.

— Как е преминавал жрецът през жаравата? — чудеше се Аристандър.

— Очевидно при посвещаването на всеки нов жрец — обясни Теламон — оставяли жаравата да угасне, пепелта изстивала и била почиствана. — Той направи гримаса. — Жрецът отивал до вазата, свалял я от плочата и скрит от погледите на непосветените, разглеждал съдържанието й.

— А убийците? — попита Александър.

— Храмът беше обкръжен и охраняван от войници — продължи Теламон, подбирайки внимателно думите си. — Аз вярвам на Калистен. Няма причини някой от македонците да се е набъркал в градската политика.

— Съгласен съм — Александър изглеждаше разсеян, сякаш все още се чудеше какво е съдържала сребърната ваза.

— По-миналата нощ — Теламон потупа Аристандър по ръката — двамата отидохме при храма по твоя заповед. Посрещнахме Демад и останалите. Повторихме тържествените ти обещания. Обяснихме как на следващата сутрин ще се върнем с водачите на демократите. Мелеагър, който много настояваше Демад да напусне храма и да се върне към административните си задължения, също щеше да присъства.

— Всички ми се видяха в крепко здраве — обади се Аристандър. — Казаха, че семействата им липсват, че искат да се изкъпят и да се преоблекат.

— Приеха ли уверенията ви? — попита Александър.

— О, да. Казаха, че ще напуснат храма на другата сутрин, ако ние двамата се върнем — обясни Аристандър. Предишните нощи началникът на стражата беше заключвал храма и държеше ключовете у себе си. Демад помоли да вземем ключовете с нас. Съгласих се и попитах дали искат още нещо. Те отвърнаха, че искат само свободата си.

— Добре ли бяха? — попита Хефестион. — Някой беше ли мрачен или необщителен?

— Не.

Теламон облиза устни; гърлото и устата му бяха сухи — спомни си освежаващите плодови сокове, които пиеха с Касандра навън в градината. Но както имаше навик, погълнат ли беше от някакъв проблем, царят забравяше всичко друго, включително да яде и пие.

— Всички горяха от нетърпение да си тръгнат, особено Сократ, прислужникът на Демад. Той заяви, че храмът бил обитаван от призраци и пълен с движещи се сенки.

— Обясни ли по-подробно?

Теламон поклати глава.

— Демад му се сопна, че е прекалено суеверен и от това само си пати. Още повече — Теламон вдигна ръка, — че един от хората на Калистен, напълно въоръжен, щеше да остане при тях в храма, както и предишните две вечери. Демад беше доволен от това. Каза, че вярва на думата на македонците, но не и на Агис и останалите демократи.

— Вратите на храма бяха заключени — обясни Аристандър. — Заключих и външните, и вътрешните врати. Никой не можеше да влезе при тях.

— А на другата сутрин? — попита Александър.

— В храма имаше осем души — обясни Теламон. — Беше защитен и добре охраняван. Никой, освен войника не носеше оръжие. Бяха им изпратени храна, хляб и сирене, както и вино.

— Възможно ли е да са вкарали и нещо друго? — Александър се приведе напред, беше сбърчил съсредоточено вежди.

— Възможно е — допусна Теламон. — Но трябва да е било нещо малко и привидно безобидно. Всичко необичайно щеше да бъде спряно.

— А оръжие? — попита Александър.

— Може би някоя малка кама, но според Калистен, нито той, нито хората му са забелязали нещо подозрително.

— Имали ли са посетители?

— Членовете на семействата им ги посетиха, но бяха претърсени. И у тях не открихме нищо подозрително. Калистен е опитал остатъците от виното и храната, не са били отровени. Всъщност каза, че виното било много хубаво и с хората му изпили каквото било останало. Не открили никакви оръжия, освен онези на войника. Не е имало и следа от битка, а и осмината мъже бяха убити — Теламон направи пауза. — Калистен претърси храма вместо мен — като безпристрастен свидетел. Когато свърши, с Аристандър направихме същото. Разгледахме всяка от осемте жертви. Смъртта на някои е следствие от нанесените удари — той показа с ръка. — Повечето са били ударени по слепоочието и в лицето; черепите им бяха счупени, а лицата — обезобразени.

— Значи ударите са били силни? — попита Александър.

— Много силни. Шестима са били убити по един и същи начин. Лежаха в локви студена и съсирена кръв, значи смъртта трябва да е настъпила преди няколко часа. Бих казал, малко след полунощ. Седмата жертва беше обгоряла до неузнаваемост. Не знам как е умрял. Прегледах черепа, може би също е бил ударен по слепоочието. Но как и защо е бил изгорен, си остава загадка.

— И следите от удари бяха едни и същи при всяка жертва?

— Според мен, да. Били са ударени с тежка тояга.

— Не съм съгласен — намеси се Аристандър. — Никога не съм виждал тояга, издялана във форма на конско копито.

— Вярно ли е това? — попита Александър. — Нима наистина изглеждаше, че жертвите са били убити от копитото на тежък боен кон?

Теламон погледна покрай царя към една от картините на стената — красиво момиче, облечено в най-фини тъкани. Единият й сандал се беше събул, сякаш е танцувала, а в двете си ръце държеше по един хиацинт. Лицето й беше продълговато, очите — черни като трънки, а устните — пълни и червени. Сърцето му замря; момичето приличаше донякъде на Анула, храмовата жрица, която беше обичал толкова страстно и беше изгубил в египетска Тива. Какво би си помислила тя за това?

— Лекарю, зададох ти въпрос! — Александър раздразнено изцъка с език.

— Според доказателствата — съгласи се Теламон, — изглежда, че жертвите са ритнати от кон в слепоочието и в лицето.

— Но в храма не е имало коне — заядливо каза Аристандър.

— Случаят с осмата жертва — Теламон предпочете да пренебрегне намесата му — беше по-интересен. Човекът беше издран по бузите и лявата ръка. Белезите приличаха много на драскотини, нанесени от голяма котка.

— Но в храма не е имало котка — добави Аристандър саркастично.

— Не мисля, че е умрял от тези рани — продължи Теламон, без да се засяга. — Бил е отровен.

— Какво? — Александър се наведе напред, леко наклонил глава на една страна. — Но ти каза, че виното и храната не са били отровни?

— Ако е бил одраскан, отровата е била върху нокътя — заяви Теламон. — Със сигурност е бил отровен, но не знам от какво. Скованите му мускули и донякъде лицето, стиснатата челюст, цветът на езика, твърдият и подут стомах, бялата пяна по устните му, всички те говорят за отрова; змийска или от морска риба, или от екстракт на някое растение.

— Искам да говорим още за това.

Всички следи от тежкото пиянство и паниката бяха изчезнали от лицето на Александър. Той напомняше на Теламон малкото момче, с което беше учил в Академията на Аристотел в градините на Миеза. Всеки проблем вълнуваше Александър. Той обичаше да си играе със загадките като котка с мишка.

— Възможно ли е той да е бил убиецът? — попита царят. — Да е убил останалите и да е глътнал сам отровата?

— Възможно е — призна Теламон. — Но това повдига други въпроси. Първо, защо го е направил? Второ, как един слуга е убил осем здрави мъже? Трето, какво оръжие е използвал? Четвърто, какво го е издрало? Пето, защо е трябвало да вземе отрова?

Царят мълчеше.

— Има и други въпроси. Прислужникът на Демад се е казвал Сократ, нали?

Аристандър потвърди.

— Как е изгорил Сократ една от жертвите? Как е убил другите? Къде е било оръжието му? Как е преминал през пламтящите въглени и е свалил сребърната ваза? Какво е извадил от нея? В храма не намерихме нищо. И най-накрая — Теламон въздъхна, — ако Сократ е бил убиецът, как е смятал да обясни всичко, когато влязат войниците?

Въпросите му бяха посрещнати с изненадани погледи и свиване на рамене.

— Същият е проблемът — продължи лекарят бавно, — ако припишем убийството на коя да е от останалите жертви. — Едва ли изгорелият е убил всички, а после се е самозапалил.

— Звучи още по-абсурдно — заяви Александър, като се изправи и се протегна, докато ставите му изпукаха, — ако приемем, че някой е проникнал в храма.

— Това е невъзможно — отвърна Аристандър. — Никой не се криеше вътре. Претърсихме го до основи.

— Кой тогава ги е убил? — чудеше се Александър. — Как и защо? Къде са оръжията? Къде е отровата? Как убиецът е прекосил жаравата? — той седна и остро погледна Теламон. — Повтарям въпросите ти — значи не беше разхвърляно! Нямаше следи от борба? Нищо необичайно? Сигурен ли си, че храната и напитките не бяха отровни?

— Напълно!

— Въпроси! Въпроси! — царят прехапа устни. — Нямаше ли нещо необичайно? — той вдигна ръка към лицето си и прогледна през разперените си пръсти към Теламон.

— Един от стражите твърди, че през нощта, докато патрулирал, доловил миризма на изгоряло, но може просто да си внушава. Дори да беше истина, в Ефес имаше много огньове и много хора изгоряха.

— Нещо друго?

— Един от пазачите каза, че доловил миризма на коне като тази, която се носи от конюшните.

— Значи отново се връщаме към кентаврите — обади се Аристандър надуто. — Знаеш легендата, господарю, били са полухора-полуконе. Кентаврите имат копита и остри нокти на ръцете. Могат да издишат пламъци и кръвта им е отровна. Движели се, заобиколени от отровни оси.

— А можели ли са да минават през камък и зидария? — попита Теламон.

— Може би — магьосникът си играеше с пръстена на костеливата си ръка. — Но така или иначе стигнахме до кентаврите. Може и да не си съгласен, Теламоне, но тези убийства може да са работа на някой магьосник.

— Като теб ли?

— Млъкнете — прекъсна ги царят. — Осем мъже са мъртви — прошепна той. — Пламтящата жарава е била прекосена, вазата е била свалена, реликвата е била открадната. И по-важното, моята дума се оказа тежка колкото сламка, носена от вятъра. Огледахте ли покрива?

— Калистен изпрати да повикат строителите — отвърна Теламон. — Не можаха да намерят никакъв отвор, покривът е също толкова солиден и здрав, колкото цялата сграда.

Александър стисна китката на лекаря, очите му бяха студени и твърди.

— Това е Ефес, Теламоне, градът на мрака и светлината, на живота и смъртта, на кръвта и слънцето. В него се намира светилището на Артемида. С мен се подиграха, дори нещо повече, но ще се спрем на това след малко. Ще намразя думата „кентавър“. Никой не може да се подиграва с Александър Македонски. Скоро тръгвам за Милет. Искам Ефес да бъде спокоен. Не искам казанът да продължи да ври и да провали всичко. Ти се гордееш, че си лекар, човек, който разпознава симптоми и белези — тогава открий какво е станало тук, кой ме направи на глупак? Кой се подигра с моето обещание? Открий го! Нея, тях, който и да е! — той пусна китката на Теламон.

Лекарят разтри ръката си. Александър направи гримаса.

— Съжалявам, но в този случай, лечителю, ще трябва да се излекуваш сам.

— Не знаем кой, как или защо е извършил тези убийства — отвърна Теламон. — Демократите може да си уреждат окончателно сметките с олигарсите, но защо им е това? Те си отмъстиха и вече са на власт. Може да е работа на някое гнездо на персийски шпиони и убийци. Но защо биха се опълчили срещу бившите си съюзници? Може би е било някаква лична вражда или отмъщение — Теламон сви рамене. — Знам много малко, но съм сигурен, че тези убийства са дело на човек, а не на някакво митично чудовище.

— В такъв случай — намуси се Аристандър, — кентавърът може да не е митичен.

— Не започвай пак — изстена Теламон.

— Виждал съм хора, убити от магия — Аристандър не можа да устои да не се самоизтъкне. — Но що се отнася до Ефес, кентаврите не са само митични същества. Така са се наричали група професионални убийци.

— Чувал съм тази история — съгласи се Теламон.

— Както и да е — Аристандър се наслаждаваше на вниманието, — знаем, че персите са имали шпионин тук — магьосникът кръстоса крака и приглади наметката си, сякаш беше жена. — Много ценен шпионин, който съобщавал на Митра всичко, което ставало в този град.

— Откъде знаеш това? — попита Теламон. — Защо не ми го каза по-рано?

— Ние самите не знаехме до вчера вечер — каза надуто Аристандър. — Персийският комендант и войниците му избягаха; докато ние влизахме през едната врата, те си тръгнаха през другата. Но главният им писар Рабин не успя да се измъкне. Беше решил да се укрие в къщата на една куртизанка. За негово нещастие наши войници посетили любовното му гнезденце и го разкрили. Опитал се да избяга, но го предали, заловили го и сега лежи в тъмницата на двореца.

— Рабин е много уплашен — добави Александър. — Жал ми е за него. Един малък човек, изпаднал в голяма беда. Не му се иска да умре. Не иска и да го разпитваме. Иска само да му гарантираме, че ще го пуснем цял и невредим.

— Ще го разпитаме — каза Аристандър. — Ти и аз, Теламоне, Очите и Ушите на царя. Но Рабин вече проговори. И спомена Кентавъра.

— Знае ли нещо за убийството в храма на Херакъл?

Аристандър поклати глава.

— Не, и аз му вярвам.

Магьосникът се изправи и отиде до водния часовник в далечния ъгъл на стаята.

— Агис и останалите скоро ще пристигнат, за да отговорят на няколко въпроса — той рязко се върна на мястото си, седна и се загледа в царя.

— Има и още нещо, нали, господарю?

Александър се обърна и щракна с пръсти. Хефестион донесе наметалото му. Царят го метна на раменете си.

— Да, има още нещо, Теламоне. Искам да ти покажа един труп.